Петър Лесов, едно от най-големите ни имена в бокса, гостува в предаването „Код спорт” поTV+. 

Той е олимпийски шампион от Москва'80, два пъти европейски шампион през 1981 г. във Варна и 1983 г. в Тампере, три пъти е победител в турнира “Странджа”, световен шампион за младежи в Йокохама през 1979 г. За съжаление кариерата му продължава само 6 години, а причината е болестта хепатит. Той обаче остава в сферата на любимия си спорт, където и до днес е треньор.

ЗА ОЛИМПИЙСКИТЕ ИГРИ

Олимпийските игри се водят най-големият връх в спорта, но аз не виждам разлика между тях и световното първенство. По принцип силите сега се поизравниха. Бразилците бяха по-слаби боксьори и едно време се радвахме, като се паднем с тях. Жребият е много важен, определя нещата на 50-60%. Хубаво е, че излязоха едно-две момчета, но са единици и при нас, в бокса, има голямо отстъпление. Малко са трима боксьори на олимпийски игри, макар в Китай през 2008 г. да бяхме само с двама човека. Имайки предвид, че сега участват и профи боксьори, трябваше да са повече. Дали можем на следващите олимпийски игри да се окажем в позицията на зрители? За някои спортове, 100% е така. На Игрите в Пекин един борец каза: „Ние едно време със самолети пътувахме, но ще почнем с автобус, след това с кола и накрая пеша, ако продължаваме така.”
 
ЗА РОДНИЯ СПОРТ

Нещата трябва да се върнат отгоре. Всеки казва, че няма пари, но аз виждам, че има. Дават се достатъчно средства, но всичко опира до организация и правилна подготовка.  За момента е доста трудно да запалим децата да спортуват. Имаме частен клуб. Идва един ден, но не му се мъчи, свикнал е да си седи пред компютъра. Трябва да има дисциплина, но унищожиха казармата, спортните училища. Какво да очакваме? Едно време се борехме 30 човека за две-три места в спортното училище. Сега сигурно само във футбола е попълнена бройката. Срамно е да се говори, че много колеги в спортните училища, трябва да направят бройката, за да си взимат заплатата. Но колегите в бокса нямат право да се оплакват от условията. Имаме супер зали, които и в Европа ги няма. Имаме хубави съоръжения, но всичко стана комерсиално. Повечето започнаха да ходят да си тренират за здраве. Много треньори, за да изкарат някой лев, гледат да си запазят силите и след тренировката в клуба, отиват да работят и с любителите.  Много ми е тъжно и направо е жалко това, което се случва с нашия спорт. Трябва много добра организация, много добре да се огледат нещата. Колкото и да е срамно, ако трябва да се направят и крачки назад и да се търси системата, в която бяхме ние по социалистическо време, когато имахме успехи. Всички видяха нашия модел на тренировки, на лагери и го направиха, а ние започнахме да режем всичко. Нещата в българския спорт може да се оправят, ако малко по-сериозно се помисли и се направи правилна организация. Има хора, които да го помислят това. Вижда се, че държавата се е отдръпнала настрани, но има шанс нещата да се подобрят.

ЗА БОКСА В БЪЛГАРИЯ

Не е за говорене колко центрове изчезнаха. Едно дружество като „Локо” (Пд) от по-старото време, откъдето аз съм излязъл, преди да отида в ЦСКА, „Тракия” – страшен отбор. Варна има двама олимпийски шампиона, а сега няма нищо. Сливен, „Славия” – страшни школи. Имало е случаи, когато тръгват на състезание, треньорът ги вижда и казва: „Ти недей да идваш, че за теб няма пари”. Дотам са стигнали. Има обаче и добри примери. Сигурен съм, че Димитър Мутафов винаги изкарва по нещо. Той е трудолюбив човек. В ЦСКА също се работи, а имат и условията. Има надъхани млади момчета, дано да направят нещо.

ЗА НАЧАЛОТО В БОКСА

Аз съм от едно малко градче Раковски. Едно време там почти нямаше спорт. Дойде нашият треньор Любен Гаджев и отвори школата през 1972 г. А аз много се биех по улиците. Майка ми и баща ми ме оставяха при баба ми, защото бяха на работа, а аз все с по-големите - кой пуши, кой играе комар. Треньорът две години вървеше след мен по улицата и ми викаше: ”Ела да станеш боксьор, бе...”. Много добре играех футбол и даже ме искаха в спортното училище в Пловдив, но нямаше как нашите да пуснат детето в големия град. Йордан Лесов и Петър Лесов, двама мои братовчеди бяха боксьори и ми предложиха да отида при тях. Сигурно бях тренирал един месец и треньорът ме попита дали ще дойда да играя на едно състезание. Казах си „защо пък не” и на първата среща се паднах с едно момче от Раковски, което беше от първите боксьори, тренираше от две години и ме би. Обаче това беше вътрешно първенство и оттам определяха кой да играе на републиканското. Дойде треньорът и ме попита защо не тренирам, а аз – къде ще тренирам, има по-добри от мен, нямам желание. „Абе, ти си определен да играеш за медал”, ми каза той. След четири-пет месеца заминах на републиканско, а на нашите казах да дадат някой лев, че отиваме от училище на екскурзия. В Габрово ми дадоха купата за най-боен боксьор, защото изобщо не играех технично. След като разбраха, родителите ми започнаха да ме надъхват много здраво. Бях малко чепат и по-опитните състезатели се отнасяха добре с мен. Уважаваха ме, защото гледаха, че на мен не ми пука от никого. И с Цачо Андрейковски играех, с Йордан Лесов, с Пехливанов се късахме от бой. Все с по-големите категории. Даже с Георги Георгиев като играехме, никога не сме завършвали спаринга. Понеже е по-опитен, вицеевропейски шампион, аз му вкарам някой удар, той се засили, скочи, някой шут ми бие, аз го ударя с лакътя... Нямаше спаринг, на който да не се сбием. Викаха ми, че съм мъжкар. 

ОТ КАЗАРМАТА НА РИНГА

След казармата станах от 48 кг на 58 кг. Пуснаха ни за един ден да си взема дрехите и заминахме за Куба. Тогава Мацулов беше старши треньор на националния отбор. Без тренировка ме пусна да играя с олимпийски и световни шампиони. Играя два рунда и в третия ме няма. Не съм свикнал още ръцете да държа на тези килограми. Бой, бой, бой...  Един път ни строи всичките и ни пита в каква категория ще играем. Дойде Джелатов и ми казва: „Свалиш ли на 51 кг, заминаваш на световно в Япония. Но за да го направиш, само дъвка трябва да дъвчеш цял месец.”. Викам: „Ще дъвча и ще играя на 51 кг”. Започнах да намалявам килограмите и влязох във форма,. Обаче имаше проблем – трябваше да пътуват само пет състезатели за световното. Мацулов много му се искаше да изпрати Емил Чупренски. Дойде Червенушев, който тогава беше председател и Мацулов му казва, че Лесов не е във форма, не е за световно първенство, че е загубил от всички спарингите, което бе истина. Обаче аз чувствах, че съм влязъл във форма. Идвахме от Куба и на другия ден играехме на много силен турнир в София. Първата среща се паднах с един руснак – европейски шампион с обратен гард и го скъсах от бой – 4:1. Само руснакът даде за него единия глас, а Червенушев вика на Мацулов: „Не е във форма ли?”....

ЗЛАТЕН МЕДАЛ ОТ ОЛИМПИАДА, 2000 ЛЕВА и ЧИСТО НОВ АВТОМОБИЛ „ВОЛГА”

Това беше предостатъчно, но много по-важно беше уважението на хората. Като минеш и всеки те прегръща. Радостта на народа е супер. Преди Олимпиадата в Москва ме водеха шести-седми в ранглистата. В Полша играх с двукратен световен и двукратен европейски шампион. Беше първи в ранглистата, но го бих и на двата спаринга там. Имах самочувствие, защото спарингите в Куба ми помогнаха изключително много. Отивах на световното, а там -  страшни боксьори. Пък после си викам: „Какво ми пука, в Куба вече играх с велики боксьори”...

ЗА КРАЯ НА СЪСТЕЗАТЕЛНАТА  КАРИЕРА

Тежко го преживях. Дори сам влязох в болницата. Взех Купа „Странджа”, а преди това играхме България и САЩ. Този, който стана олимпийски шампион, аз го бих в Америка, тук бих световния шампион – кубинец на „Странджата” и бях в супер форма. Отидох си вкъщи за два дни. Беше дошъл кубинец да ме готви за Олимпиадата. Прибирам се, играя два рунда на чувал, но нямам сили. Викат ми: „Пийнал си повече”. Пък аз пиех максимум по 50 гр коняк, а тогава и не пушех. Правих това от 7-годишна възраст до 18. На другия ден – същото положение. Дойде докторът, прегледа ме и каза, че съм добре. Бяхме в една стая с Мишо Таков и той ми каза да отида в диспансера. Вкараха ме заради хепатит, след една седмица докараха и Ивайло Маринов, който вече беше станал „син”. Викам на докторите: „Режете дроб-мроб, но на олимпийските игри трябва да участвам”. А те ми отговориха: „Олимпиадата свърши за теб”. Ако тогава не бях отишъл на доктор, след три-четири дни трябваше да заминем на турнир. Аз взимах два пъти купата във ФРГ и трябваше да сваля още 3 кг, а това директно те удря в черния дроб. Другият случай е следният – настаняват ме на едно легло и една санитарка ми казва: „Ти нали си спортист, знаеш ли го Белослав Манолов ? Почина на това легло.” Той ми беше приятел и казвам: „Какво?! Махайте ме веднага!” Преместиха ме и на другия ден идва и ме пита: „Ти нали си боксьор ? Ето на това легло почина еди кой си”. Викам си: „Край, аз си заминах. Махайте ме и от това легло”. Казаха ми шест месеца никакъв спорт и през това време нито някой ме потърси, нито нищо. Тогава станах над 60 кг, но леко го изкарах хепатита. Мина време, имаше европейско първенство. Свалих 10-11 кг и се върнах да играя. Но имаше проблеми – Краси Чолаков беше контузен. Беше офицер, уволниха го и му казаха, че ако вземе медал от голямо първенство, ще го върнат. Тогава Джелатов каза: „Който е по-добър, ще дойде”. Естествено няма как да позволя да се бием. Прецакаха ме за европейското и си виках, че щом почнаха да се подиграват, значи е време да спирам. След това преди световното през 1986 г. си свалих килограмите, но дойдоха шефовете и този път искаха да прецакат Александър Христов. Искаха да ме сложат в неговата категория, а аз имах три победи над него. Отказах се. След това му станах треньор за Олимпиадата.

ЗА ТРЕНЬОРСКАТА ПРОФЕСИЯ

Съхраних се. Много хора откачиха, защото нямаха нужното внимание и останаха забравени. Много колеги се пропиха, но аз съумях да се запазя. Минаха шест месеца, след като спрях да играя. Дойде Джелатов и ме направи  треньор в ЦСКА, взе ме и в националния отбор да отговарям за състезателите на ЦСКА и така натрупах опит. Най-хубавите ми моменти като треньор бяха когато отговарях за ЦСКА със състезатели като Свилен Русинов, Киркор Киркоров, Серафим Тодоров, Даниел Петров. Ценя много сребърния медал на Александър Христов от Игрите в Сеул през 1988 г., европейската титла на Кубрат Пулев, световната титла на Детелин Далаклиев. Радвах се много и за Александър Владимиров. Постигаше всичко с много труд, вярваше в мен и взе четири-пет медала от европейски и световни първенства. Най-големите ми приятели в бокса засега си остават Ивайло Маринов и Николай Ганев. Почти всеки ден се чуваме.

ЖИВОТЪТ ДНЕС

В момента съм треньор на девойки и момичета към националния отбор. Сега трябваше да сме на лагер на Белмекен. Европейското трябваше да бъде в Турция, но за съжаление заради събитията там, просто не може да се проведе. Сега сме в очакване коя страна ще го вземе или дали изобщо няма да се състои. След като ме освободиха от националния отбор, бях решил повече да не се занимавам със спорт. Имам малък бизнес, в който участвам само финансово. За да почнеш нещо, трябва да го разбираш, а ние цял живот по Белмекен, по лагери... Счупи се крушка, трябва да се завие, викаме приятели, да ни помагат.... Спортната кариера е много тежка за семейството. Синът ми се раждаше, а аз се качвах на лагер. Почти не се виждахме. Пуснаха ме за два дни, трябваше да съм в ЦСКА. Какво ЦСКА? Бягах към Пловдив да си видя семейството. Тогава целогодишно бяхме на лагери. Детето израсна повечето време при майка си и при бабите. Бях ги взел тук, но жена ми не можа да издържи. Детето малко – реве, няма кой да помага. Въпреки че живеех близо до „Дианабад”, не ми разрешаваха да си преспя вкъщи. Сега никога не може да ги накараш да спазват режим – да си лягат в 22:30 часа, както беше при нас. Пожелавам здраве на целия български народ и да се стягат младите спортисти, да стават по-добри и да радват България, както едно време ние го правехме.