Григор Димитров говори много откровено и разчувствано за саможертвите, които е трябвало да прави той и неговите близки по пътя му към върха на световния тенис. Ракета №1 на България говори и за любовта си към родината и спомените от детството и родния град Хасково.

"Всеки път тук в Монако като се прибера, винаги се чувствам добре, трябва ми това време. Имам желанието да се прибера вкъщи в България, да се разходя из природата, има толкова места, в които не съм бил, да прекарам повече време със семейството си, но за момента никакъв шанс. Това е пътят, който съм поел и ше продължа до края", сподели Григор в интервю за bTV.

"Разбира се, това е от нещата, които ги повтарям. Гордея се че съм българин и идвам от България, от Хасково, такъв малък град. Винаги съм се гордял с това нещо, искам всеки да знае откъде съм, винаги имам носталгично чувство."

А какви са най-силните му спомени от Хасково? "Когато ставахме рано с баща ми, да тренираме в зала, в която имаше счупени прозорци, трябваше да играя с ръкавици, Кенана, всеки един крос, спомням си всяка една пътека, зоологическия кът."

"Всеки път ми задават въпроса с какво друго би се занимавал. Всеки спорт ми харесва, от състезания с коли до маратон. Когато ми зададоха този въпрос, не мога да отговоря. В главата ми беше само едно нещо - да стана тенисист и да играя добре тенис. Никога не съм си мислил, че няма да успея. Може би това е един от най-големите ми плюсове."

А спомня ли си моментът, в който на 6 години е побеждавал съперници на по 10-12 години? "Да, помня го. Играх турнирът в Сливен, ако не се лъжа, загубих на полуфинал и ми дадоха купа за трето място. До ден днешен го помня и я пазя тази купа. Аз като цяло още от малък трябваше да играя с по-големи от мен, всички в групата бяха 3-4 годни по-големи, по-високи, винаги аз трябваше да четкам кортовете. Всичко това ме накара да ставам все по-добър. Без тях нямаше да имам този глад за подобрение."

Григор не забравя и саможертвите на семейството му. "Когато бях малък, (баща му) беше просто като герой. Нямаше нещо, което да няма решение."

"Само те знаят през какво са минали, самият факт, че баща ми трябваше да пътува постоянно, да стои гладен, само за да ме нахрани, да се храня добре и да тренирам. Имало е такива случаи. Всички тези неща не съм ги забравил и няма да ги забравя. Майка ми да стои сама месеци наред, да се чуваме веднъж на месец. Само ние като семейство можем да ги оценим тези неща."

"Не знам изцяло какво е трябвало да се продава, но да, трябвало е. Двамата ми дядовци си заделиха от пенсиите за да ми купят първия болет за самолет. За Франция, за да играя турнир, спечелих."

"Никога не мога да забравя, аз съм прекалено сантиментален човек, не мога да ги забравя тези моменти. Когато дядо ми почина в началото на годината, разбрах какво е да загубиш някой толкова близък. Много спомени се върнаха обратно."

Димитров не съжалява, че още на 12 години напуска дома в търсене на развитие. "Аз го исках прекалено много. Винаги имах това желание да се развивам. Никога не съм мислил по този начин. Виж къде живея, наистина нямам нищо. Винаги съм бил щастливо дете. Позитивизмът винаги е в мен. Майка ми се е опитвала да ме мотивира, с думите, ако искаш го направи."

Той разказа и един случай, който показва чувствителността му. "Прибирам се от градина с майка ми, спряхме на светофар, където имаше дом за деца в Хасково. Зад мен някой казва, 'Бихте ли ни помогнали'. Сирачета, които си протягат ръка през прозореца. Аз се разплаках, защото исках да им помогна. Майка ми ми каза: 'Добре, ако искаш да помогнеш, играй, стани нещо и помогни'. Тенисът е цел за мен, платформа, нещо, което винаги съм искал, не трябва да се забравят и другите неща."

Григор разказа и за кариерата си като юноша и титлата от Уимбълдън. "Да, те са много специални за мен. Има 3-4-5 мача, които ги помня и до днес. Винаги имаше за какво да се боря. Помня как вечерта преди турнирът да започне, влязох да тренирам, тренирах 5 минути, излязох и не исках да играя. Бях ядосан, не играех изобщо добре. Бях изморен, не можех да се настроя към настилката. Дойдох от Фючърси в Испания. Не знаех как мога да събера себе си. Същата вечер говорех с майка ми и баща ми, Георги Стоименов бе там, треньорът ми. Казаха ми, излез и играй. Играх на 15-16 корт, имаше сетбол за другия. Спечелих сета и оттам нататък бе само и само направо."