Легендата на Реал Мадрид Емилио Бутрагеньо даде ексклузивно интервю за предаването „Код спорт“ по ТВ+. Целият му живот е свързан с “Кралския клуб“. Записва 463 мача и 171 гола за първия тим на Реал. Носител на 16 трофея, сред които шест титли на Испания и две отличия за Купата на УЕФА. Наричат го „Ястреба“. Именно той дава това прозвище на знаменитата петорка на Реал от 80-те години, която доминира по испанските терени. Предлагаме ви първа част на интервюта със сеньор Емилио Бутрагеньо.

- Сеньор Бутрагеньо, благодарим ви за това интервю за „Код спорт“. Ако можем да определим футбола като вид изкуство, то вие сте една от главните причини за това. Способността да играеш с такъв финес вродена ли е?
- На първо място и за мен е удоволствие да бъдем заедно и много благодаря за тези щедри думи. Според мен всеки има своя начин да разбира и възприема футболната игра. Първоначално взаимоотношенията ти и връзката ти е с топката, съвсем в началото, когато си още малък. Виждаш топката и по някакъв начин установяваш връзка с нея. По-късно обаче играта се състои в това да комбинираш със съотборниците си, за да можете заедно да победите друга група момчета, които играят срещу вас. В края на краищата разковничето на всичко е да комбинираш твоите качества и качествата на съотборниците ти, да ги обедините, за да можете да победите. Това е основната цел. И тук вече всеки от отбора, качествата и знанията на всеки съотборник се допълват и правят всеки да бъде още по-добър. Всичко това вече на терена е доста сложно, защото там си проличава вродената футболна интелигентност и качеството да успяваш да извлечеш най-доброто от твоите съотборници. Да дадеш най-доброто от себе си, за да могат и те също да се развиват и растат заедно с теб. Всичко това е наистина много важно и е свързано с благородството и щедростта, но в същото време и малко с егоизма, защото ако съотборникът ти е по-добър и ти си по-слаб от него, тогава трябва да се бориш с чувствата си. Затова във футбола никога не трябва да се говори само за един играч. Един футболист може да се откроява само като функция на подкрепата, която получава от съотборниците си.

- Вие сте част от едно от най-великите поколения на Реал. С какво бе характерна "Петорката на Ястреба", в която редом до вас бяха Мануел Санчис, Мартин Васкес, Мигел Пардеса и Мигел Гонсалес - Мичел?
- На първо място това, че излязохме заедно от школата и се допълвахме един друг. Точно за това говорехме досега. Допълвахме се. И петимата можехме да играем едновременно и да се подкрепяме. Мисля, че всички бяхме талантливи, всичките с нюх към атаката. Така че когато стигнахме до първия отбор, това беше наистина изключително, защото времето доказа, че не е нормално, а по-скоро е голям късмет пет добри играчи да излязат в една и съща година. Петима играчи с потенциал достатъчен за влизане в първия отбор на Реал. Това наистина не е нещо обикновено. И това е факт, защото от тогава досега не се е повторило нито веднъж в Реал (Мадрид). Освен това моментът бе много особен. Веднага след световното първенство в Испания, на което националният ни отбор не постигна очакваните резултати. Момент, в който испанският футбол премина през един не много щастлив период. И през 1984-та или две години по-късно се появихме ние. Времена, в които имаше по двама чужденци в отбор. Важно е за младите хора да го знаят. Това ни даваше и по-големи шансове да стигнем до първия отбор.

- Алфредо Ди Стефано е икона за Реал и човекът, който ви дава път в първия отбор. Какво си спомняте от онзи изключителен дебют срещу Кадис, в който вкарахте два гола и направихте една асистенция за обрата от 0:2 до 3:2?
- Знаете ли - любопитно е, че много добре си спомням всичко, което се случи в онзи ден преди, по време и след мача. Беше през 1984-а. Минали са 33 години. Този ден промени живота ми, защото ми позволи да стигна до първия отбор. Разбира се важно е и това, което идва след него, защото трябва да има постоянство и развитие. Бях в първия отбор на Реал още 12 сезона след това. Може би всичко това обаче нямаше да е възможно, ако не беше онзи следобед в Кадис. Беше един щастлив ден. Губехме с 0:2 и аз влязох на полувремето. Имах късмет да вкарам два гола. Знам, че не е нормално, но се случи. Спомням си Ди Стефано -  това за нас е човекът, който заедно със Сантяго Бернабеу промени историята на този клуб през 50-те години. В онзи момент той беше треньор и ме повика и ми каза да отида да загрявам, защото ще ме пусне в игра през второто полувреме. Тогава ми стана ясно, че това е моят единствен шанс и че всичко в този момент зависи само от мен. Казах си, че щом са ме взели да пътувам с отбора, значи разчитат на мен и са доволни от това, което съм показал досега. И си казах: „Продължавай да правиш същото и дано животът да бъде благосклонен към теб“. И така се получи. Имах късмет.

- На 20 години ставате част от първия отбор на Реал. Колекционирал сте картички на много от тогавашните ви съотборници. Кои от тях ви приеха най-лесно в съблекалнята?
- В онази епоха имаше ясна йерархия в отбора. Ветераните се ползваха с уважение и признание от страна на всички нас. Посрещнаха ме добре. Отивах на тренировка и тренирах, когато ме пуснеха да играя – играех. Опитвах се във всеки възможен момент да се уча от тях. Това е истината. Не говорех изобщо, но слушах много, наблюдавах и попивах всичко с жажда. Много от тях наистина бяха на картичките, които колекционирах като дете. Например Висенте дел Боске беше мой съотборник. Вярно че за малко, защото аз дойдох в отбора през февруари, а той приключи кариерата си през юни. Периодът ми съвпадна и с Хаунито, Камачо, Сантиляна, Мигел Анхел ... Все легендарни играчи на този отбор. И си поставих за цел да науча всичко от тях. Казах си: Щом от толкова време са тук... (Например Сантиляна беше вече 14 години в първия отбор.) Значи имат качества, заради които са ценени. Опитах се да взема всичко от тях, като ги наблюдавах. Обръщах повече внимание на  поведението и професионализма, отколкото на играта, защото винаги съм имал пълна увереност в начина ми на игра. Обаче постоянно следях как се държат и общуват, борбеността, качествата им, духът на победители. Това са нещата, които най-много привличаха вниманието ми. Отбор с характер, отбор – победител. Познатият на всички дух на Реал Мадрид.

- Ди Стефано носи манталитета на победител в Реал. Знаем, че действията са много по-въздействащи от думите. В тази връзка кой бе пример за вас в началото на кариерата ви?
- В първия отбор ли? Винаги давам за пример Камачо. Той беше един от капитаните и носител на истинския дух на Реал Мадрид, за който говорим. Това е духът донесен от Алфредо ди Стефано, който остава завинаги в герба и фланелката на клуба ни и който се предава от поколение на поколение. Камачо беше живото олицетворение на този дух и на това, че Реал Мадрид никога не се предава до последния съдийски сигнал. Спомням си, че тогава имах късмета да изживеем заедно няколко магични нощи на европейски битки тук на „Бернабеу“. Фантастичните обрати от онази епоха. Точно той беше повел отбора, за да могат тази вечери да се превърнат в нещо наистина незабравимо и за нас и за привържениците ни, с които изживяхме заедно магията. В това отношение винаги съм се възхищавал на Хосе.

- На какво се дължеше доминацията на Реал в Испания през втората половина на 80-те, когато спечелихте четири поредни шампионски титли?
- На първо място бяхме една група футболисти с много голям талант. И на второ място, защото имахме духа на отбор-шампион. Беше интересна сплав. От една страна бяха ветераните-победители със силния си характер и от друга страна - едни млади момчета, които идват от втория отбор – „Кастиля“ и носят своя огромен талант. А към това добавяме и една серия от трансфери, които направи клубът – дойдоха Уго Санчес, Гордильо, Пако Буйо, Маседа. Заедно бяхме страхотна група, но мисля, че духът ни ни отличаваше от всички останали, защото всички отбори на това ниво имат големи играчи. Това, което отличава едните от другите и това което те доближава повече до победата е сплотеността, чувството за единство на отбора и характера на победител. Историята на Реал (Мадрид) се отличава от другите точно по това. В историята на клуба с различни отбори, различни треньори и различни играчи това винаги е присъствало и затова сме спечелили толкова титли.

- В две поредни години печелите Купата на УЕФА, които са единствените титли от тази надпревара в богатата трофейна витрина на "Кралския клуб". Но в турнира за КЕШ нямате този късмет и на два пъти отпадате на полуфиналите. Можеха ли мачовете с Байерн и с ПСВ да се развият различно и вие да спорите за трофея?
- Все пак трябва да огледаме и средата, в която се развиваше отбора ни тогава. В онези години не беше като днес, а за КЕШ играеха само и единствено шампионите на съответната страна. Например сега в Шампионската лига от Испания играят и втория и третия отбор, а тогава не беше така – играеше само шампионът, което правеше тогавашната надпревара по-трудна. Затова и спечелването на шампионата в Ла Лига беше толкова важно, защото беше мост към участието в Купата на европейските шампиони. Тогава отборът ни спечели пет поредни шампионски титли на Испания, две поредни купи на УЕФА и стигна три пъти до полуфинал на КЕШ. Първият полуфинал беше срещу Байерн (Мюнхен) и беше един сблъсък с много история. В Мюнхен загубихме с 1:4, свириха две дузпи срещу нас, изгониха ни двама играчи. В Мадрид победихме 1:0, но не успяхме да ги отстраним. На следващата година, може би най-добрият ни сезон, бяхме много по-близо до постигане на целта. В началото на септември или октомври се паднахме с Наполи на Марадона, във втората елиминационна фаза играхме  с Порто – настоящите шампиони, които през предишната години бяха победили Байерн Мюнхен на финала. Отстранихме и Порто. След това срещнахме Байерн Мюнхен – финалист от предишната година. Елиминираме и баварците. И дотук всичко е добре, защото сме победили всички фаворити. И в полуфинала играем с ПСВ Айндховен. В Мадрид завършихме наравно 1:1. Слаб мач от наша страна. В Холандия видимо превъзхождахме, но направихме отново равен, този път 0:0. Нямахме късмет да вкараме гол и не можахме да се класираме. Изпуснахме златния си шанс. На следващата година отново стигнахме до полуфинала, но там вече се сблъскахме с отбор, който ни превъзхождаше – Милан на Ариго Саки с холандците в редиците си. В следващите 5-6 години наложи хегемония в Европа. Бяха по-добри от нас и ни елиминираха заслужено. Но не тази загуба, а онази през 1988 г. срещу ПСВ може би беше най-тежката нощ в кариерата ни, защото бяхме видимо по-добри и заслужавахме да отидем на финала, но във футбола е така... И не се получи.

- Лесно ли изградихте прочутото ви партньорство с Уго Санчес?
- Да. С Уго Санчес се разбрахме много бързо, защото той беше много интелигентен играч. Освен това за мен и за начина ми на игра, беше може би най-идеалният нападател. Когато получавах топката знаех къде е. Той беше чист нападател и много обичаше наказателното поле. Беше много силен в завършващата фаза, а пък аз му бях прекрасен втори нападател, защото много обичах да поемам топката и да бъда неговата връзка с останалите съотборници. Освобождаваше се много добре от защитниците. Правехме много добри двойни подавания, а останеше ли очи в очи с вратаря беше смъртоносен. Беше наистина много завършен нападател с отлична техника. До такава степен, че щом получех топката, вече знаех какво движение ще направи, а и той знаеше какво очаквам от него. Истината е, че много се наслаждавах на това, че играем рамо до рамо с него.

- За 12 години футбол на най-високо ниво не сте изгонен от терена нито веднъж, а жълтите ви картони са едва пет. Как се постига такъв контрол на емоциите?
- На първо място с моето телосложение не мога да се бия с никого. Когато бях само на 13 години, научих много от първия ми треньор. Той имаше наистина правилна визия за играта. И точно той ми каза нещо, което ми послужи прекрасно през целия ми живот и във футбола. Едно от най-важните задължения на всеки играч е да не го изгонят. Защо? Защото, ако те изгонят помагаш на съперника. Оставяш отбора си само с 10 играчи. Разбира се, при защитниците е по-различно. В екстремни ситуации те трябва да поемат риска и е много по-вероятно да бъдат изгонени. Един нападател обаче може да бъде изгонен само, ако изпусне нервите си в определен момент. Няма друга възможна причина. Защото при нормални условия задачата на нападателя е да гради, а не да разрушава. Така че е трудно да бъде изгонен, освен ако не участва в бой или не обиди някого. Винаги съм имал това предвид. Има нещо много важно. Футболистът не е само играч и човек, който тича след една топка. Той трябва да пита сам себе си във всяка една минута на мача какво трябва да направи, за да помогне на отбора си. А когато те гонят в никакъв случай не помагаш на тима си. Така че за мен не бе никак трудно да постигна това. Това е истината.

- Защо все по-рядко се срещат такива джентълмени на терена?
- Всеки от нас има своето разбиране и визия за живота. Много е важно човек да има характер. Нещо повече. Най-голямото богатство за един отбор е сплавта от силни характери. Във всеки отбор трябват и играчи-войни, които са готови за битка, а и хора които могат да изненадат съперника и да решат мача.  Но най-важното е това, което вече казахме: да бъдеш верен на себе си. В края на краищата най-дълго в живота ни съжителстваме със самите себе си и човек трябва да е доволен от това, което прави и да действа, като спазва принципите и светогледа си.