Ние сме новото поколение на България. Космополитни, мобилни и свободни. Знаем западни езици, пътуваме много и порастваме на 40. Ние сме постпоколението на прехода – разкрачени между драмата на нашите родители и необятния нов свят.

Ако изобщо сме тук, не ни пука. Не гласуваме, не протестираме. Приятелите ни са пръснати по света и плащат данъци в чужди държави. Такъв е модерният свят.

Ние сме тези, които разбират Григор Димитров. Или просто толкова ни пука.

И аз съм от тях. Що годе наясно с тениса като професионален спорт, разбирам необходимостта на Гришо да прави избори – относно участия в турнири, медийни изяви и поведение. За всички е ясно, че спортът в момента е много повече пари, отколкото чест. Примери – безброй. 

Сравнението с другите „отказали на България звезди“ е неизбежно. Да ви кажа, избирам да видя Димитър Бербатов голмайстор на Англия, вместо да се чудя какво да го питам, след като сме направили хикс с Малта. Личната кауза на Матей Казийски пък винаги ми се е струвала някак не на място, твърде донкихотовска. 

Но докато борецът срещу „хейтърите“ Бербатов и волейболният апостол Казийски дадоха някакво обяснение за отказите си да играят за България, Григор не го направи. Това явно обижда много хора. Мен лично не, защото се опитвам да не съдя чуждите избори. 

Да се съди и „хейтва“ не е модерно сега. Facebook все още няма бутон dislike. Бутонът like означава много неща – харесвам, забелязвам, вълнува ме... няма значение - съществувам. Снимките на Гришо в Instagram имат стотици хиляди лайкове. Ние, живеещите в модерния електронен свят, имаме един елементарен избор – натискаме like или просто нищо не натискаме. Имаме право да си живеем, без да имаме мнение или принадлежност. 

Преди няколко дни последователно видях две снимки. Едната – на Григор Димитров, доста ваканционна, докато националният отбор се мъчеше срещу унгарците за Купа Дейвис. Другата – на ръгбиста от Фиджи Немани Надоло, който плаче на националния химн преди откриващия мач на Световната купа. И някак ми стана тъжно. Прииска ми се да имам бутон dislike за снимката на Гришо.

Вероятно във Фиджи имат повече нужда да възпитават национална идентичност, отколкото България. Знам, че ще ги наречете аборигени. Те не са модерни и изстрадали като нас. Питам се какво е за мен, какво е за вас, това да обичаш родината си. Вероятно обич към най-близките ни и в крайна сметка – към самите нас. Чудя се как ще ѝ го покажем... със селфи от връх Вихрен? Или като жертваме една малка част от себе си – комфорт, мечти, пари... ако ни пука.