Най-голямата българска звезда в женския спринт Ивет Лалова даде своята първа голяма изповед след успешната ѝ Олимпиада в Рио. Там тя достигна до финала на 200 метра, 12 години след последното си участие там на Олимпийски игри. Какво ѝ дава сили да тича още и да се бори за по-добри резултати, както и с какво преодоля тежките моменти отпреди 11 години, тя сподели само в ефира на "Здравей, България" по NOVA. 

"За мен всичко е в главата и е въпрос на самоусъвършенстване. Мнозина ме питат защо няма да сложа край на кариерата си след Олимпиадата, но аз смятам, че мога да изстискам още от себе си и дори да бягам още по-бързо. Ще тичам, докато ми е кеф. Трябва да правиш нещо, докато то те прави щастлив", сподели Ивет. 

"Бягането е много изтощително, много тежко се преживява една загуба, това е мъчително и болезнено. Говорим за стотни от секундтата, в един сантиметър може да си първи и последен. Плаках преди финала, Олимпиадата беше много емоционална за мен. Бях много заредена емоционално, защото имах една лека травма, лека пречка", добави Ивет, като разкри и какви са били проблемите ѝ преди стартовете в Рио. 

"В последния месец преди Олимпиадата имах малка контузия, което е тънък момент. Гледам позитивно, справих се. Такива истории съм чела за спортисти, които са стигали до безумие. Животът на професионалния спортист е много тежък от психологическа гледна точка. Затова разпускам с приятели, научих с годините, че не може спортът да не е целият ти живот. Трябва човек да има и други интереси", сподели още Лалова, след което разкри, че никога не е ползвала каквито и да било стимуланти, независимо дали позволени или забранени.

"Всичко е в главата, защото краката следват импулсите, които мозъкът изпраща. Не всички пият препарати, аз не пия и затова не следя списъци. Не е задължително да се пият милиони нещша, особено пък забранени. Всеки е отговорен за това, което приема неговото тяло и затова не е задължително да се взимат. Аз бягам 12 години и съм много стриктна към това, което правя в професията си." 

"Аз предпочитам да не коментирам случая на Дънекова, това е процес на тема в развитие. Всеки е отговорен за това, което приема, такива са правилата. Спортът и допингът не вървят ръка за ръка. Много хора казват, че те са по-добри от нас, защото взимат някакви неща, аз не мисля така", сподели още Лалова. 

След това се върна на това, какво е направила, за да подобри резултатите си и се е концентрирала върху силните си страни. 

"Докато бягаш, знаеш на коя позиция си. Няма време да се мисли, но се случват някакви неща. Знаеш какво да направиш във всеки един метър, знаеш къде се намираш. Мисълта е насочена към някакви технически елементи. Това са нещата, които да мислиш за 11 или 22 секунди. Тази една стотна може да промени живота ти. Трябват много години и нямаш никаква гаранция, че ще смъкнеш и една стотна от резултата си." 

"Проявих малко ум, послушах треньора си най-после и обърнах повече внимание на по-дългия спринт, който е по-труден от техническа гледна точка. Но късият спринт е блиндиран, нивото се вдигна толкова много, че няма как да се навакса и човек търси възможност да се прояви другаде. Само талант и късмет не стигат вече, трябва и чудо." 

"Хиляди се опитват да покрият и не успяват да покрият норматива. От тези хиляди 80 стигат до турнира, осем до финала и само трима с медали. Чернокожите са по-бързи от белите, това е факт. Не всички могат да бъдат по-бързи, затова всеки, който развие талантът до максимума, може да постигне добрите резултати", сподели още Лалова. След това тя говори и за нещата, които я държат силна и здраво стъпила на земята. Едно от тях е търпението и помощта на близките след тежката контузия през 2005 г. и счупената бедрена кост. 

"Чувам много приятни думи за егото си и се опитвам да не се осланям на тях, защото те секват. Затова съм се научила да разчитам на резултатите и на близките си хора. Много малко са близките ми хора, на тях не им е никак лесно. Аз карам хората да ме гонят постоянно и това е мъчително за тях. Някой път няма стигане, налагам темпо на всички около себе си. Съпругът и семейството ми единствени успяват да следват темпото ми." 

"Защо това трябва да е последната ми Олимпиада? Моята контузия ми коства едни много ценни години от кариерата. Никой не знае до къде можех да стигна, наваксвах ги по-късно. Треньорът ми много добре ме е напътствал и сега мога без контузии да продължавам да тренирам и да бягам още." 

"С контузията научих, че колкото и да си правиш планове, винаги трябва да се нагодиш към друго. Прави си плановете, но бъди готов да се адаптираш към другото", сподели още Лалова пред "Здравей, България". След това тя коментира и земетресението в Италия, което беше близо до дома ѝ на Апенините. 

"Случи се трагедия в Италия, имам страшно много близки и познати. Но слава Богу нямам близък, който да е бил в градчето. При мен няма поражения, но те са толкова красиви планински градчета, които са много стари. Хората там си помагат, много българи са тръгнали да помагат. Много италианци в момент на беда си помагат. Когато и в България стане нещо, виждаме човешкото." 

"В Чили се замислих върху важните неща, за да се презаредя и да взема важни решения за живота си. За мен сега е краят на годината, а тогава е време за равносметка. Беше важно да сменя атмосферата и това със земетресението дойде като нещо повече за мен. Това беше важно за мен, защото все повече се замислям с времето кои са най-ценните неща. Моята мисия не е само да бягам и да подобрявам стотни, занимавам се вече с детската атлетика и трябва да мислим какво оставяме за хората след себе си като пример", сподели Лалова, след което завърши с това, кои хора са ѝ помогнали досега.  

"Аз съм получила много, имала съм късмет да съм около добри хора, които са ми помагали. С времето си давам сметка това колко е важно. Със сигурност бих казала, че двамата ми треньори - Константин Миланов и Роберто Бонони - са ми помогнали много. Няма случайни неща, всичко започва от майка ми и баща ми аз да бъда тук днес. Възпитана съм и съм израснала с истории за леката атлетика. Видях анцуга на баща си и реших, че трябва да съм атлет. Баша ми помага с това, че е непукист. Ако един ден отида и му кажа, че вече не ми се бяга, ще ме подкрепи", завърши лекоатлетката.