Президентът на федерацията ни по борба Христо Маринов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Преди година той застана начело на най-успешния български спорт в историята, наследявайки на поста великия Валентин Йорданов. Като състезател Маринов стана световен шампион през 2010-а и европейски първенец две години по-късно. Участва и на олимпийските игри в Лондон през 2012-а.

- Здравейте, г-н президент! Как се чувствате като най-млад шеф на федерация в олимпийските спортове? Младостта наистина ли не е порок? Неудобство ли е или пък плюс?

- Чувствам се добре, вече свикнах с работата. Защо да е порок младостта? Всеки, който застане на този пост и преди не се е занимавал с това, е нормално всичко да му е ново. Може да прави грешки, но човек се учи от тях.

- На турнирите „Дан Колов“ и „Никола Петров“ нашите борци спечелиха четири титли в конкуренцията на 500 състезатели от 32 държави. Какво реално се крие зад тази статистика?

- Мисля, че дадохме повече от максимума си и спечелихме четири златни медала. За съжаление го направиха все по-старите и по-опитни борци. Повечето от по-младите не можаха да победят по-силните състезатели.

- Имаме ли стойностни отбори в трите стила за европейското в руския град Каспийск?

- Да кажем, че имаме прилични отбори. В свободния стил е почти изцяло подменен съставът. Ще мине време, докато се наложат по-младите борци. За съжаление лидерите ни са много малко. А в един отбор трябва да има лидери, които да дърпат тима и по-младите да се учат от тях.

- Българският спортен фен започна да свиква страната ни да има по два-три медала от летни олимпиади. Първоначалната истерия като че ли я няма и вече не се задава въпросът - къде са ни медалите? Как е положението в борбата – става ли част от тази тенденция или да очакваме нещо друго?

- Към борбата винаги е имало големи очаквания. За съжаление имаме малко криво мислене – приемаме нещата като даденост, а това не е така. Трябва да се работи ежедневно. Когато борците имат медали, хората казват: „Ясно, борците си взимат отличия!“. Но когато нямат, казват: „Страшен провал! Видяхте ли ги какво направиха!?“.

- Не толкова отдавна бяхте елитен състезател, сега вече ръководите най-успешния български спорт. Къде е по-трудно – на тепиха или край него?

- Вече става малко клиширано, но наистина отстрани е по-трудно, защото когато си състезател носиш отговорност за себе си, а сега за много хора.

- Кой е най-необичайният проблем, който ви се наложи да разрешавате, откакто сте на поста?

- Най-необичайният проблем е актуален и едва ли някога ще бъде решен. След като минах от другата страна – от състезател като ръководител, виждам, че нещата не са така, както съм си ги представял. Сега ми е трудно да обясня на треньори или на мои бивши съотборници, които още се състезават, че нещата са различни.

- С какво най-трудно свикнахте на новия си пост или още не можете да свикнете?

- С времето се понаучих. През първите шест месеца много-много не бях наясно с всичко. Мисля, че вече с всичко свикнах.

- Колко тежко е да наследиш на поста легендарния Валентин Йорданов – спортист и човек с кристално чиста репутация?

- Като цяло е много тежко, защото сега осъзнавам какъв товар е носил на гърба си 19 години. Още когато заех поста, имаше подобни въпроси към мен. Застанал съм с идеята да запазя тази структура, която той е градил през тези 19 години, а ако можем и нещо да подобрим, ще бъде още по-добре.

- Какво искате да подобрите?

- Иска ми се настройката на състезателите – да станат по-самоуверени като начало. За финансирането да не говорим – винаги не е достатъчно, защото сме много гарнитури и т. н.  Иска ми се да се подобрим в насока състезателите да имат по-уверено мислене.

- Не е ли вече нереално да искаме България да е голяма сила в борбата, след като се вижда, че 30 години след промените се радваме само на две олимпийски титли, и то на феномените в този спорт Валентин Йорданов и Армен Назарян?

- Виждате, че в спорта всичко еволюира. Времената са толкова различни. Много е трудно, всички държави се развиват, натурализират чужди състезатели. Не е като едно време, всичко е коренно различно и е нормално да става все по-трудно.

- Как се почувствахте, когато след световното загатнахте темата, че когато има успехи, се приемат за нещо нормално? Изведнъж хората настръхнаха, недоброжелателите попитаха защо нямаме медал на шампионата на планетата? Как приехте всичко това?

- Тежко го преживях. Бях на самото състезание, гледах и какво се изписва. Има куп причини да се стигне дотам, но оправданията нямат смисъл. Хората гледат фактите и има ли медал – няма, значи е провал. Знаете, че някои от фаворитите ни бяха контузени – Иво Ангелов, Тарек и т. н.

- Участвахме без четиримата най-силни.

- Да, но въпреки това смятам, че ще си стъпим на краката. Ще обърнем посоката и пак ще взимаме медали.

- Какво бихте казал на хората, които веднага започнаха да критикуват борбата? Приличаше малко на реваншизъм след толкова години и се постави въпросът защо имате най-голям бюджет.

- Да, знам, че винаги се хващат за бюджета. Може да извадят една статистика на техните постижения през дадена година. Аз също веднага вадя нашата статистика и ако те имат повече медали и постижения, нека кажат, че не заслужаваме този бюджет и трябва да е за тях.

- Какво е положението с подрастващите? Скоро в Интернет излезе една снимка с 400-500 деца на юношеско първенство. Преди кантара – пълна зала, не могат да се разминат. Но в същото време знаете ли, че на университетското първенство в САЩ за шест дни има средно по 19 200 зрители, а в Иран има 5 милиона картотекирани борци? Къде сме ние – една малка държава с големи традиции в борбата?

- Именно. С Америка ли да се сравняваме? Или с Иран? Фактът, че имаме 400-500 деца на едно състезание е радостен. Няма всички да станат състезатели, но когато има масовост, може да излизат един-двама медалисти на поколение и това все пак е нещо.

- Европейското първенство ще бъде в Каспийск от 30 април до 6 май. През 2010 година именно на руска земя станахте световен шампион, побеждавайки любимеца на домакините Алексей Мишин и то под огромен негов плакат на тепихите. Разкажете ни нещо за това първенство.

- Това състезание за мен беше голяма стъпка в кариерата ми като спортист. Там придобих увереност. Реално първият ми медал беше на световното първенство и то златен. Може би съм имал някаква психическа преграда, защото след това взех още два медала. Беше стъпка за мен, за да се отпуша.

- Бяхте сензацията на първенството.

- Да, никой не го очакваше от мен. Факт!

- Как реагира нашият щаб на спечелената титла?

- Много се радваха. Треньорите стоят най-близко до състезателя през цялата му подготовка. Дори да не си давал заявка до момента по турнирите и големите първенства, когато те са с теб по лагери, те следят твоя тренировъчен процес. Виждат, че побеждаваш на тренировки елитни състезатели, тогава даваш заявка, че утре може и на състезание да го направиш и да бъдеш сред медалистите. Радваха се много.

- Тогава в Москва в името на рекорда България беше единствената държава от 102 участнички на първенството, която имаше световен шампион и в трите стила борба – вие, Михаил Ганев и Станка Златева. Възможно ли е да ни се случи някога отново подобна радост?

- Тайничко се надявам да се случи. А и ако може да е на олимпиада, тогава ще бъде незабравимо.

- Имате европейска титла от Белград в олимпийска година, но не станахте ли тогава жертва на гонене на два върха в една година? В Лондон сякаш целият ни отбор не беше свеж.

- Може би. След европейското аз все още нямах виза, защото промениха правилника. Преди най-добре класиралият се без квота, получаваше виза за олимпиадата. Но тогава промениха правилата. Станах европейски шампион и след това трябваше да играя на още два турнира, за да взема виза за олимпиадата. Състезанията бяха през две-три седмици и когато взех квота, трябваше да си отдъхна и да започна наново да се подготвям, а олимпиадата просто чукаше на вратата. Може би това е причината.

- Съжалявате ли?

- Разбира се, че съжалявам. Олимпиадата е най-големият форум. Като го пропуснеш, след четири години я се случи, я не.

- Как се работи с Армен Назарян? Плюс или минус е фактът, че близо десетилетие бяхте съотборници, той беше капитан и лидер на отбора?

- С Армен Назарян всичко е лесно. Няма минуси в случая. Човек като него, когато е в залата покрай отбора, го вдъхновява само с осанката си. Има толкова титли и медали. Аз съм бил дете, когато дойдох в отбора, а той вече беше при мъжете. За мен е бил голямо вдъхновение.

- Има ли делене на класици и свободняци в българската борба в момента и в близкото минало?

- Не мисля, че е имало. Аз лично не съм усещал, в момента също няма. Може би въпросът е към Валентин Йорданов. Аз не съм усещал някакво делене. Не трябва и да го има, всички са равни и заедно работим в една кауза.

- С какво самочувствие се изправят нашите борци примерно срещу представителите на „сборная“ като се знае, че бюджетът на тяхната федерация е колкото на целия български спорт?

- Невероятно, но факт – много често побеждаваме държави, които са много по-добре осигурени финансово и не само. Но намираме сили да ги победим. Значи сме много талантлив народ!

- Борбата все още е марка за класа, каквото и да се случва. Неслучайно има желаещи чужди спортисти да се състезават под български флаг. Но и у нас има мнения срещу натурализирането на борци. Какво мислите по този въпрос?

- Аз лично не съм против натурализирането на чужденци, защото идеята не е да изместваме нашите състезатели. А там, където виждаме, че за момента нямаме състезател, да вземем класен чужденец, който да дръпне нашите момчета и да вървят нагоре покрай него.

- Случва ли се това с египтянина Тарек?

- Да, мисля, че се случва. Когато беше на 77 кг след отказването на Явор Янакиев и Илиян Георгиев, там остана една дупка. А малко по-късно се видя, че едно момче – Росиан Дермански взе медал на юноши до 23 години в същата категория. Според мен Тарек е допринесъл за това, като е тренирал с него. Сега качи на 87 кг и там виждам две-три млади момчета, които дават заявка, че могат да взимат медали от големи първенства. Като ги мачка ежедневно, те растат. Утре като вземат точка на европейския шампион, знаят, че са в правилната посока. След това тръгват за четири, пък накрая като го надвият, си казват: „Аз ще стана европейски шампион!“.

- Не е ли време генерално да се смени начинът на подготовка в борбата? Например дългите лагери да бъдат заменени с гостуване и приемане на други национални отбори. Мислили ли сте за нова система?

- Да, мислим за нови системи. Иска ми се да ходим по лагери в чужбина, но ситуацията е малко по-сложна, защото ако хванем една шепа хора да ги водим само по чужбина, едва ли не игнорираме останалите. Страх ме е, че ще се разбие цялата структура. Затова гледаме да е по-умерено.

- За състезателите, които са след първите, няма да има стимул.

- Да, те остават тук, а другите ще се развиват и ще вървят нагоре. А тях какво – зарязали сме ги. Ако някой стане нещо – окей.

- Елитните български борци се състезават с успех в Бундеслигата и там си заработват пари. Намери ли се точната формула – дали техните участия пречат на плановете на националните треньори?

- В Бундеслигата за мен има и плюс, има и минус. Минусът е, че се правят срещи, които доста често съвпадат с нашите лагери, въпреки че имат договор, според който на първо място е ангажиментът към националния отбор. Но когато направят 10-15 срещи в лигата, която свършва януари, те са пропуснали базови лагери като Белмекен, изморени са, а тепърва трябва да гонят върхова форма за европейското първенство. Има отстъпление в тяхната форма. Плюсът е, че си помагат финансово, трупат опит, особено по-млади борци, които нямат възможност да участват на толкова състезания. А там срещат състезатели от различни държави.

- Липсата на финанси довела ли е до изпускането на таланти в българската борба?

- Много. Може би най-критичната възраст за нас е 19-23 години, когато нито са юноши, нито са мъже. Разчитат на една заплата, не могат да вземат медали от големи първенства, за да получат по-големи премии. Тогава доста се отказват.

- Разчитате ли на помощ от Валентин Йорданов, от Гриша Ганчев или на него сега приоритет му е футболът?

- Разбира се, че разчитам на помощ. Когато дойдох на този пост, бях със съзнанието, че аз съм лицето, а те са гърбът на това нещо. На г-н Ганчев футболът може да му е приоритет, но той самия е бивш борец и е факт, че 25 години неотлъчно помага на борбата. Мисля, че докато има възможност, винаги ще го прави.

- С оптимизъм ли да очакваме европейското първенство?

- Да, смятам, че отново ще вземем медали и ще тръгнем в положителна посока.

- Нещо в личен план да споделите – остава ли ви време за почивка?

- Имате предвид как ме търпят вкъщи ли?

- Не исках да прозвучи толкова грубо, но лагери, състезания, радост в края на кариерата и сега отново се завъртате…

- За щастие имам прекрасна съпруга, разбираме се с нея. Тя самата е била състезателка по синхронно плуване и нямам проблеми с това.

- Някога съжалявали ли сте, че поехте поста президент на Българската федерация по борба?

- Не. Приятно ми е да се занимавам с нещо, което съм правил цял живот, макар сега да съм от другата страна като ръководител.

- Валентин Йорданов беше 19 години президент. Вие колко години си давате?

- Не знам, може и да го мина.