Нека започнем с една приказка. Имало едно време един отбор, който бил страшилище. Той невинаги печелел титли и трофеи, но мачовете срещу него били истинско изпитание за всеки съперник. Полека-лека този отбор набирал все по-голяма скорост, но тъкмо когато бил на върха на славата си и имал най-силните играчи, нещо се случило и той постепенно започнал да губи от блясъка си.

И след дълго лутане, изведнъж се появила отново една малка светлинка. Дали това не е окото на събуждащия се мастодонт или е просто поредната искрица на измамна надежда за изстрадалите фенове? Съвсем скоро ще разберем.

Ако не сте разбрали, говоря за Евертън. Един от традиционните английски отбори, с най-много сезони в елита на Албиона, който обаче е потънал в посредственост за последния повече от четвърт век.

Множество са обясненията за този лош период на един от истинските мастодонти на Острова. От това, че е най-пострадалият английски отбор от петгодишното наказание за участие в Европа в края на 80-те години, когато "карамелите" бяха хегемон, но не можаха да го докажат и извън пределите на страната си, а това се оказа почти фатално.

До това, че в годините на жестока комерсиализация на играта, те се оказаха най-малко атрактивни за вложения от крупни бизнесмени и трябваше да се борят за оцеляването си под ръководството на обикновен филмов продуцент. В тези последни години Евертън може да загуби блясъка си, но не и тази своеобразна магия на истинския английски футбол.

От традиционните отбори на Острова, точно „карамелите“ последни загубиха ореола на „типично британски клуб“, а атмосферата на „Гудисън парк“ все още напомня онзи 80-тарски дух, който носеше слава на отбора. Неслучайно това е най-шумното място сред стадионите в Премиършип, което само подсказва каква страст бушува около този клуб, който доста несправедливо е определян за средняк.

Но не може да се отрече, че „синият“ отбор на Ливърпул сам си направи така – след грандиозните битки за оцеляване през 90-те години, дългата суша и колебливото представяне, никой млад фен не може да бъде убеден, че това е гранд, който просто е изпаднал в дълга летаргия. Е, дали все пак не виждаме признаците за излизане от тази летаргия?

Причина да мисля това ми дадоха събитията от последните месеци, свързани около любимия ми английски отбор. Да, няма да крия, че „карамелите“ са ми любимци и вече близо 30 години следя изявите им с трепет. Но съм се стремял това никога да не влияе на преценката ми за тях.

Затова ще се постарая да погледна трезво на ситуацията около тях, защото все повече се убеждавам, че макар и не първите любимци на феновете, те са уважавани от всеки истински запалянко заради страстта си и бойкия дух и симпатиите към тях са много.

Въпросният дух позволи на Евертън да запази шансовете да спечели първи трофей от 1995 г. насам във ФА Къп. Типичната мърсисайдска непримиримост помогна да бъде отстранен раненият Челси, който освен страшните проблеми през този сезон, притежава безспорна класа и огромно качество в състава си. Но не искам да акцентирам толкова върху представянето на терена на Евертън, колкото на другите неща около клуба, които може да се окажат далеч по-важни.

А то и няма как да се каже нещо категорично за играта на „карамелите“ през тази кампания, защото тя е променлива като английското време и може както да те остави с широко отворена уста заради невероятните отигравания в атака, така и да се чудиш как са възможни такива наивни грешки в защита в ключови моменти и заради тях да се губят спечелени мачове.

Въпросната искрица в окото на заспалия мастодонт не са толкова победата над Челси и изявите на Ромелу Лукаку, а идването на новия собственик, което показа, че Евертън отново е комерсиално атрактивен. А това е все по-важно в съвременния английски футбол.

Досегашният собственик Бил Кенрайт дълги години се чудеше на кого да продаде клуба, но никой не проявяваше интерес към заспалия гигант. Предишният мениджър Дейвид Мойс направи много за "карамелите", държеше ги над средното ниво и посредствеността в години на жесток финансов недоимък и буквално правеше чудеса.

Колкото и да му се подиграват за времето в Манчестър Юнайтед, той винаги ще има запазено място на „Гудисън“ и там ще го посрещат с благодарност и ръкопляскания. Но за времето си в отбора той не можа да стори едно много важно – да направи Евертън атрактивен.

Това обаче се удаде на наследника му Роберто Мартинес и днес "карамелите" отново са на картата. Така мъката на Бил Кенрайт приключи и най-после той ще има партньор в борбата за връщането на славните дни на „Гудисън“. Милиардерът Фархад Мошири сега е натоварен с тази задача.

Признавам си – много добре съм запознат с дейността му и въобще не бях голям оптимист след сделката. Но след обстоен разговор с най-големите корифеи на темата "Арсенал" в България, вече мисля другояче. Иранецът беше доскорошният партньор на Алишер Усманов в ръководството на "артилеристите", обаче сега предпочете да е "първа цигулка" в Ливърпул, вместо трета или още по-надолу в йерархията в Северен Лондон.

Точно Мошири може да осигури тази финансова стабилност и свежа кръв, която пречеше на отбора да задържи звезди като Уейн Рууни и Джак Родуел в годините на съзряването им и която ще помогне това да не се случи с настоящите такива – Ромелу Лукаку, Рос Баркли и дори Джон Стоунс – които са апетитни хапки за акулите на трансферния пазар.

За времето си на "Гудисън" Роберто Мартинес успя да създаде един гръбнак на отбора, който играе атрактивен футбол и който може да вгорчи живота на всеки фаворит срещу себе си. Дори през тази откровено погубена кампания (да, полуфиналите за двете купи не я променят) той продължи да трови живота на другите грандове и ако не друго, то поне продаваше скъпо кожата си.

Сега испанският мениджър ще има това, което никой преди него в последните поне 30 години не е имал в Евертън – финансовият гръб. Само от него зависи да удържи големите имена в състава и да подсили "карамелите" точно там, където трябва.

А именно да подмени вече поостарелите любимци на публиката Тим Хауърд, Фил Ягиелка и Гарет Бари, да изгони с ритници плажния вратар Хоел Роблес и да закрепи представянето на отбора в дефанзивен план.

Ако това се случи, а пари за да стане този път ще има, със сигурност следващият сезон ще е много по-приятен за "синята" част на Ливърпул. Дори и тази година да бъде спечелен първият трофей от 20 години насам, в което силно се съмнявам, не трябва да се забравя, че най-важната част е да се работи правилно през предстоящото лято.

Ако това е факт, малката светлинка от началото на коментара ще се окаже наистина окото на пробуждащия се мастодонт, а не просто поредната искрица надежда, която да угасне след кратко тлеене.

А след събуждането на Тотнъм, английският футбол се нуждае и от еволюцията на друг любим класически тим – точно заради носталгията по един отминал период, но и заради традициите, които значат толкова, толкова много на Острова.