Треньорът на Царско село Никола Спасов гостува в предаването "Код спорт" по ТВ+. Той е един от най-успешните футболни треньори през последните години. Остави името си със златни букви в историята на Черно море. Спасов води “моряците” в дебютното участие на тима за купата на УЕФА. През 2015 година изведе състава на Черно море до дубъл – купа и суперкупа на България. Успехът във финала срещу Левски на стадиона в Бургас му спечели прозвището “Адмирала”. 

Кариерата му като футболист също бе на ниво. Шампион на България с Локомотив (София) през 1978 година, която е и последна титла за “железничарите” досега. В “А” група има 165 мача, като играе още за Дунав (Русе), Черно море, Левски и Спартак (Варна). Години наред се състезава в португалското първенство, като последователно защитава цветовете на Фейренсе, Салгейрош, Пасош де Ферейра, Бейра Мар и Рио Аве. Последното му предизвикателство е да помогне за развитието на един от най-амбициозните футболни проекти - ФК Царско село. 

- Г-н Спасов, кое ви накара да приемете предложението на собственика на ФК Царско село Стойне Манолов и да поемете отбора?

- Бях без работа, а и познавам Стойне Манолов от много години. Условията, които предлагат са уникални. Въобще не се замислих като получих предложението. Няколко месеца бях без работа и прецених, че е добро място, на което мога да поддържам добра форма.

- С какви трудности се сблъскахте през миналия сезон?

- В клуба нямаше кой знае какви трудности. Единственият немалък проблем бе, че според мен отборът не беше селектиран за нивото на Втора лига. Но бързо оправихме нещата и направихме добра селекция. Не мога да кажа, че това са трудности, защото тук нещата се случват лесно.

- Мнозина специалисти твърдят, че от догодина Царско село ще играе в елита. Разполагате ли с потенциал да влезете при най-добрите футболни отбори на България?

- Не, в никакъв случай не мога да кажа, че разполагаме с отбор за Първа лига. Имаме добър, стабилен отбор за Втора лига. Говори се, че можем да бъдем в Първа лига и донякъде има резон. Надявам се отборът да играе по един и същи начин всяка седмица. Нищо чудно и да стигнем до Първа лига. Няма такава цел, но няма да бъдем и спирани. Във всеки един мач ще играем за победа, ще събираме точки и докъдето стигнем.

- Имате ли наблюдения върху школата на Царско село – как се работи, има ли талантливи деца и кога реално можем да видим продукт от нея в първия отбор?

- Естествено, че имам наблюдения върху академията и децата в Царско село. Има много талантливи деца, най-вече родените 2005 година, които станаха шампиони на България и по-малките възрасти. Има деца, работи се правилно, нещата в академията са подредени. След пет-шест години наистина Царско село ще може да разчита на деца от собствената си школа.

- Защо хората избират децата им да тренират на базата на вашия клуб, вместо да ходят в отбори като Левски, ЦСКА, Локомотив (София), Славия? Не е ли малко странно?

- Не е странно по простата причина, че тук условията са прекрасни, работят добри треньори, нещата са подредени.

- Лесно ли се работи със Стойне Манолов?

- Поне на мен ми е лесно. Мисля, че няма лесни и трудни собственици. Когато си вършиш работата, взаимоотношенията са лесни. Работил съм с доста собственици и винаги, когато съм си вършил работата добре, не съм имал проблеми.

- Да поговорим за началото на вашата кариера. Защо избрахте футбола и кой ви взе в школата на столичните „железничари“?

- Мисля, че генът ми е такъв. Баща ми е играл футбол, майка ми е спортна жена. Винаги съм обичал футбола и съм играел в махалата от малък. В района, в който живеех, беше нормално да започна в Локомотив. Учех в 101-во – легендарно училище за квартала. Тошко Велев ме взе в Локомотив. Тогава треньорите ходеха и събираха деца по училищата. Не че не бях отишъл сам преди това да се записвам, но така се случи, че той дойде в училище, огледа ме и ме записа в школата на Локомотив. Мисля, че бях на 10 години, когато започнах да тренирам организирано.

- Кой е най-яркият ви спомен от годините с екипа на Локомотив (София)?

- Много спомени и то приятни. Сега като говоря – настръхвам, защото това са моменти във футбола, които много трудно се повтарят. Веднага от юноши ме вкараха в първия отбор. Още първата година станах шампион с Локомотив. Бях на 19 години. Естествено, че не бях титуляр в отбора, но имах 16 участия от 30 мача. Беше си постижение в група от 16 футболисти, на които цяла България им знаеше имената. Играх с уникални футболисти като започнем от Начко Михайлов.

- Какво е усещането да си на терена с Начко Михайлов?

- Уникално е усещането. И останалите футболисти бяха много добри, с уникални качества. Начко беше ниво Марадона в днешни години. Много трудно могат да се коментират неговите качества. Беше уникален футболист.

- Защо решихте да си тръгнете от стадиона в квартал „Надежда“?

- Имах други силни моменти – мачовете с Динамо (Киев). Пак уникален момент.

- Тогава се говореше, че са ви наказали за елиминирането на Динамо (Киев).

- Тези неща не ги разбирах толкова много. Наказаха по-скоро Васко Методиев – Шпайдела. След този мач беше уволнен. Не можах да разбера причините. Фактически след този мач стана и преломът в Локомотив и смяната на генерациите.

- Лесно ли сменихте поста си от халф на нападател в Дунав (Русе)?

- Получи се спонтанно. Като полузащитник имах качества, но нямах физическите възможности, не обичах да тичам. Вкарвах голове, но не можех да бягам толкова много. Треньорът в Русе прецени, че мога да играя на тази позиция. На практика истински започнах да играя като централен нападател в Черно море.

- Стигаме до вашата голяма любов Черно море. Там ви взима един приятел на баща ви. На колко години бяхте, когато преминахте при „моряците“ и беше ли ви трудно да се наложите в тима?

- Отидох на 23 години, веднага след Дунав. Не беше много трудно, защото Черно море имаше наказани футболисти за корупция, продадени мачове, „черни“ каси. Шестима основни играчи бяха напуснали клуба и на практика позициите в Черно море бяха свободни. Вратата беше много широко отворена. Имах късмет в това отношение и веднага почнах да играя. Също така бяха останали без централен нападател.

- Брат ви Юлиян Спасов също е футболист, играли сте заедно в Черно море, Спартак (Варна) и Пасош де Ферейра. Лесно ли се разбирахте на терена?

- Не много лесно. Ние много се уважаваме и се обичаме. Може би като по-голям винаги съм искал да давам повече акъл и съвети.

- А той приемаше ли ги?

- Винаги ги приемаше трудно и там се разминаваха нещата. Имали сме много комични ситуации. Особено правеше впечатление, когато играхме в Португалия. Не можеха да приемат такива братски отношения по време на тренировки и мачове.

- Девет години играхте в Португалия. Кой ви помогна да стигнете до тази дестинация?

- Когато заминах през 1986 година, нямах представа какво ме чака в професионалния футбол, защото идвах от един доста затворен строй с много интересни взаимоотношения в спорта и в живота. Първата година и половина във Фейренсе ми беше доста трудно да се адаптирам в Първа лига на Португалия, където видях истинската конкуренция и как трябва да работи един професионален футболист. Трудно намирах място в титулярния състав, защото горе-долу я карах, както тук – лекичко, с по-малко усилия. Когато след година и половина останах без отбор, бях решил да се докажа на себе си. Отидох да проби в друг отбор във Втора лига на Португалия, където нивото също не беше лошо. Имах късмет да ме вземат в добър отбор с история – Салгейрош. Разбрах, че трябват лишения и усилия. Най-вече да си постоянен всеки ден, да няма разлики в представянето ти. Беше ми трудно определено.

- Кои българи играеха по онова време в португалското първенство?

- По онова време всичко най-добро от българите играеше в Португалия. Не знам как се случиха нещата, каква се оказа тази португалска връзка. Преди нас беше отишъл Ваньо Костов – силен играч в Спортинг, оставил добри впечатления. Два месеца преди мен дойдоха Ради Здравков и Стойчо Младенов. Бяхме първите през 1986 година. Аз през декември, а те – септември. Следващата година, след като официално бе разрешено футболисти след 28-годишна възраст да играят в чужбина, всичко най-добро от България дойде в Португалия. Ако започна да изреждам всички имена, със сигурност ще пропусна някой - Боби Михайлов играеше в Белененсеш, Аян Садъков, Емо Костадинов, Едо Ераносян, Лъчо Танев, Гошо Славков... Уникални футболисти, всичките национали на България.

- Преди година получихте покана от един от бившите си клубове Пасош де Ферейра по повод 70-годишнината от основаването му. Останахте ли изненадан от вниманието на шефовете?

- Не, защото знам какво съм оставил в клуба. Хората много ни обичаха и продължават да ни уважават, да държат контакт с нас. Брат ми игра девет години в Пасош де Ферейра, а аз имам само две години. Брат ми влезе в Първа лига за първи път с Пасош, а аз вкарах първия гол – все неща, които се отчитат и им отдават значение. Продължават да ни ценят.

- Съжалявате ли за нещо, което не сте постигнал като футболист?

- При всички положения ми се искаше да играя на малко по-високо ниво. Играх на добро ниво, но не можах да стигна до най-високото. Но не мога да кажа, че съжалявам, защото като се върна назад и реално преценявам какво мога, горе-долу съм играл на върха на възможностите си. Може би ако бях заминал по-млад за Португалия, е могло да се случи нещо по-интересно и по-силни клубове да имат интерес към мен. В крайна сметка не мога да се оплача от това, което постигнах като футболист.

- Защо избрахте треньорската професия?

Опитвах да започна нещо друго, но определено бизнесът не ми се отдава.                   

- „Потънахте“ ли?

Не, в никакъв случай. Опитвал съм се, но нещата не се получават. Никога не съм бил толкова богат, за да кажа, че съм затънал. В последните ми години в Португалия бях решил, че искам да почна да работя като треньор. Взех първо ниво в Португалия и завърших кариерата си като играещ треньор. Играх до 37 години и мисля, че малко попрекалих.

- 2015 година е най-успешната ви като треньор, спечелихте с Черно море купата и суперкупата на страната. Като че ли никой не очакваше, че малко след този триумф ще ви освободят. Тръгнахте ли си разочарован?

- За втори път си тръгвам по този начин от Черно море. Ако се върнем към 2009 година, имаше много сериозен успех – станахме трети с Черно море. Да влезеш в тройката в едно първенство за мен е много по-трудно, не че обезценявам купата. Този финал беше уникален, но тогава това трето място беше много трудно осъществимо. Черно море нямаше такъв успех близо 60 години. Да влезеш в тройката означава постоянство през цялата година, непрекъснато трябва да си в добро състояние. Но след третото място на следващото лято ме освободиха. Това беше първото ми освобождаване. Тогава ми беше по-трудно и по-мъчно.

- Сега вече свикнахте.

- Сега вече съм свикнал, да. Сега не ми беше трудно.

- Като че ли го очаквахте.

- След спечелването на купата и суперкупата освобождаването от Черно море за втори път не ме стресира. Вече бях направил нещо в този клуб и се чувствам удовлетворен. След първото ми освобождаване много исках да се върна втори път, за да докажа, че третото място не беше случайно. Тогава играхме в три последователни години в европейските турнири. Преди това имахме четвърто място.

- Трети път има ли какво да докажете на шефовете на Черно море?

- Трудно вече, освен само шампиони да станем, но тук става дума за още по-сериозна организация. Вече съм удовлетворен и нямам това огромно желание, което имах втория път. С добри спомени съм от Черно море. Не съм злопаметен.

- Изпускал ли сте си нервите като треньор?

- Много пъти. И като футболист съм си изпускал нервите.

- А влизал ли сте в конфликт с ваши колеги?

- Да, може би няма треньор, с когото да не съм влизал в конфликт. Но в живота съм много спокоен и се стремя да съм такъв. Поддържам добри взаимоотношения с хората. На практика нямам явни неприятели. Няма хора, които мразя. Даже, когато се карам с колеги, бързо си възобновявам отношенията и нещата се оправят много лесно от моя страна. Ако съм оставил много лоши спомени в колегите, се извинявам публично.

- Защо футболът ни е в криза?

- Най-голямата вина е в държавата. Според мен всичко тръгва оттам. Много отдавна се смени системата в България. Много отдавна се чака Закон за спорта. Много отдавна трябваше да се разрешат нещата около спорта. Не може без помощта на държавата да имаме силен спорт. Спортът трябва да е приоритет и държавна политика, за да вървят нещата, иначе няма как да се оправи.