Ако отидете да гледате на живо мач на националния отбор по футбол на България, няма как да не ви направи впечатление играта на едно крехко на пръв поглед момиче. Това е Лора Петрова, която е само на 24 години, но е сред най-опитните футболистки на "лъвиците". Вече трети сезон е в чужбина - първо в швейцарския Лугано, а след това в италианските Специя и Оробика Бергамо. А преди това играе седем години във Велико Търново. Специалистите я определят като истински мотор в средата на терена, а умението й да отнема топката от съперника, буди възхищение. И за това има обяснение - Лора е била сред големите таланти на родната борба, стигнала е и до националния отбор за кадетки.
"Вървеше ми в борбата - бях петкратна държавна шампионка в моята възраст, трета на международен турнир в Румъния. И когато бях избрана за участие на европейско първенство, аз отказах. Заради футбола", спомня си с усмивка пред Gong.bg.
От това решение със сигурност българската борба е загубила, но пък футболът ни спечели. Лора е човек, който не се предава пред никакви трудности. Научила се е от малка в Белене, където е израснала в момчешка компания, а и още като ученичка се отделя от семейството си, за да учи във Велико Търново и Варна.
"Имам по-голям брат и постоянно ходех да ритам топка с него и приятелите му. Те не ме искаха, но от всички само аз се развих като футболистка", смее се Лора.
Започнала да тренира като малка в местния Гигант Белене с отбора на момчетата. Някои й се радвали, други й се подигравали. После се създал и отбор за момичета, но пък по време на един мач била харесана от треньор по борба, който я убедил да се пробва и още на първото си състезание взела медал. Това я запалило и така започнала паралелни занимания и в двата спорта.
"След това заминах за Велико Търново, където завърших спортното училище с борба. Бях отличничка, знаменосец, но така и не се отказах от футбола - играех в местния женски тим Болярки, който по-късно стана Етър. Заради борбата понякога тренирах по 4 пъти на ден. Но преди да навърша 17 години, трябваше да избирам и така се фокусирах само върху футбола. Не съжалявам, може би само, че не отидох на европейското по борба", разказва Петрова.
След като завършва 12 клас, заминава за Варна, тъй като е приета в Медицинския университет. Завършва рехабилитация, бакалавърска степен и точно когато се кани да запише магистратура в НСА, идва предложението от Швейцария. Следването във Варна не й пречи да играе за Етър, така че няма притеснени за спортната си форма. Подписва професионален договор с Лугано, а дебютът й е срещу Базел, който е един от лидерите в женския футбол в Швейцария.
"Направих много силен сезон и изпълнихме целта - оставане в първа дивизия. Бях много щастлива, предложиха ми нов договор, но имаше проблеми в клуба на управленско ниво и затова заминах за Италия. Подписах със Специя, който беше в третото ниво на женския футбол на Апенините, но не успяхме да влезем в Серия Б. Разчитаха на мен, но си тръгнах, тъй като целта ми бе да играя на по-високо ниво. В Италия обаче трудно рискуват с нови футболистки и затова реших да изиграя още един сезон в Серия Ц. Подписах с Оробика Бергамо, където вече сме три българки - тук са още Ивана Найденова и Димитра Иванова. Интересното е, че и трите играем в атака и сме голмайсторки на отбора. В момента сме на трета позиция и имаме големи шансове за първото място, което носи промоция в Серия Б", разкрива националката на България.
Още докато била в Лугано, Петрова разбрала, че в чужбина е много трудно без личен мениджър. Затова подписала договор с италиански агент, който й помага и се грижи за интересите й. Сега договорът й не е професионален, но не се налага да работи извън футбола и е доволна, че може да се концентрира само върху тренировките. Според нея нивото на женския футбол в Серия Ц е с една идея по-високо от първенството у нас.
"В Италия много наблягат на физическата подготовка и от там идва разликата, в техническо отношение не изоставаме, поне в групата, в която аз играя. Трябва да се знае, че българските момичета не отстъпват по много параметри на италианските. В Швейцария се играе с по-голям интензитет, но все пак там играх в елитната дивизия, където повечето отбори са професионални", отчита Петрова.
Тя признава, че гледа повече мъжки футбол, а още от малка подкрепя Ливърпул покрай брат си. Любимият й футболист остава Стивън Джерард, въпреки че той вече е треньор.
"Харесваше ми, защото като капитан на отбора вдъхваше доверие, увереност и самочувствие, както сега го правят Модрич и Де Бройне. Сред жените нямам пример за подражание", обяснява Лора.
Не се притеснява и да говори за голямата си мечта - националният отбор да вдигне нивото си и да побеждава по-често. Вярва, че това ще стане и то скоро. Причината е, че при 19-годишните за България сега играят няколко момичета, които са школувани в чужбина. Едни са израснали в страни, където се обръща голямо внимание на женския футбол, а други пък учат и играят навън.
"Освен че са млади, притежават и добри качества. Не беше случайно, че се класираха Елитния кръг на евроквалификациите. След 2-3 години много от тях ще влязат при жените и това ще е голям плюс. Сега при нас всеки се учи от всеки, няма изявени лидери, макар че много надградихме последната година с помощта на треньорите и ръководството", добавя Петрова.
Мечтите на Лора към днешна дата са свързани основно с футбола, но като всяко момиче след време иска да има семейство и деца.
"Отдала съм се напълно на футбола, целта ми е да достигна лимита си в спорта. Ще играя, докато мога и дано когато се откажа, някой да ме има за пример по отдаденост. След като приключа с футбола, вероятно ще се занимавам с това, за което съм учила - рехабилитация. Дори още сега в Италия ще опитам да практикувам, за да добия опит, макар че трудно ще го съчетавам с тренировките. Определено ми харесва, а и е близо до футбола", откровена е Лора Петрова.
Коментирай