Валентин Братоев гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. 

В средата на миналия месец той отново ликува с шампионската титла във волейболното ни първенство с отбора на Нефтохимик. Играчите на Найден Найденов записаха требъл, след като по-рано спечелиха също суперкупата и купата на България. 

Посрещачът бе един от най-добрите във финалната серия с ЦСКА. Кариерата на Братоев стартира в Славия, а след това преминава в Левски-Сиконко. Трупа опит в Италия, Катар, Германия, Франция и Иран. 

Най-големите си успехи постига с Итас Диатек (Трентино), където ликува с титлите в Италия, Шампионска лига и световното клубно първенство. 

С националния тим е втори на европейските игри в Баку през 2015-а и бронзов медалист от шампионата на Стария континент през 2009 година.

- Здравей, Вальо! Честита титла с Нефтохимик! Финалната серия завърши безпроблемно – 3:0 срещу ЦСКА. Очаквахте ли да има напрежение в двубоя с „армейците“ или смятахте, че ще има предизвестен край?
- Като цяло те се справиха доста добре и в трите мача. Може би най-слабо играха в последната среща, но в Бургас се представиха на много добро ниво и ни затрудниха. 

- Как гледаш на конкуренцията в българския волейбол? Нефтохимик изглежда с класа над останалите съперници.
- Имаше конкуренция. Както ние искахме да ги побеждаваме, така и съперниците ни се хвърляха срещу нас. Вече втора година ЦСКА не са ни побеждавали, същото важи и за Пирин (Разлог). Май само от Марек (Дупница) загубихме. Всички отбори играят на максимум срещу нас. Знаят, че няма какво да губят, а за нас е задължително да печелим. Радвам се, че се справихме с конкуренцията и накрая излязохме победители. 

- Какво ще кажеш за класата на Ивайло Стефанов и Христо Цветанов, които показват добър волейбол на години, на които другите отдавна си почиват от спорта?
- Няма как да ги коментирам – те са се доказали в световния волейбол, не в България. Цецо беше 15 години в националния отбор, а Иво също горе-долу толкова. И двамата са на преклонна за спорта възраст, а се представят на изключително ниво. Само адмирации към тях! Аз само се надявам да сме живи до техните години, а за волейбол не мисля. 

- Добър знак ли е за българския волейбол, че ветераните са голямо ниво?
- Зависи откъде го гледаш. Ако искаш да го гледаш позитивно, може да се радваш, че двама големи състезатели все още играят. Ако искаш да гледаш негативно, се чудиш защо двама „пенсионери“ взимат местата на младите момчета. Но според мен те просто са класа и се справят изключително добре с това, което правят. След като младите момчета не могат да ги изместят, си е техен проблем. 

- С какво ви спечели проектът Нефтохимик, за да подпишете с клуба ти и брат ти Георги?
- Стана малко случайно. Миналата година имах проблем с крака – неизяснен отначало. След това се оказа, че трябва да претърпя операция. Бях подписал договор с ирански клуб, в който бях преди две години, но след операцията нещата пропаднаха. Говорихме със Сашо Везенков. Проектът ни спечели с всичко – с финансово естество, с условията в Бургас за живот, залата е както трябва. Но също и с това, че неговата мисъл за проекта Лукойл беше дългосрочна, а не за една година и после всичко да изчезне. По ирония на съдбата след това ми се наложи да направя още една операция и останахме още една година. Но проектът продължава и смятам, че догодина отборът на Лукойл би могъл да бъде още по-силен от това, което е сега. 

- По-лесно ли е, когато си с твоя брат-близнак на площадката до теб?
- Отдавна не бяхме играли заедно. За последно бе през 2010 година и разбира се в националния отбор, но там малко се разминахме - първо аз играех повече, след това той. Винаги е добре, защото знаеш, че имаш човек, на когото разчиташ 100%. Той е такъв характер, че е боец докрай. На мен ми е лесно да играя с него, като изключим моменти на пререкания. През тази година имахме един-два такива момента. И двамата сме остри характери и като се засечем за нещо, за което не ни съвпадат мненията, се караме. Той е разпределител и на една тренировка ми каза: „Аз повече няма да ти вдигам“ и до края се въртях като пумпал. В него са и ножът, и хлябът. 

- Какво не достига на Нефтохимик, за да пробие на европейската сцена?
- Специално тази година не мисля, че нещо не достигна. Съперникът ни Фридрихсхафен е изключително сериозен отбор, съставен от много добри състезатели на средно европейско ниво. Там няма звезди като Леон или хора от този ранг, но са изключително подредени момчета. На нас със сигурност не ни стигна опит. Започнахме през ноември и отборът не приличаше на това, което беше в края на сезона. Беше съставен от трима новобранци – Жоро Петров, Илия Петков и Ники Къртев плюс един чужденец, на който му бе трудно да се интегрира в отбора, а след това и напусна. Не достигна опит. Смятам, че ако бяхме изиграли същия мач на края на годината, трудно щяхме да ги победим, но бихме изглеждали една идея по-добре. А тогава не стояхме добре. Със сигурност е въпрос и на финанси. Ако имаш голям бюджет, разполагаш с много добри състезатели. Според мен, за да играеш в Шампионска лига, се изисква и по-голям бюджет.

- Следващата дестинация в кариерата ти?
- Трудно е да кажа още отсега. На 7, 8 и 9 май ще се включа в драфт тип НБА. Отиват 28 състезатели и шест отбора избират между тях. Става въпрос за Южна Корея. Звучи доста интересно и от финансова гледна точка, и като дестинация. Бил съм на това място преди известно време и ми хареса изключително много. Също така волейболът е много интересен там, няма нищо общо с този на другите места. 

- А националите на Корея как ги оценяваш?
- Прилични са, не са от топ 15. Играят с много комбинации и бързо. Не са лош отбор. 

- Да те върнем в началото на твоята кариера. Кой ви заведе с брат ти в залата на стадион „Славия“? Как се стигна до избора на волейбол?
- Не се стигна до избиране. Като бяхме по-малки ходехме на футбол в Локомотив (София), но на един мой рожден ден едно момиче ми седна върху ръката и ми я счупи. Така аз отпаднах от футбола, но брат ми продължи без знанието на майка ми. Един ден тя разбра и забрани. Хвана ни за ушите и ни заведе на стадион „Славия“. Не бяхме изключително очаровани от цялата работа, но след това нещата се случиха сами.

- Кога се запалихте истински?
- Ние сме израснали в залата. Майка ми беше треньорка, а сестра ми състезателка. От бебета сме по залите, но по сериозно стана от 10-12-годишни. 

- Трудностите, които изпитахте в онези години?
- Бяхме подготвени добре технически, защото майка ми бе треньорка и само това правехме – играехме волейбол. Знаехме да подаваме, но бяхме ниски и дебели и много-много не ни приемаха. Можехме да се справяме с топката, но като не можеш да подскочиш, нисък си и не стигаш до мрежата… В интерес на истината много от треньорите тогава не ни зачитаха и с право, защото имаше доста по-високи момчета и в нас не виждаха потенциал. След това малко по малко започнахме да се развиваме физически и пораснахме. Но при мен бе по-лесно. Две години пионери, две години младша и три години старша възраст – от тези седем години брат ми игра само една и то последната. Парадоксът е, че бе основен разпределител на младежкия национален отбор, а в клуба си не играеше. Така бе, докато не дойде 2006 г., когато Мартин Стоев поиска да ни вземе в Левски. Тогава се видя, че може би ще имаме някакво бъдеще във волейбола. Почти всички клубове в България искаха да ни привлекат, но г-н Данчо Лазаров, който тогава беше президент на Левски-Сиконко и Мартин Стоев настояваха да ни вземат и ние решихме, че това е най-доброто място. Мартин беше треньор и на националния отбор. Виждахме потенциал да отидем да се развием там, пък и сме левскари. 

- Как се работи с Мартин Стоев?
- Ако изпълняваш, се работи лесно. Той е човек, който разбира от волейбол. Успехите му го показват. Винаги ми е било добре да работя с него, на брат ми също. Има по-сурови методи за някои работи, но те се изплащат в бъдещето. Той взима малко по-сурови мерки за неща, които след това ще му попречат по време на мач. За да не се случат, той ги изключва. 

- Познати са му и някои неща между роднини. Караше сe с баща си Стоян Стоев по време на мачове, както ти с брат ти…
- И със Стоян сме работили през 2013 г. Уникален е определено. 

- Като повечето класни волейболисти и ти се насочи към Италия. Как се почувства в най-силното първенство в света тогава?
- Заминах за Италия на 21 години. Първо бях във втората лига. Представих се добре, но отборът ни изпадна и не бях доволен от цялата работа. След това се обади Радо Стойчев да ме вземе за една година в Тренто, което бе изключителна възможност за мен да видя и да работя с хора, които по принцип е трудно да ги засечеш и да играеш с тях като Рафа. За мен беше много добре да работя с Радо. Може би от него съм научил най-много.

- Още ли в Италия е най-силното първенство в света?
- И да, и не. Като изключим проекта Зенит (Казан), който в Русия и в Европа не беше губил 62 мача, също два бразилски отбора, които предишните години побеждаваха Зенит, Италия е най-конкурентното първенство. Първите четири отбора – Модена, Тренто, Мачерата и Перуджа са доста сериозни. Изключителни отбори с много големи бюджети. На светлинни години са от нас. 

- Изненадан ли си от бойкота на волейболистите срещу Радо Стойчев, от самото му уволнение?
- От самата постъпка, специално на Бруно и на Нгапет, не съм изненадан, защото те са такъв тип хора. По-скоро съм изненадан колко много хора отидоха с тях там. След като нападаш някой в ефир, беше правилно и Радо да бъде там, за да може да изкаже своите аргументи. Казаха се много неща по този казус, но за мен правият в ситуацията е Радо. Той е треньор и той решава как да се работи в отбора. Не може двама състезатели да решават какво да правят. И на нас едно време като бяхме по-малки ни се искаше ние да определяме, но не може. Треньорът подрежда отбора и отговаря за всичко. За мен той е в пълното си право. Това, че изисква от двама състезатели да работят по начина, който той смята за правилен… Незаслужено го направиха това нещо. 

- В кариерата си имаш едно смело решение – да отидеш да играеш в Иран, когато още не се знаеше какво е положението там. Лесно ли свикна с живота?
- Общо взето животът в Иран е лесен. В големите градове се живее все едно си в Европа. Единственото нещо, което не можеш да правиш е да ходиш по къси гащи, но като цяло там е студеничко. Това абсолютно не те затруднява. Там, където бях, беше минус 25 градуса през зимата. Аз нямах никакви проблеми, жена ми също беше с мен и на нея ѝ хареса още повече. Интересна култура и изключително топли хора. Може би най-топлите хора, които съм срещал в живота си. Примерно качваш се в такси и човекът, който те кара, не ти иска пари или те кани на вечеря вкъщи. Не съм ходил, но такива случки са ми се случвали доста често. Хората в отбора бяха изключителни. Досега се чувам с трима-четирима от тях.

- Дръпна ли много нагоре волейболът като спорт в Иран?
- Определено. Финансите, които се инвестират в клубовете са на много високо ниво. Състезателите са добри, а първите два отбора са сериозни. Националният им отбор също е много добър. Инвестират страшно много и това е спорт номер 1 в Иран. Става въпрос за много големи пари, а и има и талантливи състезатели. Работи се за школите, но също така са и 80 милиона – по-лесно е да избираш.

- Създава се впечатлението, че трудно се работи с братя Братоеви. Треньорът ви в Нефтохимик Найден Найденов заяви, че ви е „укротил“ след последния мач с ЦСКА. Нямате вид на хора, които имат нужда от усмирителни ризи…
- И аз това казах след последния мач, че ние не сме престъпници да ни укротяват. А с Найден работим добре. Преди десет години беше по-избухлив. Не мисля, че трудно се работи с нас, по-скоро може би някои треньори не са успели да се аргументират така че да ни убедят в това, което казват. Когато един човек те убеди в мисленето си, трябва да си глупав, за да не искаш да го приемеш. Ако човекът срещу теб знае да се аргументира добре, няма никакъв проблем. 

- А как се разбирате с Любо Ганев? Всеки казва: „Ако има някакви проблеми с братята, викайте Любо Ганев…“
- Ние сме в много добри отношения с него. Близки сме. Харесвам го страшно много, защото е изключително позитивен човек и от него може да се научи доста, а и той е видял много неща. Винаги е шеговит. Където сме ходили заедно с него в последните 5-6 години, винаги сме печелили медал.

- Защо реши да се откажеш от националния отбор на България, като използва за това една от социалните мрежи?
- Тогава се върнахме от Баку, където се представихме добре. Пламен ми каза, че няма да ме използва и се аргументира. Аз го приех малко обидно, но като цяло беше прав, защото изискваше нещо от мен, а аз не го направих. Играхме добре, но аз не спазих това, което той искаше от мен и той ми каза, че след като не съм го направил, не може да разчита на мен. Аз го приех лично, но като мина време разбрах, че е имал право, защото той е треньор и той казва какво да се прави, като поема отговорността. Той ме убеди и сега напълно му вярвам. Аргументира се и то много добре. Преди три години думите на Пламен ми се струваха плод на негова емоция, пък се оказа, че са неща, които вършат работа. 

- Доколко е вярно, че ти и брат ти сте имали конфликт с Камило Плачи, когато той беше начело на националния отбор?
- Аз никога не съм имал конфликт с Камило. А брат ми - думата „конфликт“ е малко пресилена. По-скоро си разменяха реплики по-често, отколкото трябваше. Но в крайна сметка брат ми правеше това, което искаше Камило, защото той е изключителен треньор. Доказал го е във времето не само в България, а и на другите места, на които е работил. Камило е много сериозен специалист. 

- Доколко контузиите, които преживя ти се отразиха? Как излезе от тях? Имаше ли много тежки моменти?
- По-скоро не. Първата бе преди да замина за Иран за втори път, а аз вътрешно не бях убеден, че пак искам да се върна там. Дойде контузията и я приех абсолютно нормално. Оперира ме д-р Геров в България. Тази операция ми е втора, преди десет години претърпях още една на същото място с едно пиронче в крака. Той ми я направи изключително добре и много бързо се възстанових. Точно в края на сезона започнах да усещам болки в таза. Миналата година станахме шампиони много интересно. Аз не бях тренирал нито веднъж от март до 29 април и взехме титлата. Парадоксално е – не може да не тренираш и да биеш. Брат ми имаше проблеми с главата, не можаха да разберат защо го боли. Той също не тренираше, не беше влизал във фитнес два-три месеца. 

- Имаше една шега – почивката ражда шампиони. 
- Не, аз не вярвам в нея. Вече приемам контузиите така – отиваш, оперираш се и продължаваш. Докато всичко е поправимо, няма проблеми. Отделяш нужното за възстановяване. Тази година също получих една контузия – удариха ме на блокада и ми разрязаха пръста. Може би защото имах време да се възстановя и да потренирам повече физически, след нея се чувствам много по-добре, отколкото преди това, а това е странно. 

- Правил ли си жертви в името на волейбола, от които да са страдали твоите близки?
- По-скоро не, защото моите близки са свързани с мен и знаят как протича моят живот. Ако за жертви може да се брои това, че съм ходил повече пъти на тренировки, когато съм можел да почивам, но не смятам, че е кой знае каква жертва. Така че не ми се е налагало да жертвам нещо в името на волейбола. 

- Как приемаш решението на Найден Найденов на олимпиадата да дава думата на Камило Плачи, който директно да обяснява, а не да взима информация от него на почивките и да казва за статистиката. Найден сподели, че е допуснал грешка, защото се е изтълкувало по друг начин. 
- Аз не мисля, че е грешка на Найден, че е дал тази възможност на един човек, който разбира от статистика. Тогава всички в отбора говорехме италиански, така че Камило можеше спокойно да синтезира нещата бързо. 

- Найден смята, че това му коства поста.
- Това не мога да кажа. Знам, че тогава Найден беше първи треньор на отбора, а Камило беше втори – предаваше информацията и нещата се получаваха. Ако това е мнение на Найден, значи има причина да го каже. 

- Какво е за теб щастието?
- Накратко синтезирано – двете деца, жената и семейството ми да е здраво. 

- Къде обичате да релаксирате? Имате ли любими дестинации?
- Не, миналата година имахме възможност да отидем до Гърция за една седмица и ни хареса, но като цяло нямаме запазено място, на което да ходим. А и нямаме много време, за да ходим където и да било. 

- Имате две деца с Радостина. Помагаш ли за отглеждането им?
- Да, доколкото мога помагам. Но тя е сериозен войник, върши повечето неща сама, особено сега с малкия. Аз помагам повече с дъщеря ми, която вече е на четири. Говорим и се разбираме, но с малкия ми е трудно, защото той обича тя да го държи на ръце, а аз не мога. На мен ми идва в повече.

- Какъв се виждаш след края на кариерата си, ако разбира се не играеш колкото Стефанов и Цветанов?
- Да сме живи и здрави, а иначе ми се занимава с волейбол – това ми е интересно. А дали ще съм треньор или нещо друго? Треньорството ми е интересно и смятам, че мога да се справя, но това времето ще го покаже. Може да направим тандем с брат ми. Аз нямам проблем да бъда помощник, но той няма да иска да бъде такъв.