Казват, че с времето всичко избледнява, но има спомени, които остават все така ярки независимо от изтеклите дни. Година измина от кончината на Трифон Иванов. 13 февруари 2016-а година се оказа фатална дата за българския футбол. Без време ни напусна един от големите, един от героите, един от златното поколение в Царя на спортовете у нас. На 50-годишна възраст сърцето предаде железния защитник.

За личността на Трифон Иванов се знае немалко. Скромен и умерен извън терена, с изявите си на футболното игрище бранителят се превръща в истинско страшилище за съперниците си. „Не смятам, че съм стряскал противниците само с външния си вид“, казва Иванов и добавя: „Уважението се печели само играта. Не е заради дългите коси и брадата“.

Туньо, както е наричан Трифон Иванов, започна като нападател, но в последствие бива преквалифициран в защитата. Роден на 27 юли 1965-а година в село Горна Липница, Великотърновско, Иванов се отдава на футбола на 11-годишна възраст. Първите си стъпки прави в местния Етър Велико Търново, като именно при „виолетовите“ прави и професионалния си дебют. Това се случва през 1983-а година.

Какъв беше Трифон Иванов?

„Познавам го от дете. От неговото изграждане. Бях треньор на първия отбор, а той се състезаваше в подрастващите групи.При него имаше благоприятно стечение на обстоятелствата. Родил се е на село. Страдал е като дете. Но е посветил живота си на футбола. Той беше удовлетворен от постиженията си във футбола. Немалко нападатели са страдали от неговия дух. Трифон беше много душевно чист човек. В него нямаше мръсотия, коварност, душата му беше чиста. Като говоря за футболист, имам предвид и човека Трифон. Той липсва на света", казва Георги Василев-Гочето, който е първият и по ирония на съдбата и последният треньор на Туньо.

В последствие Трифон Иванов преминава през отборите на ЦСКА, Бетис, Ньошател Ксамакс, Рапид Виена, Аустрия Виена и Флоридсдорфер АЦ. Поставя край на активно-състезателната си кариера през 2001-а година.

Трифон Иванов има немалко успехи в кариерата си, а във витрината на постиженията му се нареждат три шампионски титли, които печели с „червените“ (съответно през 1989-а, 1990-а и 1992-а), два пъти носител на Купата на страната отново с „армейците“ (през 1989-а и 1993-а), шампион на Австрия с Рапид през 1996-а и вицешампион през 1997-а, бронзов медалист с Ксамакс през 1995-а. Един от значимите моменти в професионалния му път е и финалът за Купата на носителите на купи (КНК) с Рапид. Австрийците се изправят срещу Пари Сен Жермен, като губят с 0:1. Има много полемики около изхода на решителния мач, тъй като французите повеждат след спорен фаул в самия край на двубоя.

„Този мач, никога няма да забравя. На финали сме били много малко българи. Броим се на едната ръка - Стоичков, Емо Костадинов, Бербатов и аз. За мен е голяма чест, че съм бил на финал и съм усетил тръпката да си на върха. Много е различно, вълнуващо. Радвам се, че съм го изпитал“, спомня си за двубоя с парижани Трифон Иванов в последното си интервю. 

Сред индивидуалните отличия, които печели Туньо е призът за Най-добър футболист на България за 1996-а година.

Железният защитник оставя незаличима следа и в националния отбор на България, с който изиграва 76 мача и отбелязва 6 гола. Дебюта си с „трикольорите“ прави през 1988-а година: „Вкарах гол в първия си мач за националния. Бях обещал, че ще го направя, а всички ми се смееха. Ще разкажа една куриозна ситуация. Тогава пътувах с влака, понеже нямах кола, а баща ми не ми даде неговата. Пристигам в Бургас, където е лагерът. Всички футболисти са си дошли с колите - Наско Сираков, Боби Михайлов, Ради Здравков...Влизам, те тъкмо се хранят и ми викат: "Какво, бе, момче? Кажи!" Казвам: "Идвам да играя в националния отбор." Питат ме откъде идвам, а аз им казвам, че ще им покажа на тренировката. Наско беше измислил, че идвам от горите тилилейски, защото тогава бях с дълга коса. Започна мачът, влизам второто полувреме като полузащитник. Викам: "Това ми е силата - да играя полузащитник!" Наско застава да центрира една топка от ъглов удар и аз отивам напред. Викат ми: "Ти къде, бе?" Казвам: "Да вкарам гол." Отвръщат ми: "Абе, бягай оттук! Стой отзад!" Наско центрира, скочих и туп - 1:1 срещу ГДР. Бягах и толкова се радвах, а те останаха без очи“, спомня си с усмивка Иванов.

В последствие бранителят взема участие на три големи първенства. Легендарното за всички българи Световно през 1994-а година, когато нашата селекция става четвърта в света, Европейското през 1996-а и Мондиалът във Франция през 1998-а.  

Един от най-паметните голове в кариерата си сърцатият бранител бележи с екипа на България. Решителното му попадение с глава срещу Русия в квалификациите за Световното през 1998-а година, праща селекцията ни във Франция. А със сигурност незабравим остава и голът, който вкарва при победата над Уелс с 3:0, в квалификацията за Евро 1996. След изпълнение на корнер, топката попада в защитника, който от границата на наказателното поле от воле с десния крак я праща в горния десен ъгъл на противниковата врата.

Най-доброто от кариерата на Трифон Иванов

С цялостното си поведение Туньо се превръща в един от най-обичаните български футболисти, а всички родни футболни деятели говорят с респект за личността му. Голям футболист и голям човек, такова е всеобщото мнение за Иванов, който обаче е известен и с веселия си, и приятен за общуване характер.

„Той обичаше България, беше много широко скроен. Той бе един герой в мирно време. Но за героите се сещаме, когато ги загубим. Губим такива центрове, от където са излезли едни железни хора, той е бил винаги железен човек. Нямаме пример като него в момента. Надали ще се роди друг точно такъв като него“, споделя Валентин Михов и добавя: „Не беше стандартен тип. Обичаше да се шегува със себе си. Той бе весел нрав“.

Туньо бе много близък приятел и с друга легенда на българския футбол - Христо Стоичков. Иванов напусна този свят твърде рано и не можа да присъства на бенефиса на своя съотборник, но бе подобаващо удостоен от Камата и останалите по време на събитието.

Сбогом, Туньо! 

След като прекратява футболната си кариера Трифон Иванов започва бизнес с бензиностанции, а в последните години от живота си заемаше поста председател на Зоналния съвет на Българския футболен съюз във Велико Търново. С всеотдайната си работа бързо печели сърцата и доверието на хората, като не крие, че нещата в провинцията се случват по-трудно.

Първите индикации, че нещо със сърцето на Трифон Иванов не е наред, идват след рождения му ден през 2015-а година. През август той получава инфаркт, но в последствие се стабилизира…до февруари 2016-а…

Светла ти памет, Туньо!