Не се надявам да бъда разбран.

Не прося и съчувствие.

Нека има обиди, клетви, закани… Ще ги преглътна, дори да идват от свои.

Просто се опитвам да бъда искрен.

Не се правя на мъж. Това беше във вторник вечерта, когато криех сълзите си на тръгване от стадиона. Щеше ми се миговете на триумф да продължат вечно, да остана залостен на червения стадион и да късам гласна струна след гласна струна, пеейки „Победен марш“. Защото любимият отбор ги заслужи до последната. И тук нямам предвид просто ЦСКА – говоря за точно този ЦСКА на Христо Янев, на Владо Манчев, на Чорбаджийски, на Галчев, на Маламов, на Преслав, на Коце Хазуров, на Головодов, на Кикарин…

Момчета, да кажа „благодаря ви“ ще колкото изтъркано, толкова и евтино. Истината е, че вие вече сте безценни за мен! Историята на ЦСКА е пълна с подвизи, велики отбори и трофеи, а аз… От всичките аз ще помня именно вас. Не ме интересува кой какво мисли за това. Защото вие, „армейци“, ми върнахте вярата.  В какво ли? Във всичко – във футбола, в българското, в хората. Останахте неуязвими за гаврите и подигравките, които летяха от всички страни. Тях не ги коментирам, защото и преди, и сега изглеждат жалки и незначителни. Момчета, вие ме припомнихте каква отговорност е да бъдеш силен, да не оставяш онази стоманена жилка в душата да загние. Това се случи много преди финала срещу Монтана. С Купата или без възнамерявах да ви кажа всичко това. До последната запетая. Трофеят бе справедливата награда за самсонските усилия, за несломимата воля, но той е без значение това, което изпитвам.

Дори когато си припомням радостта, мъката в мен не отслабва. Споменът, емоциите от преди два дни завършват със стъпките по нощните алеи на Борисовата градина. Те бяха глухи и неохотни заради другото чувство, което не мога да прогоня - че току-що съм изживял ПОСЛЕДНИЯ МАЧ на ИСТИНСКИЯ, АВТЕНТИЧНИЯ ЦСКА! За мен истината е точно такава и нищо не може да я промени. Нито увещания, нито заповеди от премиера. Нищо.

Не ме разбирайте погрешно – целта ми не е да всявам смут или раздор. Не търся и последователи.  В крайна сметка клубът ще поеме в посоката, начертана от неговите шефове. Те плащат, значи те поръчват и музиката. Пръв ще призная, че без финансовата подкрепа на Гриша Ганчев подвигът на Янев и неговите бойци щеше да е немислим. Затова и той заслужава признателност от феновете.

Всеки човек обаче има право на вкус и сам преценява дали да се хване на хорото. За мен дилема  по този въпрос не съществува. Знам, че звучи странно от устата на човек, който още няма и 30 години, но се чувствам уморен. Уморих се да „играя“ в такта на 5555-те дружества с името ЦСКА. Уморих се да обяснявам (дори писмено), че не съм от Литекс, Нефтохимик или Чавдар Етрополе. Уморих се от басните на Лупи, на Митал. Уморих се си от липсата на последствия за „ТИТАН“-ите. Уморих се от компромиси. Едничкото ми желание винаги е било да гледам футбол, да видя от първа ръка как „червените“ се надигат под кървавите знамена и, водени от ропота на трибуните, бранят своят чест. Точно както в славните историите, които съм слушал от дядо и татко. Това е ЦСКА, който те помнят. Такъв ЦСКА видях и на финала, и срещу Берое, и срещу Септември – непримирим, вдъхновен, впрегнал и последния мускул. Затова и нажежен шиш ми се заби в сърцето, когато един от настоящите босове каза след мача с Монтана, че „старото дружество“ е мъртвец, който никой не желае да доближава.

Същото „старо дружество“ е единственото, което аз познавам, без да имам нуждата да припознавам. Не деля хубавото от кусурите. Да бъдеш фен на ЦСКА значи да си горд. Моята гордост ми повелява само едно – още веднъж да падна на колене пред четата на Янев и да се преклоня. Момчета, макар и да не ви познавам лично, задължен съм ви до гроб! Вие ми завещахте легенда за мъжеството, която, надявам се, и аз ще има на кого да разказвам.

А останалите моля само: не ме съдете много строго…