Два дни преди закриването на Олимпиадата в Лондон решихме да отбележим един важен за поданиците на Нейно Величество исторически факт, в който участва и... България. Освен това, че тези Игри ще бъдат най-успешните за британците от далечната 1908 година година насам, те имаха и друга причина за гордост. След няколко десетилетия прекъсване Великобритания се яви с общ футболен отбор, в който редом до англичанина Даниъл Стъридж, играха уелсците Райън Гигс и Аарън Рамзи. Малцина обаче знаят, че последният мач, който сборен отбор на Обединеното кралство играе на футболния терен, е от 1971 година и е срещу България. И докато националният ни отбор все още няма победа срещу англичаните, то българските олимпийски футболисти редовно пердашат великите британски футболисти.

За историята на този странен футболен отбор, наречен "Великобритания", който идва за последния си мач в София, разказват двама от играчите на тогавашния селекционер Чарлз Хюз.

През 1974 година България губи от Англия с 0:1, през 1979 година губим пак от „Трите лъва" с общ резултат 0:5 в два мача, а през 1996 година отново губим от тях в контрола с минималното 0:1. Всъщност българският национален отбор по футбол никога в историята си не е печелил срещу Англия. Срещу Великобритания обаче историята е различна.

През 1955 година бием Великобритания в квалификациите за Олимпиадата в Мелбърн с общ резултат 5:3, а на самата Олимпиада след половин година ги мачкаме с 6:1. 15 години по-късно жребият пак ни среща с тях, този път в квалификациите за Игрите в Мюнхен - след два мача общият резултат пак е катастрофален за поданиците на Нейно Величество - 5:1 за България. Защо обаче резултатите са толкова противоречиви? Защо нямаме никакъв успех срещу Англия, а се представяме толкова успешно срещу уж по-големия обединен отбор на Великобритания?

По време на социализма в Източна Европа не е съществувало понятието "професионален играч", поради което националният отбор на България е един и същ и за големите първенства, и за Олимпиадите. Това не е било много в тогавашния дух на олимпизма, който доста се промени през годините, и изобщо не е било честно един срещу друг да се изправят най-добрите играчи на една страна срещу момчета от... аматьорските дивизии на друга. Великобритания е била именно с такъв отбор и нейните олимпийци са били момчета, които са се трудили като общи работници от понеделник до петък, в събота са играели футбол за местните си клубове, а в неделя са тренирали за олимпийския отбор. През 1971 година именно такива играчи се изправят срещу същия този български отбор, който година по-рано играе на световните финали в Мексико.

Спомените на британците за този исторически мач в София са все още живи в паметта на двама от онзи Обединен отбор, който впоследствие се разформирова. Джон Дилейни е стълб в защитата, докато младият вратар Гренвил Милингтън гледа от пейката.

Гренвил Милингтън: "Аз играех за уелския отбор „Рил" (Rhyl), който тогава играеше в аматьорската лига в графство Чешир, близо до Манчестър. Работех в местния металургичен завод и трябваше да ги помоля да отсъствам, за да отида до България. За щастие ми позволиха".

Джон Дилейни: "Играех за „Уикъмб Уондърърс" (Wycombe Wanderers) - отбор, който се намира в градче близо до Лондон. Тогава все още бяхме аматьори, но в най-уважаваната непрофесионална лига в страната - "Истмиън".

Гренвил Милингтън: "Предполагам, че бях избран за олимпийския отбор, защото играех за аматьорския национален отбор на Уелс срещу английския аматьорски отбор. А селекционерът на английския - Чарлс Хюз, беше избран за селекционер и на британския олимпийски отбор, и явно тогава ме е забелязал. След това разбрах, че даже е изпратил негови съгледвачи до Рил, за да ме наблюдават как играя за клубния си отбор. Да тренирам с олимпийския отбор беше едно фантастично преживяване за мен. Изобщо не ми попречи, че в началото не познавах никой, защото всички, включително треньорите и служителите, се отнасяха невероятно добре с мен. Аз бях единственият уелски играч в отбора, всички останали бяха англичани, а освен това бях и най-младият от 16-те - само на 19 и може би затова всички се отнасяха към мен като талисман на отбора!"

Джон Дилейни: "Отборът се ръководеше от Футболната асоциация, а не от олимпийската и те обиколиха страната да търсят играчи за квалификациите за Олимпиадата в Мюнхен. Играхме само двата мача срещу България преди да отпаднем и, нямам намерение да се самокритикувам, но тези мачове бяха като мъже срещу момчета. Тогава все още я имаше Желязната завеса и половината български играчи, ако не и всички, се водеха военни. А ние бяхме обикновени работници, ходехме си на работа от понеделник до петък, трябваше да молим шефовете ни да отсъстваме за мачовете - доста различно е от днес! Аз бях дърводелец във фабрика за мебели в Хай Уикъм, правех столове. Моят шеф Бил Дейвис, лека му пръст, ми каза "Джон , взимай си колкото отпуск ти трябва, но няма да мога да ти платя отсъствията!". А ни се налагаше да вземаме доста отпуски. Защото всяка неделя тренирахме в Бишам Аби близо до Лондон, а почти всеки понеделник ходехме някъде из Великобритания, за да играем контроли срещу клубни отбори - в Манчестър, Кардиф, Дарби, навсякъде. И навсякъде феновете бяха страхотни, всички искрено ни пожелаваха успех... Самите клубове бяха много положително настроени и всички се съгласяваха да играят контроли с нас, когато от Асоциацията отправяха запитване. Но когато се срещнахме с редовно трениращите и играещи български играчи, просто нямаше база за сравнение".

Футболът е измислен в Англия, като модерните му правила са създадени в Лондон през 1863 година. По това време се сформират и четиритете най-стари национални асоциации - на Англия, Шотландия, Уелс и Ирландия (днес - Северна Ирландия). Тези четири държави мерят сили поотделно в почти всички спортове, но в леката атлетика и на Олимпийски игри винаги се представят обединени като Великобритания. Когато през 70-те години на миналия век футболните правила в Англия са променени, статутът на футболист-аматьор отпада. Оттогава Великобритания спира да праща отбори на Олимпиади, дори когато през 80-те МОК позволява участието на професионални играчи. Направено е изключение единствено за настоящата Олимпиада, на която Великобритания е домакин, но това вероятно ще се окаже еднократно решение.

Гренвил Милингтън: "Всъщност не играх в мача в София - бях резервен вратар. По време на подготовките обаче играх в контролен мач срещу елитния шотландски отбор „Мъдъруел". За жалост пропуснах първия мач срещу България, който беше на Уембли през март и в който спечелихме с 1:0. След това, през май, паднахме с 0:5 в България. Българските играчи бяха националите, които, предполагам, са тренирали редовно заедно. Ние си бяхме обикновени момчета и беше много трудно да се съберем, даже за да тренираме заедно. Всички си играехме по отборите всяка събота, след което вечерта се налагаше да хващам влака до Бишам Аби, което е на почти 300 километра от Рил, за да тренирам с олимпийския отбор на следващия ден. Неделя вечерта пък пътувах 300 километра обратно, за да съм на работа в завода в понеделник сутринта!"

Джон Дилейни: "Спечелихме с 1:0 на Уембли но, честно да ви кажа, не мисля, че българите много се притесниха от това. Знаеха, че в София ще са с пълни сили, пред собствена публика. Но Уембли беше празен - никой не знаеше за този мач. Аматьорският футбол винаги е бил уважаван в Англия, но самите организатори не ни обръщаха внимание - от Футболната асоциация изобщо не рекламираха мача, въпреки че е за Олимпиада! Просто не се интересуваха от нас - напротив, като че ли им пречехме! За тях ние бяхме един разход, който те просто не желаеха. Сутринта в понеделника, в който пътувахме за България, целия отбор се срещнахме на летище Хийтроу. За разходите ми за влака и за четирите дни в България ми дадоха... 25 пенса! Това в днешни пари са около 5 евро. Даже ме бяха помолили писмено от Футболната асоциация да си донеса собствен сапун и хавлия. Ето това е Футболната асоциация. По-скоро ни обидиха с тези пари."

Мачът на 120-хилядния Уембли се играе пред едва 3000 души. На този мач Джо Адамс от „Слау Таун" вкарва единствения гол с глава в 15-та минута. На реванша в София голмайстори са Начко Михайлов от ЖСК-Славия, Младен Василев от „Академик", Васил Митков от „Левски-Спартак" и на два пъти Петър Жеков от ЦСКА „Септемврийско знаме".

Гренвил Милингтън: "Резултатът в София беше лош, паднахме с 0:5 и бяхме съкрушени след тази загуба. Аз бях в отбора от няколко месеца, но останалите бяха играли заедно няколко години. Атмосферата в съблекалнята след мача беше като на погребение. За момчетата това беше краят на олимпийската им мечта след 2 години и половина тренировки".

Джон Дилейни: "Българите загубиха на Уембли, просто защото не си даваха зор. Преди по-малко от година бяха играли на световно ниво в Мексико срещу големи отбори и в един момент ги изправят срещу британските аматьори. Доста голяма беше разликата, бъдете сигурни..."

Гренвил Милингтън: "Бяхме в София няколко дни. Доколкото можах да видя, държавата ви беше много красива. Но не видяхме много неща - държаха ни в хотела и на тренировъчната база и дотам. Много ни пазеха да не се разхождаме из града. Единственият ни контакт с хора беше в хотела и няколко души, които бяха допуснати на тренировките ни. Но като изключим резултата, престоят ми в България беше много приятен".

Джон Дилейни: "Тренирахме на военна база, заобиколени от момчета с пушки. Но те бяха невероятни! Много мили и любезни. София беше страхотен град. Само един път ни разведоха като отбор из града, видяхме фонтаните, семейства се разхождаха из градинките... Обърнах се към момчето, което ни развеждаше и му казах: "Май ни е грешна представата за вас тук зад Завесата - страхотно е!" и той ми каза: "Да, но на нас това ни е 365 дни в годината!."

Гренвил Милингтън: "Атмосферата на самия мач беше много добра, водехме с 1:0 от Лондон и все пак си мислехме, че имаме, макар и малка, надежда да направим нещо. Но на полувремето вече губехме с два гола, а българските играчи все пак бяха, нека да не се лъжем, професионалисти. Много по-добре си подаваха, добре се движеха на терена и ни вкараха общо пет. Накрая вече ни беше малко неудобно с такъв резултат. И с цялата си душа да играеш, когато отборът срещу теб е толкова по-добър, просто нямаш шанс".

Джон Дилейни: "На мача в София имаше много публика - най-малко 40 000. Запалянковците бяха надъхани, искаха победата, атмосферата беше страхотна, адски много ми хареса. А зад вратата бяха издигнали надпис на английски Goodbye Sweet Dreams, или "Сбогом, мечти". Помислих си, колко мило! И бяха прави!"

Гренвил Милингтън: "Сегашният британски отбор малко ме разочарова. Най-вече се чудя защо няма шотландци и ирландци в него, не ми изглежда да е най-силният възможен отбор. Всички тук коментират как момчетата се стараели, но имайки предвид футболната ни история, това просто не е достатъчно. Отборът, в който аз играех преди 40 години - това просто не беше допустимо, просто да се стараеш. Бяхме аматьори, но имахме хъс - искахме да побеждаваме".

Джон Дилейни: "Този мач беше края. След това Футболната асоциация отмени статута "аматьор" и вече нямаше как да има британски олимпийски отбор. Но според мен ако Великобритания трябваше да играе в квалификации за тези игри в Лондон, нямаше да успее да се класира! Защото сегашните големи клубове просто нямаше да пуснат добрите си играчи. В момента имаме британски отбор, само защото сме домакин и сме се класирали по право. Мога да си заложа главата, че в следващата Олимпиада няма да ни има".

След злополучния мач в София Гренвил Милингтън се премества в третодивизионния „Честър", но и до ден-днешен не може да си обясни едно нещо:

"Доста хора ме питаха: "Как тогава стигна до олимпийския отбор като играеше за това отборче „Рил"?! И всъщност си бяха съвсем прави! Аз сам не можех да си отговоря на този въпрос".

Такъв въпрос със сигурност не си задават днешните британски олимпийски футболисти от „Манчестър Юнайтед", „Манчестър Сити", „Ливърпул" и „Челси", които прибират всяка седмица по десетки хиляди лири заплата, но „героично" отпаднаха още на четвъртфиналите от колегите си от Южна Корея.