Последният олимпийски шампион на България по вдигане на тежести Милен Добрев празнува днес рожден ден далеч от спорта. Заради многото контузии, след златото от Игрите в Атина през 2004 година, щангистът се оттегли и сега си живее спокойно в родното село Житница. Именно там Гонг го откри, за да му честити празника. Милен бе на маса с приятели. „С приятели празнуваме, хапваме, радваме се. Пожелавам си всичко най-хубаво, най-вече здраве и късмет. Точно на този ден в селото ми има празник – кукеров ден е. С кукерите и приятели обикаляме по къщите и купонясваме“.

Малко тъжно Добрев констатира: „Да кажа честно няма значение дали си олимпийски, световен или друг шампион. Къде искаш, там празнуваш с приятели и роднини. Да ти кажа честно, едно време тренирах за цяла България, вдигах за цяла България, но сега приоритетът е друг. Сега няма за какво“.

Далеч от големия спорт световният шампион по вдигане на тежести от Ванкувър`2003 сега има следната дневна програма: „Идеята да стана треньор по вдигане на тежести, сега не е актуална. Да си треньор в днешно време няма смисъл и не е приоритет. Ставам сутринта, тренирам, след това отивам до магазина ми, който няма значение за какво е. След това тренировки, почивка, пак тренировки. Ходя на фитнес, тренирам за себе си и да поддържам духа. За големия спорт не мога, имам много контузии. Няма да говоря точно какви са спестяванията и бизнесът ми. Хората търсят само някаква сензация. Мисля да се развивам дали в семеен или делови план“.

Попитахме по-различен ли е Милен Добрев, който носеше медали за България, от този, който е сега, а той ни сподели: „Абсолютно същият съм какъвто бях и преди. Същият съм, който си обича всички близки и приятели. Щастлив съм и няма какво да губя. Животът те води нагоре и надолу. Всеки ден си гледам медала от Олимпиадата в Атина. Спомен ми е от едни времена, които няма как да се върнат. В България няма хора, които оценяват тези неща. Срещам се и се чувам по телефона с приятели от времето, когато бях активен спортист. Сега обаче тези хора са по-малко. Едно време, като бяхме на върха, всеки идваше и те тупаше по рамото. Има още хора, които ме питат и се интересуват как съм. Животът е такъв, че трябва да гледаме само напред“.