Светилото в баскетбола Пини Гершон говори ексклузивно за предаването "Код Спорт" по TV+. През 2008 година той бе избран сред 50-те най-влиятелни личности в европейския баскетбол за последния половин век. За него определено няма тайни в спорта с оранжевата топка. В професията е от 1976-а година.

В две поредни години спечели Евролигата с отбора на Макаби Тел Авив. При втория триумф през 2005-а бе определен треньор на годината. В цялата си кариера работи в родината си Израел, с две изключения.

Веднага след приказката с Макаби пое последователно гръцкия колос Олимпиакос и националния отбор на България. У нас изпълни поставената цел – да класира "лъвовете" на Евро 2009 в Полша.

Но на шампионата записахме три загуби срещу домакините, Турция и Литва и веднага се намериха критици на доказания специалист, на когото помощници тогава бяха топ-треньорите ни Константин Папазов и Любомир Минчев.

- Здравейте, мистър Гершон! Благодарим, че се съгласихте да дадете интервю за зрителите ни. Да започнем с въпроса колко години сте тренирал едновременно футбол и баскетбол?

- Аз започнах да играя футбол. А след това се концентрирах върху баскетболното треньорство. Едновременно играх двата спорта в продължение на 15 години.

- Как беше?

- Първо бях футболист и смея да твърдя, че бях добър. Но ме накараха да се преквалифицирам към баскетбола, защото всички ми казваха, че съм висок. Мисля, че бях на 13 или 14 години, когато смених спорта. И да ви кажа - оказах се достатъчно добър баскетболист. Играх за юношеския национален отбор. Но съдбата реши твърде рано да се прехвърля в треньорското поприще. Рано беше, но се случи. През 1967 година първо започнах да тренирам отбор по минибаскет. По това време и играех в този тим. Така започна моята кариера.

- И все пак с какво баскетболът победи футбола във вашия живот?

- Господ ме изпрати там. Израснах в тежко икономическо положение. Семейството ми нямаше пари. Когато станах баскетболен треньор, започнах да припечелвам. Започнах да успявам. Първо защото исках да стана добър треньор. И второ – защото ми трябваха пари. През деня първо играех, а вечер провеждах тренировки.

- Станахте един от най-великите баскетболни треньори. Но какви бяха отношенията ви с вашите наставници, когато играехте?

- Нека да кажем така – ако ви обявя, че съм играчът, който всеки е искал да тренира, няма да е истина. Обичах да казвам на треньорите какво да правят. И това реално ме направи по-добър треньор в бъдеще.

- Кой е човекът, който най-много ви е помогнал в тези години? Много ли повлия загубата на баща ви?

- Когато имаш проблеми в семейството, когато израснеш с втори баща в повечето време си извън кондиция. Реално баскетболът беше моето спасение. Започвах да играя в три часа следобед и не спирах до късно вечерта. Правех го навсякъде – при децата, при юношите, при младежите. В първа дивизия, във втора дивизия, дори играх с жени. Исках да съм нон-стоп на площадката. Училището не беше мой приоритет. Обичах само баскетбола. И бях добър баскетболист. Е, не прекалено добър, но достатъчно. Не бях гигант под коша, но вкарах много точки. Не обичах обаче да подавам и никога не играех в защита. А треньорите не обичат такива като мен, нормално е. Имаше един човек – Ралф Клайн, който много ми помогна. Той ме взе в юношеския национален отбор. По-късно и той стана европейски шампион. Винаги ме е наставлявал какво да правя. Накара ме да стана треньор още съвсем млад. Всяко лято пътувах по света – най-вече в Европа и Щатите. Исках да гледам баскетбол. Вземах пари на заем, за да пътувам. Просто нямах мои. Но имах мисия – да стана добър треньор. И за нея дадох всичко от себе си.

- Контузия ви принуди да спрете да играете едва на 24 години. Как се справихте с тази мисъл?

- Бързо разбрах, че няма да стана много добър баскетболист. Затова не ми беше трудно. Знаех, че трябва да стана треньор. Ще ви призная, че продължих да играя и след 24-годишна възраст. Но не на високо ниво. Изявявах се във втора и дори в трета дивизия. Даже когато станах треньор в елитната група, продължих да играя във втора дивизия. Но на този етап го правех вече за удоволствие, а не за някакви пари. Знаех, че моят път е в друго поприще и вече вървях по него.

- В тези години често критикувахте Макаби Тел Авив, че реферите им помагали. После обаче три пъти станахте европейски шампион точно с този отбор. Как Макаби ви привлече?

- Те нямаха друга опция. В средата на сезона уволниха своя треньор. Аз бях единственият, който беше свободен. Напуснах един от отборите в първа дивизия и подписах с тях. След това всичко е история.

- Коя евротитла с Макаби спечелихте най-трудно?

- Това е все едно да ме попитате кое мое дете обичам повече. Всяка титла е като новородено дете. Не мога да ви кажа дали първата или третата. Но третата, която взехме в Москва, беше супер. Играехме срещу домакина ЦСКА, който не бе загубил мач цял сезон. Финалната четворка беше там и това ни създаде най-големите трудности, но така и успеха беше по-сладък. Много беше тежко и когато с Макаби трябваше да защитим първия си трофей. След това във витрината на отбора вече имаше няколко титли и беше различно. По мое време обаче ние бяхме само веднъж шампиони. И само през 2004-а година бяхме домакини. Тогава финалната четворка игра в Тел Авив и напрежението беше огромно. И не защото трябваше да станем шампиони, а просто защото участвахме. Имахме обаче огромен късмет, че всичко това ни се случи и завърши с титла......През 2005-а беше особено тежко. Ще се върна още назад. През 2000 година загубихме финала срещу Панатинайкос, който доминираше в Европа. Треньор там беше моят голям приятел Желко Обрадович. На следващата година успяхме вече да спечелим ние. В зала "Берси" в Париж имаше уникална атмосфера. Десет хиляди души бяха дошли от Израел. Все едно играехме у дома.

- Какво е най-важното нещо, което треньор трябва да направи в такъв финал? Какво казва на играчите си?

- Знаете ли защо Желко е най-добрият треньор в Европа? Той първо мисли. Когато си срещу него, никога не можеш да предвидиш какво ще направи. Само за две минути можеш да загубиш двубой от него. Неговият опит, който трупаше година след година, му даваше повече самочувствие. Той е човекът, който мисли повече от всички. Има и топки, което винаги е било много важно в спорта. Има също и интуиция, която е важна, докато водиш отбора. Без значение колко мача си спечелил и колко опит имаш, без нея не става. Всеки двубой е различен. Той решава по време на срещата как да те изненада. Обрадович има всичко накуп – знание, опит и интуиция. Знаете ли колко решения трябва да вземе треньора по време на баскетболен мач? За 40 минути това са поне 250. Аз също съм взимал добри решения. Имам опит. Но колкото и да съм голям, често ми се е случвало да бъркам.

- Понеже сте играл и футбол много дълго – кое треньорство е по-сложно – футболното или баскетболното?

- Няма съмнение – баскетболът.

- Защо?

- Във футбола треньорът не е доминиращата фигура. Няма таймаут, няма постоянни смени. Само три за целия мач. Има тактика, но не е както в баскетбола. Много по-ексклузивно е. Казах ви, че треньорът трябва да вземе 250 решения по време на мач. Има 80 вида атаки и ти трябва да избереш най-добрата. Има 80 или дори 90 позиции при защита и пак трябва да избираш. Разполагаш с около 25 смени. А трябва да имаш предвид и 25-те смени на противника. Така в главата ти минават общо 50 смени. Има 15-16 таймаута. Във футбола треньорът дори не може да се доближи до тези 250 решения, които баскетболният специалист взима.

- През 2001 година взехте първата си евротитла и за две години спряхте работа. Защо?

- Защото бях казал, че ако стана европейски шампион, ще се откажа. Реших, че ще се грижа за здравето си. Имах и други дребни проблеми, но те не са тема на разговора. Макаби много искаше да продължа работа, но реших да се откажа. През 2004 година, когато се върнах за финалната четворка в Тел Авив, ме поканиха така, че не можеше да не се върна.

- Баскетболните специалисти казват, че мачовете между вас, Обрадович и Ивкович са най-интересните в европейския баскетбол. Как бихте описали тези дуели?

- Вижте – това е битка. Спортът е битка. Битка срещу мозъка на Обрадович на първо място. Трябва да си концентриран на 100 процента. Нямаш право и на една минута да се разконцентрираш. В днешно време всички разбират баскетбола. По-лесно е, защото има YouTube, има много сайтове за баскетбол. Лесно се разузнават съперници, качествата на играчите им. По време на мача треньорът трябва да избере какво да направи, как да бъде по-добър, как да попречи на съперника, което е много важно. Трябва да познаваш отлично този срещу теб, особено слабостите му. Битката ми с изброените от вас треньори винаги е била много интересна.

- Имал ли сте желание да станете треньор в Щатите?

- Не, не съм искал.

- Защо?

- Най-вече, защото английският ми не е достатъчно добър. Освен това манталитетът на европейските треньори и на тези в НБА е различен. Както ви казах, трябва да знаеш какви хора са баскетболистите там, каква е атмосферата. НБА е една голяма индустрия. В Европа само няколко отбора са близо до това ниво. Не, всъщност, дори не съм сигурен дали мога да кажа близо. Само Дейвид Блат, който всъщност е американец, успя да се изяви подобаващо с работата си в тяхната лига.

- Не отидохте в САЩ, но дойдохте в България. Как се решихте на тази стъпка?

- Тогава бях треньор в Гърция. Повечето важни хора от българския баскетбол дойдоха при мен, за да ме убедят да дойда. До този момент никога не бях ставал треньор на национален отбор. Никога! Това беше първият ми път. И да ви призная не беше изобщо лесно, защото при националните отбори в един турнир играеш 9-10 мача за много кратък период. Никак не е лесно. Това не е лига, която продължава месеци. В клубните първенства играеш в понеделник, на следващия ден анализираш грешките и ги коригираш. Мислиш за нова тактика. В четвъртък си отново на мач. Освен това, винаги има разлика – защото веднъж си в местното първенство, а после в европейския турнир. Но играеш ден след ден. На европейско първенство е различно и много трудно.

- Съгласихте се да работите в България за 1 евро. Взехте ли си го?

- Никога!

- Наистина ли?

- Да и предпочитам никога да не го взимам. Харесва ми федерацията да ми е длъжник с 1 евро до края на живота ми.

- Как беше работата с българските баскетболисти?

- Нямам от какво да се оплача. Наслаждавах ѝ се много. Трябва да призная, че без Тити Папазов нямаше да се справя, защото той е човекът, който познава всички особености на българския манталитет. А аз бях този, който разбираше много добре треньорската работа в баскетбола. Така направихме отлична комбинация. А той първо остави егото си настрана и ми позволи да тренирам отбора по моята партитура. И работата вървеше много добре. Тити се грижеше за всички проблеми, които баскетболистите ни имаха, а аз за играта на отбора.

- Класирахте България на финалите на европейско първенство в Полша, но там загубихме и трите мача. Имахме ли шанс да се представим по-добре?

- Да ви кажа ли истината? Не си спомням. Но ще ви доверя едно нещо – бяхме щастливи, че се класирахме за финали на европейско първенство. Да ви кажа, че сме били най-добри сред осемте най-класни тима в европейския баскетбол? Не, не. Когато имаш Русия, Сърбия и още няколко отбора от бивша Югославия е наистина много трудно България да пробие сред осемте най-добри.

- Нормално ли е, че двамата близнаци и едни от най-добрите наши баскетболисти Калоян и Деян Иванови отказаха да играят за националния отбор?

- Вижте – не знам какво се случва точно в България. Но при нас в Израел да играеш за националния отбор е все едно да служих в армията. Служиш на родината. Ти трябва да играеш баскетбол за своята страна. Ние такива проблеми никога не сме имали. Животът на баскетболиста не е лесен. Играеш девет месеца сезон, а след това идва европейско първенство през лятото. После пак започва лигата. А телата на играчите не са машини. Много е тежко.

- Как се развалиха отношенията ви с бившия президент на федерацията Михаил Миков? Вярно ли е, че ви е обещал някаква голяма кола, която никога не ви е дал?

- Не мога да си спомня. Отношенията ни бяха много добри.

- А вярно ли е за колата?

- Не мога да си спомня. За жалост не е вече сред нас, за да каже каква е истината. Така че не знам.

- Какво най-много ви изненада в България?

- Нищо не ме е изненадало. България се бореше за класиране на европейско първенство. Във вашата държава има много високи играчи. Генетично сте отлични за баскетбол. Условията за работа също са добри. Имате достатъчно фитнес зали и много добре подготвени треньори. Налице са условията в България да се развива добър баскетбол.

- Известен сте, че казвате всичко в очите. Имало ли е случай, когато все пак сте спестил критика към играч или треньор?

- Ако исках да спестявам нещо, нямаше да давам това интервю. Тити ми каза, че ще ми зададете 3-4 въпроса, а те вече станаха 25. Обикновено казвам това, което мисля. Сега съм малко по-стар и по-опитен, и премислям нещата. Преди не беше точно така.

- Известен сте и като голям шегаджия. Коя е любимата ви мишена?

- Ако не се шегуваш и дори не иронизираш себе си, няма да си щастлив. Не може цял ден да си сериозен. Вярвам, че в живота човек трябва да подхожда леко, да се усмихва, да се шегува.

- Имате пет дъщери. И те ли са запалени по баскетбола?

- Не, стоят далече. Правят всичко друго, но не и нещо, свързано с баскетбола.

- Кое е любимото ви място за почивка?

- Навсякъде мога да си почивам.