Официалната биография на най-популярния българин по света Христо Стоичков излиза на пазара на 25 октомври /четвъртък/ в 1 200 търговски точки в страната. Освен в книжарниците в страната книгата ще се разпространява в моловете и на специални щандове в хипермаркетите. В 400 страници Кавалерът на „Златната топка“ разказва без маска и грим целия си живот като във всяка глава има случки, които стават известни за първи път. Това не е една захаросана история, за Христо Стоичков, а отровен разказ за битките му в живота, страданията, грешките, гафовете.  А всичко това е преразказано от спортния журналист Владимир Памуков, с когото Камата е съавтор на книгата, която издава „Софтпрес“.

Официалното представяне на „Христо Стоичков – Историята“ книгата ще бъде в хотел „Маринела“ на 5 ноември /понеделник/ . Единственият българин сред 100-те най-велики във футбола ще се появи специално в този ден за тържеството с участие на известни личности от различни области и свои приятели. 

В следващите дни в Gong.bg може да прочетете избрани откъси от книгата.  Предлагаме ви откъс от книгата, в който Стоичков разказва как се стига до трансфера в Барселона:

Сезон 1988/1989 – турнирът за КНК. Бихме „Интер“ (Братислава). Елиминирахме ги с две победи с общ резултат 8:2. С този двубой само стъпих на трамплина, който ме изстреля в голямата игра. Битките с „Панатинайкос“, „Рода“ и „Барса“ определиха бъдещето ми във футбола. Шест мача – шест гола плюс решително попадение в рулетката на дузпите срещу холандците. Излизах, биех се, забравях! Въпросът бе да ме види и запомни който трябва. 

За мой късмет точно това се случи. Хванах окото на най-големия – Хендрик Йоханес Кройф. Летящия холандец. Геният, който реално в рамките на двайсетина години промени футбола и като играч, и като треньор. 

„Искам го този с номер осем. На всяка цена!“ Така казал Йохан Кройф на най-известния мениджър тогава – Хосе Мария Мингея, през април 1989 година. Именно „най-известният“ ми разказа по-късно за поръчението, което дошло в деня след моите два гола срещу „Барса“ на „Камп Ноу“. Направи и пояснение – онези, които познавали Летящия холандец, знаели, че земята ще преобърне, но ще стане неговото. В случая – Христо Стоичков ще бъде играч на „Барселона“. Независимо от комунистическия режим, от рекордните пари, които ще се платят от Запада на Изтока, и всякакви други пречки или детайли в операцията. 

... 

По същото време и гърците решили да привлекат онзи номер 8, който и в двата сблъсъка ги надбягваше като гепард на стероиди. Лично милиардерът Вардис Вардиноянис, собственик на „Панатинайкос“, изпрати хора да преговаряме в София. И те се появиха подготвени – бяха приготвили да платят на ЦСКА за мен 7 милиона долара. Това за времето  32 си щеше да бъде нещо като сегашните 9-цифрени трансфери във футбола. 

На срещата стреляха директно: „Ти само кажи, че искаш да си в „Панатинайкос“, и не се притеснявай за нищо повече. Със седем милиона долара ще отворим всички врати!“ Въпреки че видимо летяха в Космоса, аз вече познавах системата и бях предпазлив. Не отговорих нищо конкретно. Казах им първо да се разберат с генералите и тогава да ми обещават каквото и да било. Предупредих ги и друго – в социалистическа България дори и със седем милиона долара нещата не са нито лесни, нито гарантирани. И не пропуснах да помоля – освен на Вардиноянис, да не разказват на друг за срещата с мен. Опасността да ме докладват за преговори с чужденци можеше бързо да ме направи от футболист на ЦСКА в играч от Отбора на затвора. 

При комунистическия режим нерегламентираните срещи със западняци имаха статут на престъпление. Един донос и ставаш национален предател и родоотстъпник. По тази причина разговорът беше кратък. Трябваше да изглежда като съвсем случайна среща. Освен всичко говорехме тихо през цялото време. Накрая помолих да изляза пръв от кафенето. 

... 
При срещата в София спестих на „Панатинайкос“, че вече са на опашката за подписа ми. Малко преди тях, още след реванша срещу каталунците на „Васил Левски“, от „Барса“ се свързаха неофициално с мен. Направи го Мингея, който водеше и преводач – Виктор Жулиен, когото вече познавах. Беше от смесен брак на испанец и българка, ако не се лъжа. От ЦСКА го бяха наемали за преводач, когато живееше в София. Истината е, че в този момент Минги бе в България с главна цел да действа по преговори на ЦСКА с „Валенсия“ за Любо Пенев. И само да проучи нещата около мен. 

Така и стана. След мача разменихме по няколко реплики. Нещо от рода на: „Кройф те иска в „Барса“. Окей ли си за трансфер?“ Бях малко превъзбуден и направо ядосан от загубата с 1:2. Играх силно, вкарах пак на „Барса“, но изпуснахме поне два чисти гола. И небрежно отговорих: „Ами като ме иска, да действа! Какво чака?“ Не знам какво е превеждал Виктор, но видях, че мига на парцали, преди да предаде думите ми. А Мингея, този титан на спокойствието, започна да бръчка мустак. И надуши, че работата ще е нервна. Бързо и адекватно обаче се ориентира в ситуацията и още тогава си намери и резидент у нас. Спортният журналист Камен Тотев от вестник „Футбол“, който говореше отличен испански. Силен ход, при положение че впоследствие всеки месец на Минги му се налагаше да идва до България заради поредните проблеми по моя трансфер. 

В тази еврокампания ключов за кариерата ми се оказа сблъсъкът срещу „Рода“. Играх много силно срещу тях. Вкарах първия гол при 2:1 за нас в София. А на реванша им го забих в момент, когато при 0:2 вече ни пишеха некролога. Тогава получих единствения подарък от защитник в моята кариера – пресякох върната назад към вратаря топка и хладнокръвно вкарах точно когато ни трябваше. И за отбора, и лично за мен, както се разбра по-късно. 

С този гол реално махнах на съдбата, както се спира такси. При евентуално отпадане нямаше да срещнем „Барса“ и със сигурност Кройф нямаше да си губи времето да гледа записи от двубоите ни с „Панатинайкос“. Едва ли щеше да обърне и някакво специално внимание на българите, елиминирани от „Рода“. 

Дузпите, както винаги, бяха рулетка, но в случая те само доказаха – тази вечер в Холандия топчето, по-точно топката, отиде на... „печели червено, номер 8“. Вкарах безпроблемно от 11-те метра, а под рамката Вълка, невероятният Илия Вълов, свърши голямата работа. Както и целият наш  34 отбор, разбира се. За трети път ЦСКА стигна полуфинал в европейските клубни турнири, в които единствен от Изтока се гордееше с детронирането на 3 действащи шампиона на континента: „Аякс“, „Нотингам“ и „Ливърпул“. А сега София и нашите фенове заслужиха правото да видят битката ни с пореден световен колос – „Барселона“. 

„Ей, много дълга нива.“ Това бяха първите ми думи за терена на „Камп Ноу“, когато стъпихме на тревата за официалната тренировка преди полуфинала. Исках да внеса малко настроение в отбора, защото суперусловията в този клуб определено стъписаха нас, момчетата от Изтока. Гладък като килим терен, трибуни с капацитет 100 хиляди места, параклис в тунела към терена, луксозни съблекални, модерен автобус и други, и други екстри в империята „Барселона“. Къде отивах аз с моя „Икарус“ №305? Къде? 

Неравните условия не ме ядосаха, а ме заредиха с още няколко волта амбиция. Нахъсвах се сам за това как ще им покажа на тези глезльовци, западняците, къде зимуват раците. Нямаше какво да губим от сблъсъка с мега фаворита „Барса“. Можеше само да спечелим и точно това коментирахме в отбора преди мача. Разбира се, приказките и заканите бяха едно, а реалността съвсем друго. Отстъпихме с 2:4. На моменти сякаш се губехме на може би най-големия терен в света. Затова и някак нямах настроение да се зарадвам на добрия си мач. Уших ги два пъти с кеф. Андони Субисарета го прехвърлих от почти 40 метра като по учебник. Гол на месеца в Европа, суперефектен! После му вкарах и дузпа. Хвана ъгъла, но закъсня с плонжа. Сори, и на най-добрите се случва. 

... 
В Майорка беше първата ми тайна среща с вездесъщия Кройф. Заради нея се наложи да блъфирам – играх го много напрегнат пред Пената и щаба. И с този мотив исках разрешение да излизам от хотела за разходки. Залъгвах ги с някакво безсъние и непоносимо топло време, което ме изнервя в хотела. Определено много внимавах в конспиративните действия. В тогавашните времена с отборите в чужбина винаги се движеше човек от Държавна сигурност. И той дебнеше постоянно – кой какво говори за Запада, колко се заглежда по лъскавите витрини и особено за контакти с наши емигранти или чужденци. И най-важното – отговаряше с пагоните си и кариерата, ако някой остане на Запад. 

Немалко от спортните звезди на България са имали примамливи предложения зад граница за много пари и лукс, но не са приемали да станат невъзвращенци. Най-малкото защото не са искали техните семейства и въобще роднините им да пострадат като близки на родоотстъпник. А и трябва да признаем, че соцпропагандата още от детската градина също влияеше да не се прави крачката към „гнилия капитализъм“. Как ли звучи това днес на младите? Предполагам, абсурдно, но тогава и един донос можеше да ти обърка живота. Разбира се, това беше кофти, но в онзи строй имаше и немалко хубави неща. Изобщо, като претегля днес доброто и лошото, считам, че няма идеален вариант като политически строй. За мен се оказа плюс, че социализмът в края на 80-те години беше изпаднал в нещо като нокдаун. Говореше се за промени, за перестройка, но реално в ЦСКА и лично при мен такова животно все още нямаше. Или поне не го виждахме или усещахме. Затова и се правех на конспиратор в Майорка. 

В началото на „разходката“ Хосе Мария Мингея изскочи още зад първия ъгъл и подобно на филм с отвличане ме набута в кола и на мръсна газ потеглихме. Шофираше Виктор Жулиен, нает да превежда в тайната операция. С Минги на волана при такива експресни действия щеше да бъде опасно, както се уверих впоследствие през годините. Кормуването изобщо не беше от силните му страни. Но това щях да го  36 установя с усмивка по-късно. В случая въпросната подробност беше на заден план. 

Великият Кройф и Карлос Решак, неговият помощник в щаба на каталунския гранд, ни чакаха в едно бистро. И какво първо открих? И те, милите те, също се криеха! Стана ми смешно, въпреки че бях доста напрегнат. Аз финтирах ченгето, а големците от „Барса“ – журналистите. Казах ви, че няма идеални неща, нали? По този повод веднъж, когато вече бях взел „Златната топка“, Мингея ми цитира Чърчил – демокрацията не била най-доброто нещо, но по-добро не било измислено. Отговорих му с широка усмивка, че не знам за Чърчил, но на мен лично и демокрацията, и социализмът ми свършиха много добра работа. Но тогава на остров Майорка през 1989 година още бях твърде далеч от този момент. 

Кройф излъчваше величие. Държа се на подобаваща за ранга си дистанция, въпреки че пускаше и по някоя усмивка в разговора. Беше по бермуди и ми направи впечатление, че е готов и сега да играе. Сух, с изтеглени мускули, респектиращ с решителност и сила, въпреки че вече беше в пенсия от играта. Имаше огромен белег на крака си като доказателство за преживените битки. Обстановката разведряваха Решак, който показа добро чувство за хумор, и, естествено, Мингея с неговите традиционни и винаги точно пласирани подмятания. Мениджър и голям играч. Истинска класа. 

Кройф ми довери какъв отбор иска да направи, какво точно е харесал у мен и как ме вижда като негов играч в бъдещето. Свали картите напълно с признанието, че планира да ме вземе след година, защото в момента е изпълнил лимита от трима чужденци в отбора – максимумът по тогавашните правила. А на това трио договорите изтичали през юни 1990 година. Признавам, че не обърнах много внимание на неговите проблеми. Кройф искаше да бъда футболист на славата „Барселона“ и това към момента ме изпълваше с гордост. Стигаше ми напълно.  

... 
Преминаването ми в „Барса“ се проточи повече от година. В един момент дори натежа – стана адски дълго, изморително и изнервящо. Генералите дълго протакаха и на моменти даже грубо се пазаряха. В началото на септември 1989 година неочаквано армейски генерал Добри Джуров ме извика в кабинета си в Министерството на народната отбрана. Запрегръща ме като син, похвали ме яко за победите и головете. А накрая с бащински тон ми съобщи, че ЦСКА... няма да ме трансферира нито в „Барселона“, нито в „Панатинайкос“. Имало получени добри оферти за мен в клуба. Даже страхотни били. Направих се на изненадан, но след секунда Джуров наистина ме сюрпризира с друго неприятно признание. Не можело да се допусне отслабване на отбора така изведнъж. От червения тризъбец Костадинов – Пенев – Стоичков за чужбина ръководството на ЦСКА решило да пусне само един. И избрали това да е Любо. Страхотен талант като мен имал цялото време на света за кариера в чужбина. Животът и големият футбол били пред мен. При цялото ми уважение към Джуров от този момент изобщо не го чувах повече какви ми ги дрънка. 

Намръщен измънках: „Слушам, другарю генерал!“ И напуснах кабинета с походка на ранен войник. Още щом затворих вратата обаче, просъсках: „Ще видим!“ И директно се отправих към резидента Тотев. Не му казах и „Добър ден“ не само защото денят изобщо не беше добър. А защото трябваше да се действа по тревога. „Звъни на Мингея да идва веднага с парите – прецакани сме!“, изкрещях от вратата, без изобщо да се опитвам да чувам отговора му. Пената явно беше убедил по някакъв начин генералите да пуснат Любо. Не знам как – на водчица и кола или на обещания и клетви. Или с нещо друго. Не знам наистина. Логично беше да се застъпи първо племенника му да пуснат, нали „кръвта вода не става“. Едва по-късно, когато всички от тризъбеца  38 заиграхме в чужбина, разбрах че Старшията е въртял началниците като кубчето на Рубик. „Ицо и Емо ще се оправят и без Любо... Да го пуснем, той и без това е контузен... Ще играем не с трима, а с двама нападатели...“ И така, стъпка след стъпка ги е успал, за да пуснат първо племенника му. 

... 
Развръзката настъпи около култовата за България дата Десети ноември 1989-а. Бой последен. Не само за политическата власт у нас, но и за „Барселона“. Сред българските фенове вече се беше разчуло, че каталунците напират яко за мен. Нямаше обаче нищо черно на бяло, защото времената не го позволяваха. Цензурата не допускаше контролираните от властта медии да публикуват каквото и да било за преговори без официално разрешение „от горе“. Особено когато става въпрос за милиони долари и въобще за нещо западняшко – било отбор, фабрика, концерт и други подобни. 

Пъплеха само слухове. А те и преди, и сега в България имат силата на факти. За съжаление, нищо не се е променило. А мълвата носеше, че лично Първия в държавата е благословил трансфера.Тодор Живков махнал с ръка и отсякъл: „Да отива, да отива! За четири милиона долара знаете ли колко чифта чорапогащници ще купим за жените в България. Ха-ха-ха!“ 

Измишльотина. Ама пълна! С изключение на сумата – тя наистина бе скочила на четири милиона! Франсиск Вентура, вицепрезидент на „Барселона“ по онова време, сложи на масата на преговорите рекордни пари в историята до момента за трансфер на играч от Изтока. Последната дума на каталунците по „Случая Стоичков“. Играха „ва банк“, но при променени от тяхна страна условия. Вземат ме от лятото и плащат колосалната сума на пет транша по 800 хиляди долара на година. 

Направиха оферта от типа „Предложение, което не можеш да откажеш“. Бях убеден обаче, че генералите и Мартински щяха да го отхвърлят отново, и то на инат, ако не ни беше помогнала ситуацията. Една нощ Мингея и Вентура се разбудили от силен шум под прозорците на хотел „Шератон“ в центъра на София. Погледнали към сградите на Държавния и на Министерския съвет на площада и им се разтреперили мартинките. Според колоритния разказ на Минги за този момент и двамата в такт започнали да си потъркват очите. Видели десетки бетеери и стотици войници на жълтите павета. Хосе Мария помислил, че пак ще му опрат дулото на автомат, както навремето в Буенос Айрес. Тогава се вихрела хунтата, а той бил в страната да вземе Марадона в „Барса“. Изобщо не предположил, че военните маневри в центъра на София са сигнал, че ще ни се отвори парашутът. Казах ви – тогава Западът не познаваше добре Изтока. Само се страхуваше от него. 

На площада се провеждало учение за реакция на войската при евентуални размирици два дни преди Десети ноември 1989 година. Денят, в който на пленум на комунистическата партия с приятелски огън свалиха от власт Тодор Живков след 33-годишно управление. И след който на управниците им запари под краката. Демокрацията идваше. С танкове, без танкове – идваше. А заедно с нея и моят мечтан трансфер, увит с панделка. 

Комунизъм, демокрация, промени... На генералите и на отиващата си власт изобщо не им беше до футбол. Разбираха накъде вървят нещата и решиха да осигурят ЦСКА с пари от мен, Любо и Емо. Тризъбецът се трансформира в три лъча – към „Барселона“, „Валенсия“ и „Порто“. Близо милион и половина приход на година в касата на ЦСКА, които обаче нови управници щяха да харчат. Партийци без пагони смениха генералите. Но тогава вече бях в Испания и далеч от новите процеси в „червения“ клуб и въобще в държавата.  

Христо Стоичков за голямата и единствена любов Марияна