Бившият испански национал Гайска Мендиета даде ексклузивно интервю за предаването "Код Спорт" по ТВ+. Той е една от звездите, които ще участват в благотворителния мач на Димитър Бербатов на 14 юни на стадион "Васил Левски". Мендиета е играл заедно с Христо Стоичков и е бил шести най-голям трансфер в историята на футбола за своето време.

Два пъти е бил избиран за най-добър халф на сезона в Шампионската лига. Но нито веднъж не е печелил трофея в изиграни два финала. 

- Сеньор Мендиета, за втори път поред ви виждаме на леденото световно първенство в Ароза. Да не се влюбихте в планината?

- Уникално е. Надморската височина, атмосферата, настроението... Тук не играем, за да победим на всяка цена, а за да се видим със стари приятели. На такива събития е важно да покажем, че още не сме забравили как се рита.

- Виждаме, че явно ви липсва футбола. Спряхте на 34 години с професионалната игра, нали?

- Винаги ми липсва футбола и искам постоянно да играя. Като се замисля това съм правил цял живот. Само че смятам, че човек трябва да е разумен. И да е наясно кога е дошъл краят на кариерата му.  Слава Богу, че има много благотворителни и бенефисни мачове, на които си спомням какво е да си на терена с известни колеги. Искам да покажа, че не съм свършил за играта.

- Защо все пак спряхте сравнително млад?

- Бях изкарал пет сезона в английската Висша лига, когато се отказах. Аз винаги съм искал да се боря за трофеи. Но започнах да усещам, че краката вече не ме държат по същия начин. А това означаваше, че няма да съм полезен. Казах си: "Време е да спреш!" И може да има носталгия по играта, но не съжалявам в нито един момент.

- Вие сте истинска легенда на Валенсия. Какво се случи с отбора напоследък? По едно време дори имаше страхове от изпадане.

- Трудно е да се обясни с едно изречение. Толкова много неща се събраха. Според мен структурата на клуба се наруши в последно време. Не се оставя на треньорите да развият идеите си. Правят се чести смени. Спортните директори също често си тръгват, за да дойдат нови. Валенсия не се развива по един път, а непрекъснато сменя политиката си. И затова резултатите са лоши. Самият отбор, играчите, не са най-виновните.

- Когато вие стартирахте кариерата си във Валенсия, българската звезда Любо Пенев беше капитан на отбора. Какво помните от времето, когато играехте заедно?

- На първо място, че беше фантастичен футболист. И много добър съотборник. Любо вкарваше много голове, но не му пречеше да играе и като халф. Пенев беше боец за отбора си, за съотборниците си. Правеше всичко, което се изисква от добрия капитан. Като по учебник. Спомените ми са много добри от него.

- Говореше ли често с младите като вас?

- Ние се учихме от него за всичко. Пенев беше световна звезда по онова време. Показваше ни как да стреляме, как да се движим. И може би на първо място - как да уважаваш останалите.

- По същото време Христо Стоичков беше една от най-големите звезди на Барселона и света. Спомняте ли си срещи с него?

- О, много пъти съм играл срещу Христо. И с Валенсия срещу Барса, а и с националния отбор на Испания срещу България. А вече като ветерани неведнъж сме били рамо до рамо и в един отбор - за легендите на Барселона по различни краища на света.

- Какво мислите за Христо? Какви спомени имате с него?

- Един от най-най-големите в цялата история. Слушал съм хора, които казват, че имал само един ляв крак. Но, Господи, дано всички имат ляв крак като неговия. Стоичков беше идол за Барселона, а предполагам, че и за България. С удоволствие съм го гледал как играе не само в Барса, а и в другите му отбори.

- През 1996 година Валенсия се класира втора в Примера дивисион след мадридския Атлетико, където голмайсторът бе Любо Пенев. Ако беше останал при вас, дали вие щяхте да сте шампиони?

- Тогава Валенсия градеше отбор за много години напред. И в този сезон имахме достатъчно добър тим, за да станем шампиони. Ако през тази футболна година имаше още два кръга, ние щяхме да сме първи. Жалко, че загубихме битката срещу Атлетико и Любо.

- Помните ли мачове срещу български съперници?

- Не, наистина не мога да си спомня някой конкретен.

- Кои български футболисти харесвате? Вече казахте за Стоичков и Пенев.

- Лечков на първо място. И имахте един с дълга коса, който игра на световното първенство в Америка. Трифон Иванов се казваше, нали?

- Вие започнахте да играете редовно във Валенсия при Клаудио Раниери. Повярвахте ли, че ще стане шампион на Англия с Лестър?

- Това е една от най-интересните футболни приказки, която ще се разказва още десетилетия. Сигурно и Клаудио, и никой в Лестър не е очаквал да стане шампион. Такива неща просто не се случват. Но футболът е такъв, че понякога стават и чудеса. Аз много се радвам за Раниери, който е много голям треньор. Името му завинаги ще остане записано със златни букви във футболната история.

- Какъв човек е Клаудио Раниери?

- Добър човек, който държи винаги да е съвсем близо до футболистите си. Когато бяхме във Валенсия, не спираше да ни учи на тактика. Затова, ако погледнете неговите отбори, те винаги са изключително организирани. Отношенията му с футболистите помагат да се постигне колектив, който да гони сериозни успехи. Лестър е достатъчно добър пример за това. Не е нужно да има най-силните футболисти.

- Вие сте участвал два пъти във финал на Шампионската лига, но нито веднъж не спечелихте трофея. Реално бяхте ли далече от успеха?

- Ако знаете колко ми се искаше... Нямахме два пъти късмет. Ако преди 20 години ме бяхте питали, щях да отговоря, че би ми било страхотна мечта да съм на два финала на Шампионската лига. Сега обаче се чувствам тъжно, че поне веднъж не успях да го спечеля. Това е футболът. Не искам да се връщам назад в миналото. Голямо постижение и знак за постоянство е да играеш в два поредни финала на най-големия турнир. При това с клуб като Валенсия.

- В първия мач загубихте от Реал (Мадрид) с 0:3, но във втория паднахте с дузпи от Байерн. Боли ли много?

- Това е най-лошото в живота на един футболист. Във втория финал срещу Байерн бяхме по-подготвени и много добри. Нямахме обаче късмета на германците. Футболът може да е много жесток понякога. Накрая се налага да си кажеш, че просто трябва да продължиш да работиш. И това се случи. Валенсия стана шампион след това, спечели и Купата на УЕФА.

- След мача с Байерн вярвахте ли, че може да имате и трети финал?

- Винаги се надяваш, че ще дойде и че ще спечелиш. Истината е, че един финал трябва да се изиграе така, че накрая да вдигнеш купата. За съжаление съдбата не ми даде повече този шанс.

- Какво означава за вас, че и в двата сезона с финали в Шампионска лига УЕФА ви избра за най-добрия халф на турнира?

- Голямо постижение за мен. Но футболът е колективен спорт. Повече ми се иска да бяхме спечелили. Като индивидуална награда е фантастично. Това е най-голямото признание в кариерата ми.

- Валенсия ви трансферира в Лацио за 48 милиона евро, което беше шестият най-голям трансфер за времето си. Тежи ли тази сума?

- На мен никога не ми е тежала. Играех аз, а не парите. Не съм мислил за тях. Парите никога не са отивали в краката ми на терена. Мислил съм единствено за моето представяне.

- Защо останахте само една година в Лацио?

- Нещата не се развиха както очаквахме. Смениха се много играчи, президентът, треньорът... В нито един момент не почувствах, че ще ми се даде шанс да се установя за дълго в Лацио.

- Следващата ви стъпка беше Барселона. Не е ли това изпълнена мечта за един футболист?

- За мен беше точно така. Взе ме един от най-великите клубове в света. Освен това се прибрах в родината ми. Само, че и на "Камп Ноу", подобно на ситуацията в Лацио, това бе време на промени. Смениха се и футболистите, и треньорът. Нямах късмет. Две години поред отидох в клуб, където имаше очевидна нестабилност.

- Мидълзбро е последният клуб в кариерата ви след Барселона. Това не е един от грандовете в Англия. Защо го избрахте?

- След последните две години реших, че трябва на всяка цена да намеря място, където да има стабилност. Исках отборът да има амбиции. Мидълзбро беше точно такъв. Един фантастичен проект. Там спечелих Купата на Лигата.

- Как оценявате този трофей?

- О, това беше нещо огромно. Мидълзбро не бе печелил нищо в повече от стогодишната си история. За англичаните, които наистина пазят традициите и ги почитат, една купа означава нещо велико. Аз пък точно бях отишъл във Висшата лига и започнах с трофей. И това точно исках да имам като отбор и клуб.

- Бихте ли сравнили Висшата лига с Примера дивисион?

- Много различни са и затова е много трудно да се сравняват. Културата е друга, всичко е различно.

- Говорихте ли така добре английски, както сега?

- Оправях се. Но трудното беше да свикна с културата, традициите, живота. Моите съотборници ми помагаха да науча добре езика и да не се чувствам чужд.

- Имал ли сте оферта от други английски клубове, които са били по-големи от Мидълзбро?

- Не съм мислил да сменям Мидълзбро. Две години по-късно играхме във финал за Купата на УЕФА. Затова ви казвам, че проектът беше отличен. Бяха събрани големи футболисти. Попаднах в амбициозен клуб и не ми трябваше да търся друго предизвикателство.

- Припомнихте ни и загубата от Севиля с 0:4 във финала на Купата на УЕФА. Как се чувствате след толкова загубени еврофинали? Чувствате ли го като проклятие?

- Не, не вярвам в такива неща. Просто е футбол. Спомнете си какво се случи с Атлетико (Мадрид). И те загубиха наскоро два финала в Шампионската лига. Трудно е да се приеме, но това е част от живота на спортиста. Трябва невероятно много работа, за да стигнеш до финала. Опитваш се да дадеш най-доброто от себе си. Но в живота е така - понякога печелиш, понякога губиш.

- Защо не станахте треньор или спортен директор след края на кариерата си?

- В момента съм пред вземане на треньорски лиценз. Ще видим до къде ще стигна. Наистина – сега вече искам да стана треньор. Но човек никога не знае какво е бъдещето му.

- Мислите ли, че доминацията на Испания в европейските клубни турнири ще продължи дълго?

- Не виждам кой може да спре испанските тимове. Когато дойдат елиминациите на Шампионската лига и Лига Европа, виждаме непрекъснато испански отбори. Това показва колко силна е Примера дивисион. Ще ви кажа нещо, което съм сигурен, че знаете - играе се най-силният футбол там.

- Наистина ли Реал и Барселона са толкова силни, че в последните години по десет от техните футболисти са в идеалния отбор на ФИФА за годината?

- Те са най-богатите отбори и съответно най-добрите футболисти в света искат да играят там. Затова не се учудвам от този факт.

- Тогава някои ще кажат, че големият футбол се играе само в Испания, особено в Мадрид и Каталуния.

- Навсякъде е подобно положението. В националния отбор на Германия има седем от Байерн. В този на Италия са осем от Ювентус. Навсякъде големите клубове привличат най-добрите футболисти.

- Знаем, че сте голям почитател на Луис ван Гаал. Защо не успя в последния клуб на кариерата си - Манчестър Юнайтед?

- В Англия не му позволиха да се установи и да наложи своите методи.

- За четири години испанският национален отбор бе абсолютен доминант в света. Защо това време продължи толкова кратко?

- Толкова кратко ли?

- Не е ли?

- Ние спечелихме две европейски първенства и едно световно. Мисля, че никой друг в историята не го е правил. Не можеш да печелиш всяко голямо състезание. Този цикъл на националния отбор свърши и сега се правят промени. Сигурен съм, че отново ще бъдем на върха. Мисля, че нашият тим беше най-добър като качество на футбола в цялата история на играта.

- Съгласен ли сте, че Кристиано Роналдо и Лионел Меси трябва да печелят всяка "Златна топка"?

- Ще дойде времето на Неймар, на Луис Суарес. Но Роналдо и Меси са просто от друго измерение. Във футбола, както и в живота, всичко се променя.

- Кога ще свърши тяхната ера?

- Не знам. Меси е още на 29 години. Роналдо е по-възрастен, но не спира да вкарва голове. След като никой не ги спира, те ще са.

- Кой ще е звездата на следващото десетилетие?

- Не мога да преценя.

- Съгласен ли сте, че един футболист може да струва 100 милиона евро?

- След като има кой да ги плати, защо не?