Животът направи така, че първото ми излизане в чужбина да е в КНДР. Започнах да обикалям света точно от най-затворената, най-труднодостъпната, най-абсурдната държава. Попаднах в столицата Пхенян като футболист от юношески отбор през 1984 година. Толкова е различно там, че бил ли си веднъж в страната на Ким Ир Сен и Ким Чен Ир, спомените остават ясни и завинаги.

Затова ми бяха симпатични във вторник вечер севернокорейските футболисти. Не можете, наистина няма как да си представите при какви условия живеят, работят, тренират и играят футбол тези момчета. Това трябва да се види. Ако ви разказвам с детайли абсурдите, които видях с очите си, няма да ми повярвате.


Но си струва да отсеем някои важни неща и да ги превърнем в опит за урок към нашенските набедени футболни величия. Защото, видя се, дори срещу Бразилия, може да играеш достойно, въпреки всичко!


Националите на Северна Корея са отраснали в глад. Там гладуват всички, без политическата върхушка. Като деца и юноши са ритали парцалени или гумени топки, никога не са виждали чуждестранен екип или футболни обувки. Ритат с гуменки, родно производство. Никога не са гледали мач на чужд отбор, извън местното първенство. Преди да станат национали, момчетата от КНДР не са знаели за Бекъм, Зидан, Платини и Марадона, Бекенбауер и Кройф, Меси и Роналдо. За Юнайтед и Ливърпул, за Барса и Реал. В Пхенян има една телевизия, едно радио и един вестник. Те не говорят и не пишат за нищо друго освен за политика, за империализъм и за любимите си ръководители. Мачове не се дават. Няма как да си изградиш футболна култура, без да гледаш световните образци. Всичко учиш от твоя треньор. От никъде другаде. Няма интернет, за да погледнеш някой финт, тактика, упражнения. Терените в Северна Корея са от изгоряла трева и по-скоро приличат на суха сгурия. Клубовете са аматьорски, всички играят, но и задължително работят. Във фабрики и заводи, не в лъскави офиси или банки. Там банки няма. Пари също няма. Плащат им с купони. С тях хората си взимат малко храна, дочени дрехи и гуменки.

Най-добрите 22 ги взимат в националния. Там е малко по-добре. Ама, много малко... И започваш срещу Бразилия. Светът те гледа странно, по-скоро с подигравка. Водещи телевизии ти се смеят, докато пускат клип как тренираш в квартален южноафрикански фитнес преди мача срещу 5-кратния световен шампион.

Какво стана на стадиона видяха всички. И ръкопляскаха. И се трогнаха докато севернокорейчетата пеят химна и плачат. Видяха много по-слабия и беден отбор да изглежда достойно срещу най-титулувания. Защото игра със сърце! С вдигане на стойки не става, защото в Родината ти не предават мача по телевизията. По радиото пак няма кой да ти спомене името. Във вестника няма репортаж с похвали. Само държавната телеграфна агенция в пет изречения пише, че си играл достойно. Нямаш мобилен телефон да се похвалиш на родата. А тя ще те посрещне с купа варен ориз. Най-много и някоя мазна мръвка да има вътре. Премии няма. Защото няма магазини. Има обаче чест и достойнство!

Това му е най-хубавото на футбола. Дава шанс на всеки да изглежда добре, ако е тренирал истински, въпреки всички и всичко! Ако не се е оправдавал, ако не се е лигавил по нощите в кръчмите, ако не е бойкотирал отбора, треньора и феновете, щото са му забавили голямата и без това заплата, ако не е зарязал отбора, защото се е събудил крив.

Как ли би изглеждал наш тим, облечен и обут от „Стадион” Габрово, подготвен с лагер в хижа „Мургаш” и играещ само за честта на България, на сините, на червените, на клубните си цветове? Можем само да гадаем.

Докато в някоя съблекалня не си поговорят по мъжки за урока от Пхенян. Това е футболът, момчета. Футбол със сърце!