Журналистът по моторни спортове Уил Бъкстън направи интересна рекапитулация на случилото се в драматичното Гран При на Бразилия. Бъкстън направи обстоен анализ на представянето на Макс Ферстапен, което изуми мнозина, но него самия – не чак толкова.

Състезанието за Голямата награда на Бразилия през 2016 година се оказа чудесно състезание. Това беше едно от тези събития, които се радвам, че изживях лично, едно от онези състезания, които, сигурен съм, ще определят не само хода на сезона, но и настоящето поколение пилоти и, в частност, най-отличаващият се от тях.

Аз съм пълноправен член на фенклуба на Макс Ферстапен вече от доста години. Никога не съм се съмнявал в това, нито пък съм опитвал да крия моето неподправено вълнение относно неговите талант и потенциал. Дори и аз обаче трябва да намаля суперлативите за Бразилия. Защото неговото каране може и да бе изключително, но в същото време беше родено от простотата на здравия разум. Това, което беше по-изненадващо за мен, бе не толкова действията на Макс, колкото онова, което опонентите му не правеха.

Това е нещо, което съм привикнал да виждам, когато гледам състезанията на пистата. Когато небесата се отвориха, Макс Ферстапен и, за да бъдем честни, тези от неговата възрастова група като Естебан Окон например, опитаха да се придържат към това, което аз наричам „мокра картинг линия“.

Виждате ли, когато вали, иронията е, че последното място, по което искаш да се движиш, е традиционната състезателна траектория. При сухи условия тя е тази, която се покрива със слой гума и това води до върховното ниво на сцепление. При дъжд обаче точно същият пласт от гума, който носи сцеплението в сушата, става хлъзгав. Затова състезателната траектория наистина е последното място, на което искаш да бъдеш. Да, тя е най-късото разстояние, което може да изминеш, но при мокри условия тя може да бъде най-опасният път, който следваш.

Най-голямо сцепление в този случай както в завоите, така и при натискането на спирачката, е извън традиционната траектория. Не само че предпочитането на тези участъци ти позволява по-голям шанс да спреш навреме и да намалиш скоростта, но също така те предлагат по-добра видимост, защото ще си извън водната струя на колите пред теб.

Това наистина не е квантова физика. Отидете до която и да било картинг писта и наблюдавайте официални състезания под дъжда – ще видите същите тези линии и техники. Това е нещо, което научаваш още в първите си дни като състезател. Това е метод, който ползваш при преминаването си през Формула Е. А ето, че това се оказва изкуство, което почти цялата Формула 1 е забравила.

По мое мнение и в не малка част това се дължи на лекотата, с която преминават състезанията под дъжда през последните няколко десетилетия. Високите нива на притискане към асфалта комбинирани с невероятно ефективните гуми за дъжд позволиха на пилотите във Формула 1 да следват състезателната траектория с минимална загуба на скорост заради сцеплението, които тези два ключови фактора осигуряват. Днес обаче подобни ползи не съществуват. Колите във Формула 1 имат само частица от аеродинамичното сцепление на своите предшественици, а гумите на „Пирели“ за мокро са – да го кажем по-учтиво – не толкова изключителни.

Себастиан Фетел нарече тези за напълно мокър асфалт „гуми за колата за сигурност“, тъй като според него тяхното предназначение е да вървят зад същата тази кола за сигурност. Точно по тази причина толкова много пилоти рискуваха със смяна към интермедия в тежките условия. Те позволяват почти същото ниво на сцепление при състезателно темпо, което дават и тези напълно мокър асфалт. Това само по себе си е осъдително.

Разбира се, за гумите за напълно мокра писта не е добре да вървят толкова дълго зад кола за сигурност. Температурите и необходимото налягане спадат при ниска скорост, което означава, че самата гума не може да си върши работата, а именно – да разпръсква водата от състезателната траектория, а когато състезанието се поднови, вече не може да се доближи до оптималното си представяне. Дори на пълна скорост и при благоприятни условия гумите за напълно мокър асфалт изглеждат доста неадекватни за работата си.

Както обаче всеки на пистата е чувал, всички карат при еднакви условия. Ако възможните гуми предлагат само минимално сцепление, така наречените най-добри пилоти в света – все пак е Формула 1 – имат за задача да извлекат максимума от същите тези гуми. Струва си да се отбележи, че и двата червени флага се появиха, когато пилотите използваха гумите на напълно мокра писта – първият път бе заради отломките, пръснати по пистата след катастрофата на Райконен, а вторият бе, защото се прецени, че гумите не могат да се справят с метеорологичните условия към онзи момент. Въпреки това се чуха доста протести за обратното от пилотите, които разбираха какво е нужно да правят на трасето.

Какво тогава можем да извлечем от от чудесното каране на Ферстапен в Бразилия? Дали пилотите от Формула 1, като общност, не са забравили самите основи на пилотирането при дъжд? Дали не са станали немарливи, очакващи, че ще могат да следват най-простият, най-бърз маршрут всеки път и при всякакви условия? Толкова ли са несигурни в колите и гумите си, че не смеят да се отклонят от състезателната линия?

Или просто Макс Ферстапен е истински гений?

Отново остана относително незабелязано, че Естебан Окон използваше същите траектории като Ферстапен. Тази техника накара мнозина да се ядосват, докато се опитваха да задминат доста неконкурентния автомобил на Мейнър, но също така показа и ползите от това да опиташ нещо различни или най-малкото – разумно. Който и аргумент да си изберете, крайният резултат ще е същият.

Аз правя на Ферстапен, Окон и всеки друг, опитал подобни маневри, „мечешка услуга“. Всички знаем, че не е толкова просто да държиш колата си в друга част от трасето и внезапно да откриеш сцепление, скорост и да свалиш по няколко секунди на обиколка. Ако ще караш болида си с 300 км/ч извън състезателната траектория, ти трябват смелост, умения, увереност и немалко късмет. Ще се сблъскаш с неподвижна вода, няма да намериш сух път. Ще преживееш доста по-опасни мигове.

Това, смятам, прави тези отличаващи се пилоти още по-впечатляващи. Колкото и да се възползват от прилагането на една от най-базисните състезателни максими, те все пак поемат огромен риск и показват невероятна доза умения, за да го изпълнят. А е нужно дори повече, за да го направят да изглежда толкова лесно.

Дали повечето пилоти във Ф1 са станали мързеливи, примирени или просто забравят повечко, нека да благодарим на Господ, че са останали няколко необикновени такива, които в своето състезателно съзряване все още помнят и опитват базовите неща.