Следващите редове не са предназначени за онези, които не вярват. Те са за хората, които могат, които искат, които мечтаят и най-важното - действат.

Всъщност и аз бях от първия вид - до събота вечерта. Не вярвах, че Арена Армеец София може почти да се напълни с фенове на художествената гимнастика. Не вярвах, че можем отново да бъдем най-добрите. Не вярвах и че една Световна купа може да донесе толкова много приятни емоции.

Не вярвах, че Ирина Винер може да признае поражението си. Не вярвах, че точно тя ще признае: “Това е България”. Не вярвах, че отново ще се заговори за златни момичета. Не вярвах, че и среброто ще ни отива. Не вярвах, че можем да бъдем единни, отново! Бях сигурна само в триумфа на българските гимнастички, въпреки съдиите, защото успехът идва с волята.

Точно това е нещото, което крепи тези момичета. Всяка сутрин стават рано и работят. Работят в залата, до късно вечер, за да успеят в рамките само на няколко минути да докажат на себе си и на околните, че наистина могат. Състезанието за Силвия Митева и момичетата от ансамбъла - Ренета Камберова, Михаела Маевска, Цветелина Найденова, Елена Тодорова, Христина Тодорова и Катрин Велкова, приключи, а следващото отново ще започне от нулата.

Грешат, и падат, и отново стават. А после пак отначало. Съчетание след съчетание. Получават и укори, а после и похвали. Живеят така, със спорта. Знаят добре, че когато желанието е по-голямо от страха, тогава се сбъдват мечтите. Когато не хленчиш, а запретнеш ръкави и работиш, тогава и трудът се възнаграждава. Затова и нашите гимнастички днес са там, където дълго време се надявахме да ги видим – сред най-силните.

А това е само началото. Истинското изпитание тепърва предстои. Шампионатът на планетата във Франция ще бъде и най-големият им изпит. Истинската цена е квотата за Олимпиадата. Но най-важното е, че сега “Това е България”.