Здравка Йорданова, олимпийска шампионка в гребането от Игрите в Монреал през 1976 г., говори пред камерата на предаването "Код спорт" по TV + за представянето на спортистите ни в Рио, за славните си успехи и за избора си да продължи кариерата си в журналистиката. Ето какво сподели тя:

- Г-жо Йорданова, да започнем с коментара Ви за представянето на състезателите ни в Рио?

- Труден въпрос. Не че съм имала много по-различни очаквания, но някак си ми се искаше да е по-запомнящо се присъствието на българската делегация там . Оказа се, че е доста по-епизодично или присъстваме в други драми. Вероятно има много драми там, защото още преди тръгването беше ясно, че това ще бъде една сложна Олимпиада от всякаква гледна точка, включително и от представянето. Освен сериозната подготовка и очакванията, с които тръгват нашите спортисти и ръководители, може да се реши от някаква моментна ситуация, от шанс и късмет. Не ми се иска да се оповаваме на него, но за съжаление и това го има.

- Защо страната ни отстъпи позициите, които имаше в спорта?

- Убедена съм, че спортното общество е наясно с тази ситуация. Не е изненада. С всяка следваща година се вижда, че нещата отиват все по-зле. Причината е дълбока и далечна. Може би, защото загърбихме старите си традиции, онази стройна система, която имахме на работа и подготовка с всички отбори. Може би и централизираната подготовка, колкото и кощунствено да звучи към днешна дата, защото днес някак си подготовката в спорта е доста по-разкрепостена, ако се опитам да я сравнявам в някакава степен с това, което ние правехме. Мисля, че именно това, че загърбихме тази стройна система, се отрази пагубно.

- Може би трябва да свикваме с тези реалности, които ни отреждат място сред последните държави в класирането по медали.

- Да свикваме не бих казала, но трябва да приемем, че това е реалност за момента.

- Какво се случва във вашия спорт – гребането? Спорт, който е донесъл толкова много медали на България.

- И там се случиха недобри неща. Имаше една възходяща линия доста дълго време и след това, за съжаление, нещата тръгнаха надолу. Къде по естествени, къде по субективни причини, се случи оттеглянето ни от елита. Хубавото е, че има потенциал, колкото и изненадващо да звучи. Може би още не са стигнали до това ниво, за да ги видим, но все още има хора.

- Какво изпитвате, когато гледате състезания по гребане?

- Ужасно е вълнуващо. Докато гледах гребането, всичките ми сетива се изопнаха, защото веднага се поставих на това място. Представих си, ако съм там в момента, как трябва да реагирам, какво трябва да направя. Как да реагирам по време на гонките, особено като гледах двойките – моята дисциплина. Наистина беше много вълнуващо. Не стихва това усещане, не се загубва.

- Да ви върна към нещо по-приятно – олимпийската ви титла на двойка скул на Олимпиадата през 1976 г. в Монреал. С каква нагласа тръгнахте към Канада?

- Този въпрос винаги са ми го задавали. Даже някои си позволяваха да кажат, че аз съм заявила, отивайки там, че ще спечеля златния медал. Истината е, че аз се надявах, исках го, знаех, че съм старшно подготвена, но никога не може да бъдеш сигурен. Дори, когато са ме питали как отивам на старта – до последния старт в живота ми, аз никога не съм била категорично спокойна, че тази победа е моя, защото знам, че винаги има неща, които могат да ти се случат и затова винаги отивах нащрек. Много пъти се е случвало да те изненада някой или по чиста случайност лодката ти да пострада. Тогава няма никаква гаранция. Може да си 100% сигурен шампион и да не станеш. В този смисъл отидохме с нагласата, че сме много подготвени, особено последния месец, когато бяхме на 150 км от Монреал и се готвехме на едно езеро. Бяхме в много спокойна обстановка и подготовка, която даде още повече увереност, че наистина съм много добре.

- Какво е усещането да се качиш на олимпийската стълбичка и да вземеш златния медал?

- В първия момент усещането беше облекчение, че съм свършила добре една работа, която е трябвало да свърша. Малко по-късно идва усещането, че всъщност си направил нещо велико, което никога не ти се е случвало и може би няма да се повтори.

- Кога го осъзнахте?

- Доста по-късно. Даже мисля, че едва, когато вече се прибирахме в България и виждах радостта, отразена в очите на хората и еуфорията. Тогава вече си дадох сметка, че наистина е станало нещо страшно.

- Трябва да кажем, че на Игрите в Монреал женското академично гребане дебютира като спорт. Кои бяха основните ви конкуренти на вас и на Светла Оцетова за златото?

- Основно винаги най-силната конкуренция беше от източните страни – Германия, СССР, разбира се имаше и много западни отбори, които се добираха до първите места, но по-често с тях се справяхме. Най-силната конкуренция беше тази. Дали има други или не, достатъчно беше тяхното присъствие, за да е страшно.

- Каква беше премията, която получихте след олимпийските игри? Сега Министерството на спорта отпуска 250 хиляди лв. за титла.

- Добре звучи 250 хиляди лева. Може би не е редно да се сравняват, защото времето е друго, обстановката също, но реалните пари, които получихме бяха 500 долара. Получени там на място, те просто изчезнаха веднага.

- Как се разви кариерата ви след Олимпиадата в Монреал?

- След Олимпиадата известно време се отдадох на тази еуфория. Спомням си, че първата ми тренировка след близо шест месеца беше един тест на 3200 м, на който мислех, че ще умра. Просто си дадох малко почивка, защото самата подготовка за Олимпиадата наистина беше много тежка и концентрирана. Имах нужда, може би не от толкова много почивка, но от почивка, да. След това продължих с подготовка и през следващия цикъл. Като минахме през световно първенство и една световна титла, стигнахме до Олимпиадата в Москва. Тази Олимпиада беше малко печална – не като невъзможност, а може би като лошо построена подготовка, защото през този период изискваха от нас да влагаме повече усилия и да работим повече от всички останали, защото те гледали нас. Това не беше най-добрият вариант, тъй като имахме натрупан много сериозен опит и всичко онова, което се гради с години. Трябваше да се поддържа. Така че отидохме на тази Олимпиада с последни сили, но това е друга тема.

- Спортните журналисти ви избират за спортист номер 1 на България за 1978 г. Очаквахте ли това признание в годината, в която станахте световна шампионка от първенството в Нова Зеландия?

- Искаше ми се да бъде в годината на Олимпиадата, защото смятахме, че тази сензация, която предизвикахме, заслужава това уважение. Но пък тогава имаше достатъчно много олимпийски шампиони и медалисти, с които трябваше да се раздели тази слава и ние останахме на трето място, а световната титла вече ни изкачи на върха в България.

- Кое бе последното ви състезание и как се разделихте с активния спорт?

- Последното състезание беше като бенефис. Едно републиканско първенство на Панчарево, в което участвахме в няколко дисциплини. Обикновено това се случваше, за да можем да помогнем на отбора да вземе повече медали. Вече беше предвидено, че това е последното ни състезание – не толкова, защото сме изчерпали възможности и сили, но някак си решихме, а може би ни помогнаха и с мнение отстрани. Не приех трагично оттеглянето. Някои трудно приемат този момент, но при мен не дойде с такива усещания. Вече имах идея какво искам да правя по-нататък и може би това ми помогна по-леко да приема идеята, че трябва да прекратя активния спорт.

- С какво ви спечели журналистиката, вместо треньорската работа, например?

- Като става въпрос за треньорска работа, в един момент си давах сметка, че имам потенциал да работя като треньор и дори ми харесва. Усетих, че мога да го правя, че въздействам на младите, но някак си литературата винаги ми е била на по-преден план. Това други ми го подсказаха дори, защото аз още докато се състезавах, правех разни публикации. Много ме въодушеви това, че първото нещо, което написах беше публикувано, без всякаква корекция. Даже главният редактор на в-к "Спорт” Чавдар Калев беше много впечатлен. Тогава той ме запита защо да не се ориентирам към журналистика? Може би това беше моментът, в който реших, че трябва да опитам нещо друго.

- Къде е по-трудно – на гребния канал или на пишещата машина, тогава?

- Различни са трудностите. Едното е свързано с много физически усилия и със сериозна психика. Трудно могат да се сравнят, но безкрайно трудно е и когато седнеш пред празния лист, особено когато искаш да бъде най-доброто, си с много колебания.

- Дарили сте някои артикули на музея на спорта. Бихте ли разказали кои са те?

- Трудно е един спортист да се раздели с реликвите си, но пък понеже много отдавна поддържаме приятелство с музея и с директора Катя Иванова, съм възприела тяхната философия. Наистина е много по-добре нещата да стоят тук, където биха могли да се видят от много хора, да бъдат паметта, историята, отколкото някой да ги складира вкъщи в шкафовете, което се случва в повечето случаи. В един момент реших, че би трябвало да се разделя с някои от тях и да ги оставя в музея.

- В музея има един ключ. Бихте ли разказали за него?

- Много съществена роля играе в нашата работа, защото се е случвало един ключ да се отвори по време на състезание, греблото изхвърча и всичко свършва. Много е важен всеки детайл от лодката. Много често разказвам следната история. На финалното ни участие на Олимпиадата, на което нашият личен треньор Дорофеев, който ни познаваше много добре и знаеше, че ще направим всичко, което трябва, само вървеше след нас и мълчеше с цигарата си. Проверявам лодката, греблата, ключовете, трябваше да пипна всеки детайл, не исках никой друг да го прави, за да знам, че всичко е на място и наред. Едва когато влязохме вътре във водата на пристана и аз вече затварям ключа си, той клекна, сложи ръката си на рамото ми и каза: "А сега идете там на старта и си представете, че до вас стои не някой друг, а четворката”. Тъй като ние нямахме равностойна двойка, с която да правим контролни състезания, ги правехме с четворка. А четворката принципно е с десетина секунди по-бърза от двойката. Но ние бяхме довели дотам нещата, че ние ги изпреварвахме с 10 сек на тези контролни. Той прекрасно знаеше каква амбиция, воля и убеденост имаме ние. Нямаше нужда той да ни говори. Това бяха единствените му думи: "Сега идете на старта и направете това, което можете, а вие можете!” Това просто преля такива сили в мен, че бях убедена, че каквото и да се случи на това състезание, ние ще победим. Там вече бях абсолютно сигурна.

- Имали ли сте разочарования в спорта?

- О, да, имала съм. Колкото и да не искам да се връщам към тях, от време на време си ги припомням. Може би, за да се убедя, че трябва да продължа да преодолявам каквото и да ми се случи. Имало е случаи на треньорски решения, с които не съм била съгласна. Пропуснах едно европейско първенство пак поради такива субективни причини, които много ме нараниха. Даже бях на път да се откажа от спорта, но хубавото е, че много бързо ми мина. Имало е случаи, в които е било толкова тежко, че направо се чудех как го преживяваме. Особено сега като си помисля през какви неща сме преминали, не знам как сме го направили дори.

- Кое ви прави щастлива?

- Много неща. Включително и това, което съм направила в спорта. Мисля си, че в някаква степен съм благословена, че съм попаднала там и че никой не ме е спрял, защото по стечение на обстоятелствата баща ми почина, когато бях много малка и имаше вероятност в следствие на влияние от обкръжението си, майка ми да не ми разреши. Но тя ме остави да продължа и винаги ще ѝ бъда благодарна. Едното, което ме прави щастлива е, че съм имала шанса да попадна там, да извървя пътя, колкото и да е тежък, да стигна до върха. Казват, че в живота си човек трябва да построи една къща, да посади едно дърво, да отгледа едно дете... В този смисъл съм ги изпълнила, но и професията, която си избрах след това ми носеше удовлетворение. Винаги съм била доволна, че вероятно избрах най-правилния път, защото много мои колеги са били малко или повече нещастни от това, че са се откъснали от спорта, докато на мен тази професия ми даде възможността да остана завинаги там.

- Може ли нещо да ви натъжи?

- Натъжават ме много неща и те са свързани преди всичко с човешките взаимоотношения. Със загубени приятели по някаква причина, защото има ценности, които са неизменни, които много уважавам и когато се разбият по някакъв начин, ми носят много тъга.

- Как да завършим този разговор?

- Аз съм човек, който принципно търси и намира оптимизъм във всяка ситуация. Смятам, че трябва да завършим оптимистично, защото колкото и да е тежко положението, винаги има изход. Просто трябва да се намери правилният път. Мисля, че имаме такива шансове. Просто трябва да се потърсят, да се съсредоточим по-усърдно върху работата, която трябва да вършим, за да можем да я свършим, както трябва. Мисля, че ако направим правилните изводи, стъпим на тях и започнем по правилната подготовка, можем да излезем от това положение.