Легендата на испанския баскетбол Фернандо Ромай даде ексклузивно интервю за предаването "Код спорт" по ТВ+. Роден е в Ла Коруня. 17 години играе за Реал (Мадрид). Участник е на две олимпиади – през 1980 година в Москва и през 1984 година в Лос Анджелис. На форума отвъд океана печели сребрен медал. С екипа на Испания има още едно сребърно отличие - от европейското първенство във Франция през 1993 година. До края на 2016 година притежава рекорда в шампионата на страната по блокади на противникови стрелби – 671. В края на кариерата си една година играе американски футбол за “Пантерите от Мадрид”. Разбира, че това не е неговия спорт и се оттегля от активна състезателна дейност. След това става водещ на шоу програми. 213-сантиметровият бивш баскетболист прие екипа на “Код спорт” в централата на испанската баскетболна федерация в Мадрид. Преди да започнем разговора каза, че иска да поздравим първия източноевропеец играл в НБА – Георги Глушков.

- Г-н Ромай, роден сте в Ла Коруня, но от 16-годишен сте част от Реал (Мадрид). Как се случи преминаването ви в "Кралския клуб" и защо избрахте баскетбола?

- Да... Това е един добър въпрос. На първо място нека ви поздравя и да ви благодаря за това, че дойдохте да вземете интервю с мен толкова много години след оттеглянето ми от активния спорт. Мисля, че можем да кажем, че животът ми е пълен със случайности. И една от тези случайности е как започнах с баскетбола. Започнах, както повечето по онова време. Някой те вижда на улицата, забелязва, че си висок и ти казва: "Момче, ти трябва да играеш баскетбол." И при мен стана така в Ла Коруня, моя роден град. Също е факт, че не бях висок, а бях изключително висок. И веднага се разнесе мълвата за мен и дойдох да играя за Реал (Мадрид), само година след като бях започнал.

- Лесно ли се спряхте на позицията център или имахте някакви колебания?

- Не. Само център, център и център и освен това с огромно удоволствие. А сега в модерния баскетбол този пост изчезва, вече не се играе толкова с гръб към коша, и понеже има повече пространство трябва да има повече движение. На мен обаче играта с гръб към коша много ми харесва. Мисля, че е важна за баскетбола и е нещо, което не трябва никога да изчезва.

- Доскоро държахте рекорда за блокове в испанското първенство за всички времена - 671, но през миналата година Фран Васкес ви задмина. 

- Аааа, не е така! Чакайте да ви разкажа! Аз продължавам да си държа рекорда. Преди обаче лигата по баскетбол принадлежеше на баскетболната ни федерация. След това се превърна в асоциация на клубовете под името АСБ или Асоциация на баскетболните клубове. И от там започна да се прави статистика и започнаха да се броят блоковете. Така че аз имам 671, но от 1983 година насам, обаче не ми броят тези от преди това, които са си мои и си ги искам! Аз съм ги направил и са си мои! Аз, аз, аз! Да ми ги преброят и онези и тогава никой не може да ме бие!

- Кои бяха големите ви съперници в европейските турнири?

- В европейските сблъсъци трябва да отбележа един, който е над всички. Това беше Арвидас Сабонис. Аз определям играчите на добри, много добри, отлични и вече след това има едни малцина, които правят играта ни велика. Хора, които допринасят толкова за баскетбола, че направо го променят като игра. Това предполагам се случва и в другите спортове. Но да се върнем на Арвидас Сабонис. Преди него разбирането за център беше различно. Бяхме много високи, нямаше линия за стрелба за три точки на разстояние 6,75 м, както сега. Затова играехме всички много близо до коша и много скупчени, защото нямаше значение дали стреляш отдалеч или отблизо. И тогава, ако си център трябваше да хванеш топката, не можеше да дриблираш, защото беше пълно с ниски играчи, които ще ти я отнемат. Едни джуджета, основната цел на които, е да правят живота ти труден. Затова не можеше човек да свали топката долу и трябваше да се движи като танк. Това беше докато не се появи Сабонис и се появи линията за стрелба за три точки и той започна първи да играе далеч от коша, имаше добър дрибъл, движеше се много... С него започна революция в спорта ни. Затова се възшищавам на такива хора. Например в американския баскетбол Майкъл Джордън също беше голяма революция. В европейския баскетбол поколението на Мирза Делибашич, един гениален спортист от бивша Югославия. Това са баскетболисти, които промениха играта. А сред центровете, човекът който наистина промени играта беше Арвидас Сабонис.

- Споделяте ли мнението, че "Въздушния" е най-великият играч в историята?

- Да, без съмнение и точно заради това, което ви казах. До него крилата играеха по един начин, а след него по съвсем друг. Майкъл Джордън вкара силата и физиката в играта на крилата. Преди него крилата бяха много бързи и сръчни, добри с топката и добри стрелци. След него крилата станаха много по-комплексни и пълноценни играчи. Той скачаше много, опитваше се да бъде смесица между Джулиъс Ървинг и Лари Бърд. Събрал най-доброто от най-добрите се превърна в най-комплексния играч. И днес има играчи, които може би също ще успеят да променят играта. Такъв например е Стеф Къри. Става въпрос за сръчен баскетболист, с добра стрелба, който е противоположност на мощта на Леброн Джеймс, при когото всичко е физика. Къри изглежда доста по-скромно, но с топката в ръце прави наистина уникални неща. Връщаме се към техниката и красивата игра. Жого Буниту, както казват бразилците. Би било хубаво това да е бъдещето и да се върнем наистина там.

- Имате сребърен медал от олимпийските игри в Лос Анджелис през 1984 година, където загубихте финала срещу невероятния отбор на САЩ. Какво си спомняте от него?

- Ох! Бях готов да изляза в началото и да изкрещя: "Предавате ли се? И те разбира се щяха да отговорят: Не." И тогава аз щях да им отвърна: "Е, тогава ние се предаваме!" За първи път олимпийски игри, баскетбол и Лос Анджелис на едно място. Играехме в храма на Лейкърс. За да разбере какво говоря, човек трябва да промени мисленето си и да си представи тази 1984-та година. Тогава нямаше такива телефони, мобилните бяха едни куфари, които тежаха много. Носеха се на рамо. Нямаше го това комуникационно общество, което има сега. Играчите от НБА бяха идоли. Не участваха професионалисти, играчите им бяха последна година университетски, които следващата година щяха да влязат в НБА. И бяха направили най-добрата възможна селекция от тези момчета: Майкъл Джордън, Патрик Ъруин, Крис Мълин. Чарлс Бъркли не беше, защото го изхвърлиха при последния подбор. Бяха направили уникален отбор. Да излезеш срещу тях означаваше сигурна загуба. Но разбира се над всичко това са надеждите и мечтите на човек, които те карат да мислиш, че е възможно все пак да спечелиш. Това беше първият финал на Испания на олимпиадата. Финал на най-големия спортен форум, който се играе на митичния терен на Лейкърс. На всичкото отгоре ни бяха сложили точно в съблекалнята на Лейкърс. На шкафчетата пишеше: Уорти, Меджик, Джабар... Всичко ни подтискаше. (Смее се) Наложи се да дойдат да ни викат, за да излезем за мача. Можете ли да повярвате?! Толкова бяхме замаяни и не знаехме къде сме, че почти бяхме забравили, че трябва да играем. Ужасно беше. Но мисля, че това беше една прекрасна Олимпиада и за нас. Независимо от разочарованието, имахме чувството, че сме постигнали нещо. По-късно, чак когато се върнахме в Испания разбрахме за какво става въпрос, защото видяхме как хората ни посрещнаха като шампиони и когато разбрахме как са ни следили и какъв бум на баскетбола има. Разбрах това, когато видях в парка, където обикновено децата ритаха топка, същите тези деца да вдигат пейките и да използват подлакътниците за кош... Тогава почти се разплаках, защото разбрах, че наистина сме направили нещо голямо. Това е много по-важно отколкото медалът, защото след теб идват други отбори и печелят същите медали, но много по-важно е да събудиш такава любов към баскетбола в Испания.

- Съжалявате ли, че не играхте в НБА? Имахте ли оферти за трансфер зад океана?

- Не. Имах само предложения да отида в университетския баскетбол. Тук играхме един Коледен турнир, на който идваха универститетски отбори от Америка и ми предлагаха да отида там. За НБА е имало запитвания, но трябва да си представите какво е това през 80-те години... Тогава САЩ в баскетбола бяха много по-напред от всички останали, отколкото днес. Тогава дори разстоянията изглеждаха огромни. Днес все едно светът се е свил и е станал по-малък. Преди беше като баскетболна топка, а днес е като топка за тенис.

- Година преди олимпийските игри заехте второ място и на европейското първенство, на което шампион стана Италия. Наистина ли бяха по-добри или ви липсваше късмет?

- Не ни достигна късмет. Тогава беше различно от сега и затова толкова завиждам на днешните спортисти. Тогава играехме срещу отбори, които са национални селекции. И то какви! Играеш срещу СССР или Югославия например. Играхме на полуфинала със СССР и ги победихме с кош в последната секунда. Обаче енергията, която е нужна, за да играеш срещу тях и да ги победиш... На следващия ден срещу Италия не ни държаха краката. Без съмнение тогава Италия имаше много силен отбор в онзи момент, но също така е вярно, че стигнаха до финала много по-свежи от нас. Мисля, че можехме и да спечелим този финал, ако не носехме умората от толкова тежкия полуфинал, през който минахме. И преди това имахме сребро и това беше вторият ни сребърен медал, дотогава никога не бяхме печелили златото, но тогава това беше много трудно с отбори като СССР и бивша Югославия.

- Какво е мнението ви за Дражен Петрович?

- Дражен Петрович беше нещо като Стивън Къри, но по онова време. Беше европейски баскетболист постарому, ако мога да се изразя така. Имаше прекрасни технически и тактически качества. Мисля си, че ако му сложеха превръзка на очите и го пуснеха на терена така пак щеше да вкара 23 точки.  Всичко изглеждаше лесно, когато той го правеше, а беше заради многото работа, многото техника, умение да се пласира на игралното поле. Много хитър играч. Майкъл Джордан, освен че имаше повечето от тези неща, в допълнение имаше и доста по-солидна физика. Дражен никога не би могъл да скочи колкото него или да притежава такава физика. Там се крие разликата между двамата.

- Как се промени баскетболът през годините? Бихте ли направил сравнение между играта по ваше време и тази, която гледаме днес?

- Разбира се, че може да се направи. По наше време още я нямаше линията за стрелба за три точки.  Затова всички играехме близо до коша. И понеже всички бяхме близо до коша, трябваше технически много по-чиста игра, защото без индивидуална техника нямаше как да се отървеш от останалите. Днес играта залага много повече на физиката, защото играчите имат много повече пространство. След появяването на линията за три точки, баскетболистите се чувстват много по-добре от нас. Освен това обичам да казвам, че баскетболът не е по-добър, защото треньорите на високо ниво са повлияли, а има голямо подобрение благодарение на треньорите в школите, където  започва обучението. Младите момчета днес знаят много повече от нас на техните години. Имат шампионати, организирани от федерацията – мини баскет, шампионат за 10-годишни, 11-годишни и т.н. Освен това са толкова добре подготвени технически, че някои от тях са по-добри от определени играчи по наше време. Така че точно нивото и възможностите за развитие са много по-добри днес. Мисля, че днес всичко е по-добре. Баскетболът е коренно различна игра. Играчите са много по-силни и по-добре физически подготвени, защото спортът ни го изисква. Ние бяхме много по-бързи в преливането от защита в атака и обратно. В днешно време при контраатака почти е невъзможно да бягаш, защото има технически капани, които не го позволяват. Но играчите са много по-силни и много по-бързи в придвижването си на къси дистанции. Още не си взел топката и са ти я откраднали – нещо като американския баскетбол по наше време.

- Отлично знаете каква е атмосферата на "Ел Класико" - Реал (Мадрид) срещу Барселона. С какво този сблъсък е толкова специален и може ли да се сравни с нещо друго?

- Заради голямото съперничество. Говорим за два полюса. По онова време през 80-те години, когато имаше политическа буря и огромни промени, имаше даже още по-голямо противопоставяне. Беше битка между централизираната Испания на правителството или ако щете Испания на столицата срещу Испания на провинцията. Така беше тогава и си мисля, че у нас обичаме много да смесваме и объркваме нещата. И понеже спортът е изтъкан от страсти, а ние испанците обичаме страстта и затова я влагаме по този начин в спорта. Затова го има това противопоставяне между Мадрид и Барселона. Има нещо много повече от това, което се вижда. Освен това в Мадрид е достатъчно да не харесваш съседа си, ако знаеш, че е от Барселона. Това те кара да подкрепяш Реал (Мадрид), независимо от това, че може въобще да не се интересуваш от спорта. Защо е така? От инат. Знаете как е. Ако може да се караме за нещо, защо да се опитваме да го решим спокойно и с добър тон. Обичаме да крещим и да се караме и такива неща.

- Един от най-добрите играчи в испанското първенство в момента е Александър Везенков от Барселона. Какво мислите за неговите качества?

- Мисля, че той е един баскетболист, който показва всички добри качества, които според мен трябва да има съвременният спортист. Независимо дали играе като крило или като център, и в двата случая играе силно. Има много добра стрелба. И да кажа честно аз обичам да виждам в играчите някои по-специални неща. Защото е много лесно, когато някой стреля и вкара, да скачаш и да се радваш колко е добър. Но Везенков има едно уникално качество, което е да можеш да играеш добре, дори когато останалите играят лошо. Това според мен е много важно. Според мен той има бъдеще в НБА. Да можеш да запазиш самообладание, когато всичко около теб се срутва, да качиш целия отбор на гърба си като раница и да го понесеш, е невероятно качество и точно това прави той. Поддържа една постоянна добра форма, но за съжаление отборът му не върви. Ако нещата в отбора вървяха, той би изпъквал още повече.

- Какво ви даде баскетболът и какво ви отне по пътя към върховете?

- Ами, да видим... Какво ми е дал баскетболът? Отговорът е: Всичко! Нямаше да мога да живея без него. Той дава дори и житейската философия на човек. Дава ти един начин, по който да разбираш живота и да разбираш всичко. Дава на човек също една серия от ценности. Работата ми във федерацията не е свързана с баскетбола на високо ниво и големите състезания, а по-скоро е насочена към децата и идеята те да получат заедно с баскетболните умения и една ценностна система, което е много важно. А какво ми е отнел любимият спорт? Ами, моменти от живота. Но не е правилно да се каже, че ми ги е отнел, защото аз съм решавал да ги дам в замяна и съм го правил с радост и много щастие. Така че можем да кажем, че баскетболът не отнема, а само дава. Спортът като цяло е велико приключение. Дава ти много неща: например да се запознаеш с много хора и много други неща.

- След баскетбола, за кратко играхте и американски футбол. Как се случи това?

- Когато сложих край на кариерата ми, си дадох сметка, че целият ми живот още от 13-годишен беше преминал в спорта. И усетих огромна празнина. И тогава си помислих: Ясно е че не мога да играя повече баскетбол. Освен това и психически бях много натоварен. Когато се оттегля човек, даже може да понамрази спорта. И тогава реших, че ще продължа да спортувам, но ще сменя спорта. Винаги ми е харесвал американският футбол и тогава имаше отбор тук от испанския шампионат и от клуба ми казаха: "Искаме да популяризираме шампионата и известен човек като теб би бил много силен ход. Искаш ли да ни помогнеш?" И реших да им помогна. Сложих каската и протекторите и започнах да играя. После след година и половина, като видях колко е твърда тази игра, им казах: "Я, по-добре вие го играйте това!" От време на време казвам насам натам нещо, което е малко нецензурно: "Играех американски футбол, защото не исках да започна да се къпя сам." (Смее се) И наистина е така. Цял живот в отбора бях свикнал да се къпя с 12 мъже под душовете и трябваше да продължа с това. Не се смей! Сериозна работа е това.

- С какво се занимава днес легендата Фернандо Ромай?

- Както вече ви казах, работя в Испанската федерация по баскетбол и се опитваме да предаваме на децата в училищата ценостите на спорта и конкретно на баскетбола. Работим за това баскетболът да не бъде само шоу за гледане, но да бъде и нещо с мисия, което се прави със сърце. И също така да адаптираме баскетбола, за да може всеки, който иска да го играе, да може да го прави.

- Защо обаче в настоящия отбор на Реал има само четирима испанци?

- Точно това е големият проблем на испанското първенство. Това е проблемът. Аз съм от тези, които мислят, че първенството е като една торта. Основата или блатът на тази торта трябва да бъдат испанците, а американците трябва да бъдат само украшенията по нея. В момента обаче за съжаление е точно обратното. Даже има испански отбори, в които няма нито един испанец. А иначе тук във федерацията виждаме, че в по-долните възрастови категория 17, 18, 19 – годишните момчета се представят много добре на европейските шампионати. А тези таланти нямат място в испанската лига и това е много тъжно, защото се губи много качествен материал. Трябва да се направи нещо, за да могат испанските играчи да се развиват. Много е хубаво да има чужденци, които да идват в нашето първенство и да внасят качество, но според мен винаги трябва да преобладават испанските баскетболисти или ако щете баскетболистите от съответната нация, защото ако погледнете например ЦСКА ще видите, че и там го има този проблем. Базата или основата трябва да е изградена от спортисти от съответната страна.

- Вероятно вече сте изпълнил голяма част от целите си, но все пак за какво мечтаете?

- Нищо подобно. Бъркате. Не съм изпълнил повечето от целите си. Аз съм от хората, които мислят, че никога не е добре да се застояваш в зоната си на комфорт. Винаги трябва да се опитваш да излизаш от този порочен кръг, за да бъдеш по-добър човек и да бъдеш по-силен. Ако отсечете едно дърво, ще видите, че сърцевината му е от кръгове, които нарастват. Дървото също прави това – разчупва своите зони на комфорт, за да стане по-голямо и по-силно. Така е и с хората. Така, че ако дойде момент, в който нямам цели, това означава, че съвсем съм се предал. Надявам се до края на живота ми да имам все нови и нови цели за постигане. Така ще мога при следващото интервю да ви разкажа нови и още по-интересни неща.