Вчера завърши последната Олимпийска квалификация по спортна гимнастика, на която българската звезда Йордан Йовчев се пребори с болки и години и спечели виза за Игрите в Лондон в лятото. С този си успех председателят на Българската федерация по спортна гимнастика постига уникалното постижение да е единственият в цялата история на този спорт мъж, участник на 6 поредни Олимпиади.

Ето какво сподели Данчо Йовчев ексклузивно за Гонг в първото си интервю след страхотното постижение:

За мен това е героизъм. Подвиг ли е това, което направи?

За мен, не. Защото все пак тренирах за това, имах го като идея. Екипът ме подкрепя. Радвам се, че изиграх съчетанията, които трябваше да изиграя, за да си извоювам квотата. Съумях все пак и да се съхраня, защото колеги играха много добре до четвърти-пети уред, и накрая, това е гимнастиката и спорта, до края можеш да водиш и на последния уред имаха малшанс. Но за сметка на това не мога да не бъда доволен. Бях притеснен, до последно си казвах, дано да съумея да ги изиграя. Това се получи и затова съм доволен. Но чак подвиг. Успял съм да се съхраня в годините като спортист, задържал съм се на голямо ниво, което е супер. Но не мисля, че съм надскочил себе си. Не ми беше лесно наистина.

Многобой и шест Олимпиади. На мен ми звучи страховито за спорт като гимнастика. Вчера един човек, който разбира от гимнастика, се пошегува и ми каза – това на Данчо е все едно Димитър Пенев, Якимов, Христо Бонев и Кирил Ивков да играят футбол, примерно. А те сега гонят шейсетте и ги минават тези години. Предвид спецификата на гимнастиката и твоята възраст, как успяваш все още?

Може би съм имал късмет да се съхраня през годините. Да не съм имал сериозни контузии. Въпреки че в момента имам такава, която не мога да кажа, че на 100 процента ми е преминала подготовката успешно. Но явно в годините назад като се върна съм имал добра базова подготовка, защото съм натрупал доста от елементите. Само ще вметна един лек случай на земя по време на квалификациите – не изиграх съчетанието, което трябваше, импровизирах понеже имам добра база, импровизирах със съчетание, което не трябваше да играя. Но се получи. Когато имаш разнообразие от упражнения и ги владееш, се получава. Имах късмет просто.

На Олимпиадата в Лондон отиваш на принципа на Кубертен или ще гониш нещо повече?

Винаги ми се иска нещо повече. Но реално шансовете не са такива каквито бяха преди осем години. Естествено, винаги ще тренирам за попадане на финал, и ако това стане, ще е много добре. Но дотогава има много време наистина. Нека първо направим едно участие, защото квота имаме, когато направим участие, тогава можем да кажем, че сме играли на шеста Олимпиада.

Там ли приключваш всичко с гимнастиката на Олимпиадата или ще ме изненадаш с някакъв друг отговор?

Мисля, че там, така поне се надявам, дано да е там.

Ако върнеш лентата назад, феновете на спорта в България със сигурност първото, което ще се сетят като негативна емоция, е прецакването ти на Олимпиадата в Гърция. Преживя ли всичко това, яд ли те е, че тогава не взе златния медал. От шест Олимпиади да имаш и златото?

Сега не ме е яд. Тогава може и да ме е било яд. Защото както казват – пиленцето каца на рамото само един път. Тогава бях във форма, тогава беше моето време, тогава бях в силата си. Сега не мога да твърдя същото, тъй като спортът, не само гимнастиката, се развива много бързо. Идват нови шампиони, нови имена минават с бурно темпо на развитие. Правят се упражнения, които не са по човешките сили. Така че да кажа, че на Олимпиадата в Лондон тръгвам за златен медал, ще е пресилено. Връщам се назад, не ме е яд в момента, защото така е трябвало, така е станало.

А къде е гимнастиката ни в момента, Данчо, защото ти, да си жив и здрав, ще приключиш след Лондон. Какво става след това. Сам отбелязваш колко бурно се развива всичко, как идват нови имена. След теб кой идва?

Имаме национален отбор, който май месец има Европейско първенство. Сформираме отбор. Ще участват младежи и мъже. Въпросът е, че регламентът се сменя на всеки четири години за Олимпиадата. Имаме добри гимнастици, но по една или друга причина те играят четири или пет уреда. Нямаме толкова добър многобоец. Ако не играех аз, сигурно щяхме да имаме човек, който да дойде на тази квалификация, но може би нямаше, може би казвам, нямаше да се пребори. Защото ние имаме повече тесни специалисти, ако мога така да се изразя. Които на висилка са много добри, или на земна гимнастика или на прескок, както беше Филип Янев. Но като многобой нямаме. Може би ще имаме, въпрос на време. Така ми се струва. Това откъм мъжката част. А ето, Ралица Милева след няколко часа ще играе. Момичето само си е извоювала първата квалификация в София преди да месеца. Има идеален шанс нещо, което за първи път ще й се случи – да играе на Олимпиада. Тя е на 18 години. Ако има късмет да си изиграе, защото подготовката й мина добре, ще имаме квота от мъжка част и от женска част. А това ще е нещо уникално за нашия спорт. Това, ако успеем да го направим, ще е супер.

Ако те върна към състезанието вчера – тръгна с болки почти навсякъде по тялото, ръце, рамена. Болеше ли, издържа ли?

На едно такова състезание стискаш зъби, а като го има и адреналинът, преминава по... Аз повече се безпокоях да не направя грешка. Самият аз. А не толкова от болката. Проблемът е, че когато имаш болки по време на тренировъчния процес, той не върви гладко, тогава е проблемът. Защото аз трябва да бъда прекалено уверен в себе си когато тренирам един ден и след това два дни се възстановявам от тренировката, а в същото време знам, че хората тренират всеки ден, даже по два пъти и по три пъти. Някак си не сме равностойни. Всичко мина добре, не мога да кажа, че съм претърпял кой знае какви болки, все пак тялото достатъчно ми е амортизирано през годините.

В кръга на шегата, днес като се събуди – можеш да станеш от кревата, да се избръснеш, да си измиеш зъбите. Ръцете работят..

Да, всичко е наред.

Данчо, заговори се за голямо гимнастическо шоу в новата зала Арена Армеец София. Веднага след Олимпиадата, нещо като твой бенефис. Да очакваме ли такова нещо?

Много ми се иска, защото сме правили две шоута до момента, и положителните емоции, след като приключи всичко, си казвам – заслужаваше си всичко това, което правим. Всичко е много хубаво. Подрастващото поколение се включва, има емоции. Децата се чувстват, че са част от нещо, което се е получило много готино. И се кефят. Така че си заслужава да се направи такова нещо, дори и в стила на един бенефис.

Имаш ли нужда от спонсори, от подкрепа от организация, защото нещо такова наистина ще си струва и ще е хубаво да бъде направено?

Ясно е, че ще има нужда, защото за реализацията на един такъв проект, естествено, има нужда от подкрепа. Но не мисля за бенефиса, тъй като на преден план... Искам Ралица Милева, която ще играе след няколко часа, да си изиграе съчетанието, защото е хвърлила много труд. И екипът, с който работим заедно, и по празници и по делници, не са излизали от залата и си заслужава да бъде възнаграден техния труд. Защото пък е въпрос на късмет и на шанс. Тренирала е, подготвена е. Това е на следващ план, има и европейско първенство и юноши, девойки, Олимпийски игри, той животът си продължава. Сега да мисля за бенефиса...той ще дойде.

Съжаляваш ли, че не остана в Америка навремето, а се върна в България и представяш България толкова много години. Шеф си и на Федерацията по гимнастика?

Не водя кой знае какъв живот, че да бъде чак толкова различен. Не съжалявам, не. Твърдо мога да го кажа.

Има ли в бъдеще шанс за българската гимнастика. Питам те предвид това, че в училищата гимнастическите уреди отидоха на кино. Помниш преди години как всеки ученически салон бе оборудван с успоредка, с халки, с висилка. В националната спортна академия има изключително силна катедра по спортна гимнастика. В същото време децата не могат и не знаят какво е кълбо напред, да не говорим за челна стойка.

Наистина не е много весело. Но пък като направя една равносметка, зала Раковски, която е национална спортна база, дори в успехите, които съм имал назад във времето, не беше дълги години ремонтирана. Ето че сега има една реновирана зала, с нови уреди. На едно достатъчно добро европейско ниво. Виждам и ми е ясно, че нещата не стават от раз. Но все пак това, което имаме в момента, в годините на успеха, не сме го имали. Случва се нещо положително. Трудно е, и то не само във всяко едно училище. Ами и в клубовете не мога да кажа, че цъфтим. Защото в София – окей, национална спортна база се прави доста, но по клубовете не е толкова розово положението, какво остава по училищата. Те нещата вървят, но не стават толкова бързо.

След колко години ще имаме следващия Данчо Йовчев?

Имаме млади и талантливи деца гимнастиката има хиляди движения надявам се, че все пак шест уреда или многобой да играе едно дете или четири от женска част, това отнема години развитие на един гимнастик. Грубо да кажа, ще излъжа, ако кажа – към четири години, че ще излезе супер гимнастик. Имаме деца, това е хубавото, залите са пълни, треньорите работят в прекрасни условия. Рано или късно ще имаме нещо хубаво,