Нека си представим една виртуална сценка в средностатистическо българско семейство.

Неделя сутрин, всички се събуждат един след друг и се събират на закуска...

Бащата: - Ох, кофти работа...едва съм мигнал...Паднахме лошо...

Майката: - Да бе, паднахме, тц тц... и мен така ме е яд. Ама пък въпреки това трябва да се гордеем...

Бащата: - Така е, трябва!

Синът: - Не само, че пак паднахме, то нещо само си падаме ние, ама пък и тия другите работи, съвсем развалиха настроението...

Тук бащата и майката за миг учудено поглеждат техния син, нещо не разбират за какви „други работи” споменава, но това не им прави повече впечатление и сякаш бързо го забравят. Започва закуската. Говори се за снощните загуби.

Ако все още не сте разбрали, бащата се ядосва за загубата на Кобрата, майката се ядосва за загубата и второто място на Крисия в Детската Евровизия, а пък синът, по случайност баскетболен фен, си се ядосва за неговото си. Поредната загуба на Левски в Адриатическата лига, споменава и за грозните сцени по трибуните, но родителите му много явно не са в час по темата. Всъщност, случилото се в зала Универсиада е съвсем друга тема, която обаче от своя страна в никакъв случай не бива да бъде подминавана. Но тук, в сянката на другите две събития от събота вечер, някак баскетболните драми отстъпват, те ни бяха необходими единствено за виртуалната сценка. Пък и да падне български тим от сръбски на баскет – едва ли е някаква сензация.

Падането, загубите отдавна са се вклинили в българската народопсихология. Ще кажете – а къде забравяме успехите? Победите? Да, има ги и тях в изобилие, но някак винаги остава крайното чувство, че сме прецакани, загубили, отстъпили. Дали ще е съдията Жоел Киню, който ни спира към финала. Дали ще са слагащите се на отбора на СССР съдийки в художествената гимнастика, които въпреки многото златни медали спечелени от момичетата на Нешка, често даряваха първото място именно на рускините. Дали пък ще е онзи скандален случай през 2004 година, когато вместо Данчо Йовчев олимпийски шампион стана онзи омразен грък Тамбакос. Ако искате, мога да вмъкна и далеч по-субективни и не толкоз глобални „дис-бритиш-хомосекшуъл” случаи, но хайде да не издребняваме. Говорим само и единствено за спорт, иначе примерите от историята ни са също толкова много, толкова разнообразни и любопитни. Падането под иго или някакво чуждо влияние са напълно достатъчни. Случвали са се има-няма няколко пъти.

След подобна драматична концентрация на опит за помпане на националното самочувствие, каквото се случи в съботната вечер, ми е малко трудно по какъв начин да продължа. Какъв точно е изводът? Вероятно всеки сам за себе си има по-различен от другите? И ще бъде прав. За това, че как пък все падаме, все сме втори, все губим. Друг пък далеч по-оптимистично ще каже: Да де, ама сме в играта, в голямата игра! Колко други нации са имали претендент за професионалния световен боксов връх? Пък и Кобрата издържа цели пет рунда! А както бе тръгнало, можеше още в първия да се приключи. Аха-аха и Кубрат нямаше да може весело да прави някякви фламинго-пози. Бори се, опитва, видя се, че е трудно. Кличко е много мощен. И за да ви вмъкна все пак малко и пламъчето на конспиративната теория, развятото в края над цялата зала украинско знаме, някак ми стои далеч по-актуално, далеч по-политиканско, далеч по-подлежащо на анализи от евентуално българския флаг. 2014 година сме, Украйна, то не са Крим, революция, оранжева най-напред, днес е кърваво-червена, направо си е жива война с Русия, сваленият малайзийски Боинг, Тимошченко, обаятелната руса мъченица. Изобщо, наслагвания колкото щеш, с лопата да ги ринеш. А и отзад, зад Кличко виси брат му – кметът на Киев, влиятелният политик. Къде отиваш ти? А какво за онази невинна детска Евровизия? Невинна, невинна, ама накрая спечели Винченцо от Италия. Ибрахим и Хасан ли да спечелят? Айде, айде – рано им е още, като цяло на Европа и е рано за подобни работи по време на крехкото детско съзряване. Нашите три деца си личи, че са в пъти по-талантливи от Винченцо, ама са си от България и толкоз. 

Та затова ми е трудно и да завърша. Стига сме мрънкали относно това пораженчество. Помня, преди години, в соца, бе излязъл прякор на най-успешния ни скиор Петър Попангелов. Успешен, успешен, ама честичко се случваше да пада по време на слалома, затова народа си го бе кръсти Пешо ПакПадналов. Уха, така изписано като някакво ирландско име звучи. Та падаше, падаше Пепи, ама беше там, имаше го, буташе се сред Стенмарк и компания. Години по-късно имам усещането, че когато нещо се случи, като в събота вечер, и голяма част от българите ставаме ПакПадналови. Падаме, ставаме, пустосваме и се надъхваме с патриотични приказки за това колко сме горди. И така и не може едно от двете да вземе превес – лошото е, че пак сме паднали или хубавото е, че пак ставаме и продължаваме напред?

Да взема тогава да вкарам и четвърти герой в сценката от началото...

Закуската продължава. Бащата, майката и техния син унило закусват, пият кафе, родителите гледат телевизия, мрънкат пак нещо, споменават събитията от вечерта, момчето рови из телефона си – то пък също с неговите си локални драми и проблеми. Влиза обаче дъщерята. Весела, усмихната. Видимо в настроение.

Бащата: - Някой май пак късно са се прибирали?

Дъщерята /увисвайки се театрално на врата на баща си, уж целувайки го/: - Татко деее. Нали се разбрахме за снощи. Пък и важното е, че победих! Разбих ги. Всички онемяха като взех микрофона. Вашата дъщеря е категоричен победител в караоке-конкурса, който си правим с компанията всеки месец!

И ако в това виртуално семейство са пичове, бащата и майката де, ще се усмихнат и някой измежду тях, мелодраматично ще каже: „Браво! Това е най-важното! Ела да те прегърна!”. Сиреч, като не става с онези, големите работи, нека се вгледаме в малките житейски радости, в ежедневните победи. Те са постоянно около нас, но често не ги забелязваме! България продължава да си има своите големи спортни герои, това е добре, има надежда! 

До скоро, до следващия загубен финал на Гришо! Но няма да униваме, нали така? Защото ги има - и него, и Цвети, и Пулеви, и Сани, и ансамбъла, и много, много други! Има ги! Има ни!