Един от най-успешните ни волейболисти Теодор Салпаров даде специално интервю за предаването „Код спорт” по TV+.Либерото говори дни, след като спечели Шампионска лига със „Зенит” (Казан).

 - Честита втора европейска титла! След дълго чакане златото при теб дойде в две последователни години със "Зенит" (Казан). Вярваше ли, че ще дочакаш този триумф?

- Ако трябва да бъда честен и реалист, какъвто съм бил през цялата ми кариера - не. Знам, че на моя пост и особено българин трудно може да пробие и да играе в най-големите отбори. Това е волейбол и има жестоко ограничение за чужденци в руския шампионат, както и в Италия. Не е като във футбола - да могат да играят седем-осем чужденци. Затова съм бил реалист и съм се наслаждавал. Особено първия път, когато имах възможността да играя в отбор като "Динамо" (Москва) и честта да се състезавам в Шампионска лига. Няма да го забравя! С Матей Казийски и с Радо Стойчев бяхме заедно в "Динамо" и отново Владимир Алекно беше старши треньор. Това беше първото ми участие в Шампионска лига в моята кариера. Очаквах го с уникално нетърпение. Ако тогава съм знаел какво ме чака занапред, нямаше как да повярвам! Благодаря на Бог, явно трудът, жертвите, лишенията, които си правил през годините, се отплащат и то много сладко. Особено когато си на тези години, повече осъзнаваш тежестта, както и че тези успехи не идват лесно. Смятам, че специално на моя пост, получаваш по-голямо удоволствие от играта, когато си на 33-34, отколкото като си на 23. Сега четеш самата игра и получаваш удоволствие на това голямо ниво. Когато си млад, треньорите те бъхтят по цял ден в залата, не знаеш кога да кръшнеш, кога да се запазиш, за да може да си добре за определените мачове, когато играеш сряда-събота в тежък график. Думата "опит" много помага в такива мачове и на тези години.

- Отново идва лято и времето за националния отбор. Мислиш ли да си дадеш почивка от държавния тим?

- Винаги съм изгарял от желание да играя за националния отбор, но при така стеклите се обстоятелства, че не се класирахме за олимпиадата в Рио де Жанейро... С Пламен Константинов имахме един много кратък разговор. Даже не се опитва да ме убеждава в нещо или аз - него. Каза, че сигурно ще опита с млади състезатели, за да се види кой какво може от тях в Световната лига. Едно е да играеш в България - в Добрич или Дупница, друго е да играеш в Световната лига срещу САЩ, Русия, Италия, Бразилия. Всички сме тръгнали отнякъде по този път. Той трябва да се извърви, за да натрупаш нужния опит и рутина, и да играеш на това високо ниво. Аз съм "за" тази идея на Пламен, на федерацията, че трябва да се даде път на младите, да се види кой може, защото следващата цел е световното през 2018 г. и после олимпиадата в Токио. Това, което ми е дал националният отбор е наистина нещо уникално. Емоциите, които съм изпитал в България и въобще на световни, олимпиади, европейски първенства, е нещо несравнимо. Не искам да преча и не съм човек, който ще предаде националния отбор. Когато имат нужда, бих помогнал отново на драго сърце. 

-Предстои финален турнир за Купата на България. Ще подсилиш бургаския "Нефтохимик". Не си ли се преситил на волейбол?

- Не съм, защото втора година играя само в Шампионска лига, по един мач в седмицата. Като започнат плейофите в Шампионска лига - по два мача в месеца. Затова имам желание да поиграя още малко волейбол, дори и в България. Най-хубавото е, че от миналата година федерацията започна да дава шанс на състезатели, които играят зад граница, да участват в Купата наБългария. Смятам, че това е много добра идея, защото волейболът отново вдигна летвата с това европейско първенство. Хората отново се сплотиха, говореше се за волейбол десетина дни. Цяла България беше сплотена в едно. За да се задържи това нещо, трябва и на клубно ниво през годината да бъдат пълни залите. Тази година изгледах един мач от финалната серия  - "Добруджа" с "Монтана" - уникално! От компютъра чуваш емоции, адреналин, пълна зала - всичко, както си му е редът. Много съм радостен, че залите отново почват да се пълнят. Тези пет дни, в които ще бъде в Дупница и в Бургас Купата, ще бъде пълна, защото ще дойдат състезатели като Тодор Алексиев, Теодор Тодоров, Тодор Скримов, Николай Николов, Учиков, аз, Цветан Соколов - почти целият национален отбор. Дори с Владо Николов бях говорил, ама хайде, ще бъде твърде много на тези години. Да го оставим за бенефиса, да не претовари. 

-Спомена за Владо Николов и за бенефиса, който е на 8 май в "Арена Армеец". Двубоят обещава да е голяма емоция за феновете. Какво искаш да кажеш на Владо дни преди шоуто?

- По принцип каквото има, съм му го казал на него. Имахме честта да играем две поредни години и на клубно ниво заедно. Първият път беше в "Галатасарай" през 2012 г., вторият път беше през 2013 г. в "Лион". Когато две години си с един човек, много повече се опознавате, защото в националния отбор аз живея с един човек в стая, а той - с друг. Владо има едни интереси, аз - други. През тези години повече се опознахме и като че ли станахме доста добри приятели. Не само ние, но и нашите семейства и децата ни също, което много ме радва. На Владо бих му завиждал заради професионализма и за това как успя да държи ниво през всичките години, защото Господ не му е дал много-много талант чисто физически. Винаги си го е правил сам с много труд в залата, за да бъде на топ ниво. Например на Цецо Соколов, Господ толкова му е дал, че без да влиза в залата...Паднал е в кацата с меда и не е излизал. Владо винаги е бил голям професионалист до последния си ден в националния отбор на олимпийската квалификация. Бих поощрил младите момчета, които играят на неговия пост. Ако съумеят да бъдат толкова железни като него, България ще има още много успехи. Само съм чувал за момчето, което е поканил - Спас Байрев от "Арда" (Кърджали). Но той показа уникални качества в шампионата. Де факто той ще бъде втори в мача на 8 май, ще замества Владо Николов и със сигурност ще влезе да играе. В момента сигурно не може да спи от това, че ще играе с такива звезди. 

- Част си от националния отбор близо две десетилетия. Правил ли си си равносметка за най-високите ти точки и за най-големите психологически удари през годините?

- Със сигурност сега най-голямото разочарование е, че не се класирахме за олимпиадата в Рио. След Атланта'96, отборът не се беше класирал 12 години и нямахме голям позитивизъм, че ще успеем. В Пекин стана, след това в Лондон, а сега отново голямо разочарование. Винаги съжалявам и за полуфиналите, които са били наши, спечелени, а след това сме губили. Било ми е много тежко  и съм ги преживявал със седмици наред. Винаги съм бил реалист. Когато в даден мач, твоят съперник е бил по-добър, отиваш, стискаш му ръката и това е. Жалкото е, че не можах да изиграя с националния отбор един финал на голям форум. Много ми се искаше да усетя емоцията и там. На клубно ниво е различно. Тази година ми се отдаде възможността да играя финал на световно клубно първенство. Пак около 10 дни бях много разочарован, защото сами го изпуснахме. В първия и третия гейм водехме с по 4-5 точки и го изпуснахме заради нас самите. Така е и с националния отбор.

- Феновете в България понякога са разделени в оценките си. Според едни сте твърде добри на фона на безличните скромни успехи в спорта ни, а според други - тимът има доста потенциал за нещо повече, но въпреки това не постига максимума. Къде е истината?

- Този въпрос ми е задаван сигурно хиляди пъти в кариерата ми. Замислял съм се и съм коментирал това нещо. Няма правилна формула. Волейболът винаги е раждал големи таланти. Още през 70-те години с поколението на Златанов, които загубиха един почти спечелен финал. Къде се губи това "малко", аз самият не знам. Със сигурност потенциалът го има и се вижда. Не може да се каже, че не знаем как да го изиграем. Примерно с клубните отбори, не само аз, и Матей, и Владо, и Пламен Константинов, и много други мои колеги са играли и са печелили полуфинали в Шампионска лига и в други европейски турнири. Не мога да кажа, че проблемът е психологически. Сигурно в тази фаза, с тези отбори, ни е тежало, защото когато си аутсайдер, става по-лесно, но когато трябва да биеш, за да дойде финалът, който пропускаш много пъти през годините, сигурно тежи психологически. Може би там някъде е разковничето. 

- Как ви влияят свръхочакванията? При всяко голямо първенство се говори за финал на българския отбор, за злато, медии и фенове настръхват.

- Лично за мен това е нормално, когато играеш на високо ниво. Когато стигаш четвъртфинали, полуфинали, нормално е да говорят хората и е хубаво. Без това нямаше да станем толкова известни и волейболът нямаше да е толкова известен в България от колективните спортове. Хубаво е да се живее с него, защото дава и самочувствие, а човек без самочувствие е заникъде. Като нямаш увереност, какво правиш?  На мен ми е давала криле подкрепата от фенове. Говоренето от журналисти не ми е пречело. Смятам, че и на останалите момчета също. 

- Спомена, че си разочарован, че няма да участваш на още една олимпиада. Какво е различното в олимпийските турнири? Защо всички спортисти държат толкова много на участие на олимпиада?

- Разликата е, че примерно на откриването на олимпиадата срещаш звезди като Юсейн Болт, Роджър Федерер, Леброн Джеймс, Новак Джокович, Неймар, който с извинение ми удари едно дупе. Играехме билярд заедно той на една маса, аз на друга. С Хълк, с близнаците, които тогава бяха в "Манчестър Юнайтед". Ето това е разликата! В олимпийското село се храниш с най-големите звезди в световния спорт. Иначе чисто като ниво, винаги съм казвал, че олимпиадата е по-слаба от световно или европейско първенство, специално в нашия спорт. 

- Кажи нещо за избора ти на поста либеро. Кой те насочи? Кога реши, че там ще си най-полезен?

- Беше в юношеските години. Мисля, че беше в старша първа възраст. Стефан Христов, който е баща на бившия ни национален разпределител от преди 20 години Пламен Христов, е човекът, на когото първи му дойде тази идея. И до ден-днешен много се радвам, че той ми е бил треньор, защото на практика ме изгради като състезател - от пионер до старша трета. После разбира се, Сашо Попов дозавърши това нещо. Супер благодарен съм, защото тогава бях много разочарован, че няма да мога да натискам топката на мрежата, да забивам и да правя блокада. В един момент започнах да изпитвам голямо удоволствие от моя пост с годините - като преминеш един етап и ти дойде малко повече акъл в главата, осъзнаваш, че това е твоето и Господ те е създал за този пост. 

- На терена никога не се отказваш, такъв ли си и в живота?

- Да, абсолютно. Такъв ми е характерът. Какъвто съм в живота, такъв съм и на терена. Аз съм зодия лъв, никога не се предавам, въпреки всички трудности в живота, в спорта. Винаги съм гледал напред и съм мислил позитивно. Всеки един човек би трябвало да мисли по този начин, защото ако си кажеш "стоп" и се предадеш, със сигурност, отиваш към пропастта. Колкото и да е зле, по-зле няма да стане.По-добре мисли положително, със сигурност ще стане по-добре. 

- Кога бяхме готови за злато в най-голяма степен?

- Сещам се за два турнира. Единият бе през 2006 г., не за злато, но поне финал можеше да играем. Спомням си полуфинала с Полша - 1:1 гейма, а в третия водим 23:21 точки. Имаме контраатака в перфектни условия, Андрей Жеков вдига на Боян Йорданов на единичен блок, перфектна топка. Двамата със затворени очи са се целили цял живот. Обаче 20 или 15 см топката излезе в аут. Стана 23:22, после завъртяхме точка - 30:28 биха в третия и четвъртият отиде чисто по нашенски. Там беше разковничето. Ако бяхме взели тази точка, ставаше 24:21 и затваряхме мача. Бяхме единственият отбор за последните пет години, който би Бразилия три пъти подред. Срещу Бразилия играехме без никакъв страх, а и бяхме неудобен съперник за тях. Другият случай бе през 2009 г. след европейското първенство отново срещу Полша, полуфинал - нарисуван да го спечелим. Още преди мача бях сигурен, че ще ги бием, а загубихме с 0:3. Мисля, че реално като игра 2010 г. със Силвано Пранди, отборът, както играеше цялостно. Винаги сме играли много силно на сервис, в атака, но организационно на блок и защита, както играехме при Силвано...Не знам, този човек как направи така, но нашият отбор беше винаги в топ 3 на защита с него, което ни е ахилесова пета. 

- На олимпиадата в Атланта през 1996 г. ситуацията бе следната - треньорът сърдит на играчите, играчите на президента на федерацията, той пък на треньора. Съдийски ощетявания срещу Холандия ни лишиха от място в четворката, а Холандия стана олимпийски шампион.

- Имам много приятели от това поколение. Тогава бях дете и гледах финала Холандия - Италия по телевизията. Казвали са ми, че тогава американците са искали да направят от волейбола продукт като НБА. Бихме американците на 1/4-финал ли, на 1/8-финал ли и ги изхвърлихме от турнира. Като цяло в колективните спортове може само да направим беля на някой сериозен отбор. 

- Близък си с Матей Казийски, който отказва да играе за националния отбор. Знам, че темата е неприятна и даже вече банална...

- Аз специално много съжалявам, че така се случиха нещата и Матей не играе за националния отбор, защото наистина за мен еедин от най-уникалните играчи, с които съм играл, не само с екипа на България, но и на клубно равнище. В последните 10-15 години със сигурност е един от най-добрите играчи на неговия пост. Също с чисто човешките си качества е уникален. Много е жалко, че не можа да завърши кариерата си в националния отбор по най-добрия начин, както той искаше. Ако Матей беше в отбора, със сигурност можеше да имаме още един медал. Не съм опитвал да му повлияя да си промени решението. Защо ли? Още през 2006 г. играх с него в "Динамо" (Москва) и живеехме в една стая. Той бе като дете - каже ли нещо - край. Прав, крив, лош, добър, науми ли си нещо, не може да го разубедиш. Не съм се опитвал, защото знам, че няма смисъл. Прави му чест, че като каже нещо, колкото и да му е тежко, а на него му е много тежко, защото го познавам и виждам. 

- Други класни волейболисти, с които си играл?

- Те са много. Трябва да взема целия лист на "Зенит" (Казан) от последните два мача (смее се). Наистина в такъв отбор не бях играл! На всеки един пост реално имаш по трима, четирима човека на топ ниво. Като ти седят четирима национали резерви и то играли в първата шестица на националния отбор, спечелили олимпиадата през 2012 г., направете си сметка. За "Лион" няма какво да коментирам. Играл съм срещу Вилфредо Леон, когато беше наистина дете. Той дебютира на 14 г. във Варна вСветовната лига, а на 15 г. стана капитан. Бъзикам се с него и му викам, че на 22 години ще трябва да се отказва. Той е детето-чудо. Пред руските медии казах, че за мен Леон е нещо от рода на Кристиано Роналдо или Лео Меси, само че събрани заедно тези двама гении във футбола. Те пък ме контрираха, че ние сме като "Барселона" във волейбола, защото имаме трио като Андерсон, Михайлов и Леон срещу Суарес, Неймар и Меси. 

- Най-неприятните съперници като отбори и като индивидуалности?

- Специално за националния отбор - тези, които са били на нашето ниво или една идея по-слаби. 

- Най-добрият треньор, с когото си работил?

- Със сигурност бих казал, че е Алекно. Психологически никога не се губи в даден мач и винаги взима най-правилните решения. Другият, когото съм чувствал като уникат е Камило Плачи. А за Професора не искам да говоря. Той направи нещо ново във волейбола.За нас беше нереално да играем като Франция...

- По време на периода на Силвано Пранди, ти беше изключително впечатлен от работата с него.

- С него работих и на клубно ниво. Тръгнах от Алекно, защото сега е по-актуален. При него няма грешна смяна. Не става въпрос само за това, което направи преди няколко дни на финала, а и за стореното в Лондон. За смените, които прави през сезона, защото там всеки е със самочувствие, всеки е топ играч. Бях обиден, че не излязох да играя в полуфинала и той го знае. Първият ми мач, откакто съм в "Зенит" и той не ме пуска. Обаче той го прави или с някаква идея, или вече толкова добре ни познава, че знае, че точно така трябва да направи. Ако се развие лошо мачът, да станат нещата. А Силвано промени българския волейбол -да играем като големите отбори на  блок и защита. Не напразно му викат Професора.

- Ако трябва да направиш идеалния отбор от волейболисти, с които си играл в българския отбор, изключваме поста либеро, кои ще бъдат центрове, посрещачи, диагонал, разпределител?

- Сега искате да ме скарате с половината ми колеги (смее се). Трябва да ги разделим на поколения. Имах късмета да започна да играя на 21 години титуляр в националния отбор, на 17 години ме извикаха за първи път. Това е нещо уникално и имах честта да играя с три поколения. Започнах с Пламен, Ники Иванов, Владо, после се включихме Матей, аз, Андрей Жеков, Тошко Алексиев, Гайдарски и т.н. После Скримов, Пенчев, набори 91, 92, 89...Теодор Тодоров. Много труден въпрос. Всички, с които играх, бяха на световно ниво. 

- Разкажи за живота в чужбина. Плюс или минус е за твоето семейство?

- Сложно е да се отговори. За тях е по-тежко, отколкото за мен. Денят на професионалния спортист отива в тренировки по два пъти на ден. Тренираш от 10 до 12, след това спиш от 14 до 16 и тренираш от 17 до 19 часа. За семейството е по-тежко психически. На мен също ми тежи, но някак си се развличаш в това време и се концентрираш върху работата си, защото тя храни теб и семейството ти. Имам колеги, които са много щастливи със семействата си, остават да живеят навън, но аз прекарах повечето време без моето семейство. Където има плюсове, там има и минуси. 

- Сега си на 33 години, какъв се виждаш на 40?

- Не знам. Не че не съм се замислял, но докато мога да играя на високо ниво, дори и на 40, ще го правя. Знам, че е трудно постижимо. Изпитваш удоволствие, спортът ти дава много, най-малкото не правиш глупости,добре е за тялото ти. 

- Въпросът бе малко "маскиран" - дали мениджър, дали треньор...

- Знам, че натам ме водиш, но не ми се иска да бъда треньор. За мениджър са много големи изкушенията. Владо Николов бе две години мениджър и много му хареса. Аз се притеснявам да не ми хареса чак толкова и на мен (смее се). 

- Какво искаш от живота днес? За какво мечтаеш?

- Моите мечти на тези години започнаха да се сбъдват. През последните две-три години остана една неизпълнена - с националния отбор. Не можахме най-малкото да играем финал. Другата мечта все още мога да я реализирам - да спечеля световното клубно първенство. Трофей, който "Зенит" все още няма във витрината си.