Волейболната легенда Димитър Златанов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Изключителен спортист, който с качествата си и с харизмата си, караше любителите на волейбола да го боготворят. Визитката му е повече от впечатляваща. С отбора на ЦСКА печели девет поредни титли на България, европейски клубен шампион с “армейците” и носител на купата на националните купи със столичния клуб. С националния ни тим играе на два финала. Първо на световното първенство през 1970 година в София, където съставът ни остава втори и взима сребърен медал. Десет години по-късно през 1980 г. на олимпийските игри в Москва, Златанов и съотборниците му също печелят сребро. Определен е за най-добър нападател на шампионата на планетата през 1970 година. Той е единственият българин, приет във волейболната Зала на славата. Награден е с най-високото държавно отличие – орден “Стара планина” - първа степен за изключителни заслуги в областта на спорта.  

- Здравейте, г-н Златанов! Първо да ви попитаме как сте?

- Благодаря добре. Старая се да бъда в добро физическо състояние и да не изоставам от старите навици.

- Често сте във волейболната зала. Как се развива любимият ви спорт в България? Има ли повод за оптимизъм?

- Ходя в залата просто от любопитство и от интерес да видя на какво ниво е нашият волейбол, с какви състезатели разполагаме, как са подготвени технически, как играят като отбор, какви тактически задачи изпълняват, как се борят в трудните моменти… Всичко това като бивш волейболист и като треньор ме вълнува. Именно заради това идвам в залата да видя ще има ли бъдеще нашият волейбол. Не дали ще го има като спорт, а дали ще постигнем някакви успехи.

- Догодина имаме шанс да изхвърлим „омагьосаното“ четвърто място за нещо повече. България е домакин на световно първенство, заедно с Италия. Това ще бъде спортно събитие номер 1 за страната ни. Имаме ли шансове?

- Щом сме организирали  това първенство, значи трябва да използваме шанса и да реализираме това, което искаме. По принцип го организираме, за да постигнем успех. Въпросът е дали ще може чисто спортно-технически отборът да се справи с конкуренцията. Битката в света за медалите е много голяма. За четвъртото място казват „тиквения“ или „дървения“ медал. Четвърти си, но няма удовлетворение. То идва, когато се качиш на стълбичката. А конкуренцията вече е доста силна, защото се появяват и други отбори, които могат да ни затруднят. Ето, една Словения например ни изпреварва в това отношение и става сериозен конкурент. Германия – също. Преди ги нямаше, но сега ги има. Да не говорим за Русия, Бразилия, САЩ…

- Сега ще ви върнем към началото на вашата славна кариера. Загуби ли баскетбола от факта, че Димитър Златанов избра волейбола? Как се стигна до този избор?

- Не знам дали е загубил, защото не се знаеше дали щях да стана добър баскетболист. Тогава спорът беше между двете федерации – дали да играя баскетбол или волейбол. Не можаха да стигнат до някакво решение и казаха – каквото той реши, това е.

- Така губи баскетбола – и Любо Ганев избрал волейбола, защото в баскетбола се бягало...

- Да, когато го натисках да ходи да тренира, той казваше: „Ох, другарю Златанов, не мога повече…“

- ЦСКА е клубът на вашия живот. Най-ярките ви спомени от началото? Какво помните най-вече?

- В ЦСКА попаднах случайно. В Ихтиман бяхме една група връстници в 11 клас. Завършихме заедно и там си играехме и баскетбол, и волейбол, и футбол. Бяхме в отбора на училището. Там започнахме и като завърши всичко и минаха прегледите на спортната младост, ни предстоеше да влизаме в казармата. Един мой съученик прочете обява в „Народен спорт“, че спортната школа на ЦСКА набира наборници. Прочел го, потърси си компания и ми казва: „Хайде, да отидем да подадем документи! Аз за баскетбол, а ти – волейбол.“ Викам: „Хубаво, нека да съм ти дружка!“ Дойдохме, подадохме документи. След това имаше изпити по атлетика, гимнастика, волейбол и т.н. Така стана, че когато отидох да участвам на тези изпити, бяхме 44-ма. Започнаха да ни отсяват. Накрая останахме 12 и направихме една игра. Интересното в случая беше, че бях свикнал да забивам. Отивам и като думна топката, тя скачаше и отиваше не в игрището, а надолу в парка… Тодор Симов постави условие на отбора, в който бях и аз, да не играем с твърд разпределител, а да се въртим и който е зона 1 – да влиза и да разпределя. Дойде моят ред и аз казвам, че това не съм го правил. Свикнал съм не да разпределям, а да забивам! Другият да му мисли! Топката идва и аз я оставям до мрежата, защото там ми е сърцето, а не се изтеглям отзад да си играя в моята зона в защита. Като дойде една хубава топка и като я думнах, пак замина! Знаех, че нямам право, но си я забих екстра! По-късно се получи абсолютно идентичен случай. Онзи искаше да я забие, аз му сложих ръце и му направих блок. Имаше класация кой ще влезе и кой не. Аз обаче не бях разбрал, взех си чантата и си заминах без да разбера какво е станало. Стоя си вкъщи и започва отвътре да ме гложди. Чувам – един отива там, друг на друго място, а аз нямам известие от военните. Идва повиквателна редовно. Трябваше да ходя да служа в Божурище на летището. Може би след това щях да стана метеоролог, не знам. Дойде тази покана, никакво известие. Една седмица преди да отида, беше 10 октомври 1966 година, дойде покана и от ЦСКА. Донесе ми е един роднина, който работеше във военното. Викам: „Добре, де, как на две места ще служа?“ А той ми старата. Така влязох в казармата и оттогава до края все бях в ЦСКА.

- Как лесно се получават нещата – на 17 започвате с волейбола, на 19 в казармата, на 21 – европейски шампион. Спомените ви от първата голяма титла?

- Казармата имаше мъжки отбор, който участваше в А група. Войнишкият състав участваше в първенството, титулярният състав на ЦСКА също участваше в първа група. Оказа се, че в предишните шампионати войниците бият офицерите. Тогава се създаде една полемика. Имаше случаи, че едни завършват казармата, но не искат да останат в ЦСКА, а отиват в Левски, Академик или Славия и след това тези състави бият първия отбор на ЦСКА. Тогава се появи проблем – защо да градим две години тези състезатели, а след това да не искат да останат и да отидат да играят срещу нас. Затвориха втория отбор и хоп какво да правим? Една година имахме тренировки без състезания, без нищо. По това време направихме много яка физическа подготовка. Мотивацията беше, че ако останеш в казармата, старшината ще те гони да работиш, ще ти сложи наряд, ще ти измисли нещо. И ние за да не стоим вътре, само и само да излезем навън, бяхме в залата на 4-ти километър. На следващата година нещата малко се избистриха и ни прикрепиха към първия отбор. Треньор беше Тодор Симов. Нареди ни 24-ма и ни каза - който не слуша… На едно градско първенство в София играят Спартак и ЦСКА. Тогава Васил Симов, Стойчо Крайчев, Здравко Симеонов, Сашо Тренев играят със Спартак и аз съм последен на цялата редица на резервната скамейка. Забиват на Младен и при блок му се удари лявата ръка, скъса му се кожичката и потече кръв. Повече не можеше да играе – смяна и треньорът казва: „Ей, ти последният – влизай!“. Гледам зад мен няма никой, аз съм последен. Тогава Левски бяха по-добри, паднахме 1:3. След това ми направи впечатление в Б националния отбор, когато ни събраха същата година, че Тодор Тодоров от Спартак разправяше ситуацията с моето влизане. Симо Сръндев, големия Гиби, Ангел Ангелов, Сиси – бяха големи състезатели. И Симо вика: „Ей, сега на тази новобранка ще му бръкна, ще му направя блок, ще го скъсам и ще забрави за волейбола.“ Митко ми вдига и аз си забивам! Симо се обръща и вика: „Хей, откъде мина, бе?“ А Тошо казва: „Отгоре, отгоре…“. Това ми е кръщението в ЦСКА като състезател.

- С ЦСКА печелите 9 шампионски титли. На какво се дължеше тази хегемония?

- Имахме желанието да измислим нещо ново, а не традиционното. Тогава Левски бяха ръстови състезатели. Беше трудно да се играе нормална топка срещу тях, защото имаха хубав блок. А ние не бяхме всичките равностойни – Митко Каров – 1,73 м, Сашо Тренев – 1,85 м, Здравко – 1,84 м. Аз и Васко бяхме 1,96 и Стойката 1,92 м. Вижте каква разлика! И за да противодействаме на тази височина на блокадата, трябваше да измислим по-бърза и по-комбинативна игра, за да разкъсаме блока и да играем. Започнаха да идват идеите. 

- Значи всичко много лесно се случва…

- Е, с много труд, опит и пот.

- Да се върнем към един неприятен момент, който е прословут в историята на българския спорт. Винаги, когато дойде моментът на истината, се сещаме и за финала с ГДР на световното първенство, когато водим с 13:5 в последния гейм, играе се до 15 точки и го губим. Как се случи? Връщате ли се към този мач?

- Срещат ме хора по улиците или като ходя в гората и казват: „Абе, помниш ли…“ Викам: „Помня и няма да го забравя, докато съм жив!“ Хубаво е, че хората заедно с нас са болели и съжаляват, че не можахме да го спечелим. От сегашна гледна точка, не съумяхме да противодействаме и да се нагодим на тяхната игра. Точно във важните моменти не можахме да разберем какво да правим. 13:5 е огромна разлика, но ето, че се получи. Направиха две серии по четири точки. Осем плюс пет стана 13. Изравниха и вече психологическото предимство изигра роля и изпуснахме победата.

- Десет години по-късно печелите сребърно отличие от олимпийските игри в Москва. Можеше ли да победим тогавашния отбор на Съветския съюз?

- Предишната година - 1979-а беше изключително тежка за националния отбор. Имах пререкания, даже се бях отказал от представителния тим. След световното първенство в Италия ни скараха предатели, защото Митко Каров бил играл там, пък ние паднахме от италианците с 0:3, биха ни и Китай. Изкараха ни предатели и т.н. Казах, че повече няма да играя в националния отбор! През 1979-а на купата в София отборът игра слабо и трябваше да сменят треньора. Сложиха Тодор Пиперков. Но преди да го назначат, идва и казва: „Митко, предлагат ми да взема националния отбор, но първо искам да говоря с теб. Ако решиш да се върнеш, ще поема тима. Ако не се върнеш, оставям нещата така.“ Исках два дни да помисля, да говоря с жената. Как ще откажеш? Не може. Навих се и така. Труден шампионат. Отиваме на олимпиадата и още на първата тренировка в залата едно настроение, едни забивки, спокойно свободно движение с майтапи… Първият ни мач беше много важен, защото беше с Куба. Спечелихме го с 3:1. Важното тогава беше, че руснаците следваха поляците, защото поляците преди това взеха една световна и една олимпийска титла, съответно в Мексико’74 и в Монреал‘76. Хвърлената ръкавица от страна на поляците бе захапана от руснаците, които искаха да си го върнат на олимпиадата в Москва. Но така се получи, че на полуфинала отнесохме поляците с 3:0. И изведнъж руснаците се изправиха на финал срещу нас. Спомням си, че тогава Чернишов каза: „Ами, ние срещу вас не можем да играем!“ Не бяха така мотивирани, защото чакаха поляците. Може би изпуснахме момента. Те бяха много силен отбор, но трябваше да се преборим. Направихме 1:3, не можахме да устискаме четвъртия гейм, за да стане 2:2. Но пак – сребърни медалисти.

- Лесно ли излязохте в чужбина?

- Сега да бях на 20 години! Щях да играя до 50! Не много лесно, защото основното беше националният отбор. Каквото трябваше да се направи в националния тим, се следваше – тази година европейско, тази година олимпиада, тази година световно... И годините си вървяха. Но от федерацията имаше забрана, че до 28 години трябва да си играеш в родното първенство и за националния отбор. Може да те искат, може да не те искат – тук си си. След 28 години – отивай. Само че на мен ми „изядоха“ още пет. На 28 не ме пуснаха, а излязох на 33.

- След края на състезателната ви кариера предпочетохте да останете в спорта и да станете треньор. Какво научихте от Васил Симов – едно голямо име в професията?

- Много неща, защото заедно бяхме и като състезатели. Още като влязох в първия отбор на ЦСКА и реално бях в шестицата, редом до него, видях неговото усърдие и желание. Той бе на 33, а аз на 18-19. Виждах неговото младежко усърдие на толкова години. Впечатли ме, че стои наравно с мен и се старае да направи това, което иска. Стреми се за общото на отбора. Беше изключително взискателен и към себе си като треньор и като личност, и към отбора, който ръководеше. Искаше нещата да са точни. Търсеше начин дали чрез разговор, упражнения, контакти, за да може да се извлече най-доброто от състезателя.

- Как се чувствахте в Япония?

- Като в приказка. Между двете федерации имаше споразумение за взаимно разменяне на специалисти. Кольо Захариев искаше да стана треньор в ЦСКА, а след това да поема и националния отбор. Следваше линията да продължа кариерата си така. Интересното беше, че „Винпром“ ме изпрати в Япония. Имаше споразумение между японска и наша фирма за размяна на продукти и аз отидох като представител на „Винпром“ в тамошна фирма, за да играя волейбол, защото тогава нямаше професионалисти. Как ще отидеш да играеш еди-какво си? Смехории…

- Работите в Италия, в Милано. Ще ни разкажете ли как се чувствахте с президент Силвио Берлускони и спортен директор Фабио Капело? Нека да уточним, че става въпрос за волейбол, а не за футбол! Защото тези две имена се свързват предимно с футбола…

- Работи се прекрасно. След като направих 20 години офицерски стаж в България, видях, че идеите, които имам и начинът, по който мисля и искам да работя, ще стане трудно. Я, си взимай чукалата и каквото си направил – направил! Отивам в Италия, представихме се много добре, играхме плейоф, за да влезем в група А1, но не съумяхме, защото просто накрая момчетата не издържаха. Свърши първенството и тогава Берлускони каза, че освен във футбола, влиза и в спорта. Ще направи „полиспортива“ – футбол, волейбол, хокей, ръгби… Началник на тази „полиспортива“ беше Фабио Капело. Беше директор на всички отбори. Събрахме от пазара, каквото беше останало и задачата ни беше да останем в А1. Но станахме шести и той каза: „За мен вие сте шампиони!“

- Каква бе реакцията ви, когато разбрахте, че ще ви приемат в Залата на славата на волейбола?

- Излезе ми изображението на основателя на волейбола. Той е най-отпред и след него се нареждат всички в Залата на славата. Викам си, ще отида до този, който е измислил волейбола. Пращат писмо до нашата федерация, а няма никакъв отговор от наша страна до техния организационен комитет. И съвсем случайно чрез един сайт намират едно момче – любител и му казват да ги свърже с Димитър Златанов. Един ден момчето, което следва в Америка, ми се обажда и ми разказва. Подадохме документите, взехме билети и отидохме. Федерацията – нула.

- Опитахте да оправите тези неща във федерацията. Колко време бяхте президент?

- Президент не може да се каже. Избраха ме на едно събрание, после на друго събрание всичко се разтури. След това в съда и край. Типично по нашенски всичко свърши.

- Имаше ли шанс вашият син Христо Златанов да не тръгне по вашия и този на съпругата ви Мария път или с една думавсичко бе решено?

- Имаше. Той започна с баскетбол, без майтап. Бяхме вече в Милано и играем в залата. Редуваме се с баскетболния отбор и първата година отивам на тренировка и синът ми идва с мен, за да не е вкъщи. Играе си с топките, тича и т.н. Тогава го вижда треньорът на юношите на баскетболния тим и казва: „Какво прави твоят син? Дай го да играе баскет с мен!“. Викам: „Взимай го, нека играе.“ Минава време и след три-четири месеца ни казва да отидем да гледаме една контрола, за да видим какво е научил. Свършва мача, треньорът идва и при нас и казва на жената: „Госпожо, дайте ми го! Да, брои си крачките, но направи неща, които останалите за три години не могат да направят. Оставете го!“ След това стана така, че решихме да отидем в Кунео. Треньорът каза, че дава апартамент, ще отпуснат стипендия само и само да остане, но Христо дойде в Кунео, започна да играе волейбол и така.

- Стигна до реализатор номер 1 в историята на италианското първенство. Пиаченца извади неговия номер от употреба. Присъствахте ли на този емоционален момент?

- Бях, не може да не бъда на този мач. За създадената атмосфера, признанието от публиката, ръководството, общината, лигата… Достойно за човек, който игра 14 години в отбора на Пиаченца.

- Навремето имахте ли семеен съвет дали да играе за България или за Италия?

- Ние бяхме решили. Когато бяхме в Милано и той завърши английския лицей, трябваше по реда на нещата да се върнем тук и да отиде войник. Добре, идва тук. Аз ще отида да говоря в ЦСКА да остане в школата, да служи, да мине войника, да си остане тук и да си играе за България. Може някой да каже, че говоря неверни неща, но това ми е на сърцето и е абсолютната истина. Връщаме се тук, носим си багажа. Точно тогава през 1995 г. международната федерация честваше 100 години. Бяхме решили да остане тук. Отивам в ЦСКА да говоря, че се връщаме, решили сме да остане тук и т.н. Вече четири години играе волейбол, висок е два метра, има перспектива. Да влезе в казармата, пък след това те ще решат. Да му създадат условия. Имена няма да споменавам, но за мое голямо съжаление и разочарование, след като съм бил цял живот в ЦСКА, ми поискаха пари, за да го вкарат в казармата. А бяхме заедно с жената. Само се спогледахме и викам: „Хайде, тук вече няма повече!“  Заминахме си. Играят Югославия и България мач за честването на стогодишнината в зала „Универсиада“. Треньор е Богдан Кючуков. Викам: „Богдане, трябва ли ти сина? Ето, виж го…“ Той ми казва: „Нека да свърши мача и ще говорим…“. През това време си говорим със сръбските ръководители, познаваме се от толкова време. Свършва срещата. Служебният вход на зала „Универсиада“ през лятото – жега, чакаме да свърши Богдан. Идва той, дава интервю на съседния чадър – говори, говори, говори… Стана, загърби ни и си замина. Жената се разрева и вика: „Ставайте оттук! Самолетния билет и в Италия!“ На следващия ден отидохме в Милано, записахме го в университета и се свърши с националния отбор на България.

- Така Италия спечели национал…

- Отиде там, тренира и игра, колкото можа, завоюва си право в националния отбор и т.н. Ще спомена, че тогава ходих и при тогавашния председател на федерацията да говоря за това нещо. Той ми определи две срещи и ми върза тенекия, въобще не дойде. След това срещнах заместник-председатела и той ми каза: „По-добре, че така е станало“.

- Благодарим ви, г-н Златанов! Желаем ви много здраве и късмет и дано се зарадваме догодина!

- Догодина с всеобщи усилия – организационни и на отбора, трябва да съумеем да направим нещо, защото бъдещите поколения няма да могат да устоят дори на това, за което се борим сега – за четвъртото място. Защо ходя в залата? Бях на първия мач при откриването на първенството Левски – Монтана в зала „Универсиада“. От любопитство отивам да гледам и виждам, че от 12 състезатели, няма перспектива нито един да е в нашия национален отбор. Двете лица, които се набиха в очите ми от Монтана бяха разпределителят и диагоналът. Те се оказа русначета. Останалото - никаква перспектива за нашия национален отбор. Боли ме от това! Как ще запазим нашето първенство и ще държим ниво в света, след като отдолу не си подготвяме кадри? Да не говорим за техническите и физическите работи, за игрова подготовка, дисциплина, тактика… Не се вижда! Може да е на по-ниско ниво, но да има идея! Както споменах – щом сме по-ниски, трябва да играем по-бързо. Да има изненада в играта! А като трябва да играем по-бързо, трябва и съвършена техника, за да може да пратиш топката там, където искаш, за да изненадаш. Ако ти не изненадаш – край! Съвременният волейбол е на четене, на избор на ситуации. Без технически варианти в играта, си загубен.