Точно преди 10 дни едно 17-годишно момче ни даде доза самочувствие. И то каквото най-много обичаме. В спорта. Даде ни един от онези приятни моменти, в които „българин” звучи изпълнено със съдържание. И оптимизъм, ако щете.

Един 17-годишен младеж от Хасково размаха победоносно ръка на най-свещената трева в тениса. Тази на Уимбълдън. Най-старият турнир в света. Най-престижният.

От 10 дни името на Григор Димитров предизвиква именно спонтанен прилив на гордост. Гришо триумфира с Купата за юноши на 122-рото издание на надпреварата във Великобритания без загубен сет и изпълни желанието си за възможност да се намеси в конкуренцията при мъжете.

Титлата му от Уимбълдън даже не е просто доказателство, че може много. Тя е обещание, че може още повече. И надежда за нас обикновените фенове, че има начин българин да пробие в спорт, в който парите са движеща сила. Не само необходимост, а задължително условие.

Донесе ни гордост в спорт, чийто връх при мъжете смятаме за недостъпен за България. А не е странно, че най-искрено признаваме успеха постигнат след доста перипетии.

Това ни даде Григор Димитров от тенис кортовете в Лондон – самочувствие.

Лъчезарен, чаровен, харизматичен – той демонстрира хубавото лице на родния спорт. Онова, за което мечтаем. Онова, което за съжаление все по-рядко откриваме. Но и онова, което трябва да пазим.

17-годишният хасковлия си заслужи аплодисментите, но също така заслужи безапелационно и още нещо – инвестиции. Заслужи си инвестициите на средства и подкрепа.

Защото би трябвало да е един от нас не само, когато печели, но и когато има нужда от доверие. За да имаме право, когато дойде следващият успех пак да се гордеем с него, като с наш!