Защото за една частица от секундата всичко си отива.
Всъщност Имола е съвсем близо до Болоня, може и да сте минавали оттам. До градчето е близо 5-километрова писта, където се провеждат F1-състезания за голямата награда на Сан Марино.

Ако не се интересувате от Формула 1, едва ли ще знаете, че 1 май е особен ден за Имола. Тъжен, трагичен, приглушен. На този ден календарът всяка година отлиства тъмната поредност от зловеща катастрофа, която финишира Аертон Сена, преди той да реши кога да финишира. Винаги е обичал да прави така - той да решава. Смъртта го задминава, изплъзва се от всичко виждащите му очи, изпреварва го, както никой не се опитвал да го изпревари. А когато някой го изпревари, тогава настъпва краят. Краят, защото Сена може да бъде само първи, никога втори.

Филмът "Senna" разплаква. Дваж по-силно тези като мен, далече от магията на Формула 1, които не си спомнят в детайли кое състезание е превзел, къде е профучал, кой му е погодил номер, какви са били болидите тогава, какви са успешните тимове сега. Вярно, в мислите изникват забравени от детството кадри - завоят "Тамбурело", скоростта над 200 км/ч, хеликоптерът с тялото на Сена, тишината. Но това, което наистина остава, са сълзите.

Защото за частица от секундата всичко си отива, казва Аертон Сена.

Впрочем 104-минутната лента е документална и някой биха решили, че се гледа трудно, но тя затиска дъха така, както рискованите му изпреварвания притискат съперниците, сграбчва за гърлото зрителя и не го пуска. Рисковани? Разбира се, защото само чрез тях Сена може да изпреварва и да бъде първи. Иначе? Иначе - ако остане втори, това е неприемливо. Сена: "Да си втори значи да си първи сред загубилите". Разбрахте, нали?

Сена е от онези особняци, за които Хемингуей казва, че могат да бъдат разрушени, но не и победени. Като тореадора Белмонте е, нали знаете, дето винаги стоял в зоната на бика, не в своята. Според Хемингуей това създава очакване на идваща трагедия.

С 41 спечелени състезания и 3 Гран при титли, Сена е златното бразилско момче, което знаело, че трагедията един ден ще дойде. Очаквал я. Трябвали й 34 години, за да се появи: "Знаех, че през сезона ще има много инциденти. Ще бъдем щастливци, ако нещо наистина сериозно не се случи."

Едва на 34, обичан и боготворен, обожаван и уважаван, на 1 май 1994 г. Сена губи контрол над болида си и катастрофира фатално. Едва ли животът, тази шеметна поредица от секунди на извънпределно висока скорост, може да бъде описана другояче, освен чрез документални кадри. Филмът "Senna", представен за първи път в началото на годината на северноамериканския фестивал "Sundance", e точно това - твърде умело, елегантно, фино представяне на всеки кадър, който показва истински добър човек, който се състезава като истински лош дявол.

Болидите тогава, в края на 80-те години, се озовавали със скорост от 100 км/ч за някакви си четири секунди. Когато мощността е 680 коня, а скоростта около 320 км/ч, да спреш внезапно било равносилно за частица от секундата да издържиш четири пъти теглото на тялото си, което се опитва да изхвърчи от колата, но остава вътре. Да изпреварваш с такава скорост, когато компютърни системи за стабилизация и куп други нормални и ненормални нововъведения липсват, е игра на руска рулетка със зловещи правила. Частицата от секундата, в която решението се ражда в мозъка ти. Какво е това време, тази частица? Миг на пълно просветление или тъмнина? Какво е това време, което всъщност е навярно хилядна от секундата, но за пилотите е цяла вечност?

Твърде е вероятно, поне като предположение, всеки мъж да е попадал в подобна Сена-фаза в живота си. Мигове, когато искаш да бъдеш все първи, да задминаваш, да надскочиш границите на предела, а не да се озоваваш безпомощен в кризата на средната възраст. Да правиш каквото си поискаш, безнаказано, да не търсиш съвети, да не приемаш такива.

Сена също не приемал съвети. По-скоро вярвал, че когато достигне предела на възможностите си, абсолютният лимит, се оказвало, че можело още малко, по-напред, по-нагоре. И така отново и отново. "Със силата на съзнанието, с решителност, непоколебимост, с инстинкта, както и с опита, можеш да летиш много нависоко." Надпреварата била в кръвта му, циркулирала във вените му, тъй както тежко болен търси лек, за да успокои болката си, така Сена излизал на пистата, за да утоли жаждата си.

Гледам филма "Senna" и виждам, че в определени моменти е живял в тишина, когато е шумно; в самота, но без да е самотен. Излизайки от болида, усмихвайки се на поредната победа, Сена изпада във вътрешен покой - вече инжектирал силна хормонална доза в живота си, която другите наричат свръхадреналин, той пристъпва плавно и почти се оглежда за новата животоподдържаща напитка, храна, емоция. Още преди да влезе във Формула 1, Сена изграждал своята тактика - бий всеки, каквото и да коства това, но винаги карай най-отпред, винаги бъди първи. Съзирал ли пролука, Сена изпреварвал. Откривал ли възможност, не се колебаел. Усещал ли капки дъжд от небето, усмихвал се.



Още след първото F1-състезание на дъжд станало ясно, че Сена е непобедим на мокра настилка. Капките брулели пистата, сблъсквали се с настилката като многохилядна армия от малки и вредни войничета, които били там, за да подхлъзнат, затруднят, омотаят противника. Единствено Сена, този ловък противник, който обичал дъжда, оставал сух. "Не си представям, че мога да шофирам по начин, който не е рискован. Всеки трябва да се усъвършенства. Всеки пилот има своя предел. Моят обаче отива малко по-напред от всички останали."

Шофирането на ръба на нормалното му позволявало да докосне Бог. Или Бог да докосне него. Нищо, че Ален Прост, Професора, се надсмивал на непрестанните връзки на Сена с отвъдното. Прост, вечният му съперник, просто не харесваше маниакалното желание на Сена да бъде първи, винаги първи, единствен, ако може. Независимо дали до това единствено първо място се стига със свръхрисково изпреварване, изопване на нервите, поредица от спиращи дишането ситуации.

Сена е маниакално добър, изтощаващо добър за останалите, които го гледат и които се състезават с него. Спомням си някакво инквизиращо добро изпреварване на два болида пред него, миг след като е взел рискован завой. Спомням си танцуването на колата на пистата, на права отсечка, докато коментаторите мърморят, че това е невъзможно.

Но всичко е възможно, когато живееш за онова твърде особено чувство, което се появява рядко, ала го търсиш непрекъснато: "...никога няма да знаете за чувството на пилота, когато печели състезание. Каската прикрива чувствата, които никой не може да разбере."

От 900 хиляди архивни минути, които режисьорът Асиф Кападия гледа, във филма остават 104 минути. Последните десетина от тези 104 минути, разплакват дори виделите какво ли не мъжки очи. Дори и сълзи да не се свличат по бузите, безредието в сърцето, което този филм остава, е несравнимо - боричкат се чувство на празнота с желание да подражаваш на Сена в истинския живот, независимо какво правиш, защо го правиш, за кого го правиш. Шофирането на Сена и пламенното приплъзване по острието, което дели живота от смъртта, е като да предприемеш рисковано пътешествие на опънато въже между две високи сгради. Можеш да паднеш всеки момент, но ако преминеш, ще знаеш каква е гледката от другата страна, а има ли по-хубаво от това? "Най-важното е да спечелиш. Всичко останало е следствие на това."

Сена побеждава всичко, но не и тъмния миг, тъмната частица от секундата, в която си отива. Секундите, след които медиците пристигат до катастрофиралия болид, са цяла вечност, тиха вечност. "Пилотите живеят в един свят, където решенията, взети за частица от секундата, могат да представляват разликата между живота и смъртта. Не можеш да си позволиш да се отдадеш на емоциите, камо ли на страха..."

За една частица от секундата всичко може да си отиде. Така, както става преди 17 години, на 1 май 1994 година, когато бразилецът се сблъсква в предпазната стена на завоя "Тамбурело".

"Тамбурело" е последният завой за Сена. Там за една частица от секундата всичко си отива.