Цено Ценов, доайенът на спортните ръководители в България, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. 

Тази година най-дългогодишният спортен ръководител у нас получи абсолютен вот на доверие за пети мандат като шеф на Европейския съвет по борба. Единодушно беше избран също и за вицепрезидент на световната централа в най-древния спорт. Ценов е изпълнителен директор на Фондация „Български спорт“ и председател на Контролния съвет на Българския олимпийски комитет. Тази година той отново получи куп признания и награди. 

Най-престижната от тях е наградата „Лоурел“ на Европейските олимпийски комитети за изключителен принос за развитието на световния спорт и разпространяване на олимпийските ценности. 

Отличието му беше връчено тържествено на Генералната асамблея на ЕОК в Загреб. Месец по-рано в България той заслужи приза „Човек на 21-ви век“ в категорията „Спорт“ на организацията „Произведено в България.

- Здравейте, г-н Ценов! Ако тази година беше толкова успешна за българския спорт, колкото за вас в личен план, може би щяхме пак да сме в „десетката“ на световните сили. Как видяхте годината, в която България няма световен първенец в олимпийските дисциплини?
- Тежък въпрос за начало. Виждал съм много неща в развитието на българския спорт, но изтичащата година ще остане завинаги в главата ми като едно тотално „издънване“, което не кореспондира с реалните ни възможности. Аз не съм от хората, които от сутрин до вечер пеят, че всичко отива по дяволите, всичко се руши и разлага. Спортът е една много дефицитна система откъм възможности. Трябва всичко да се приема едно към едно, такова каквото е. Твърдя, че неуспешната 2017 година не отговаря изцяло на потенциала, който има България.

- Добре помним времената, когато се вееше девизът „Вън на политиката от спорта!“. А сега какво показват събитията от последните 3 години? Това не само е било една опашата лъжа, но и свалените карти показват - политиката е била, е и ще бъде винаги водеща в спорта. Бъркам или „да‘? 
- Твърдо „да“. По начало спортът е политика. Погледнато най-общо в теоретичен мащаб това е политиката на едно общество към своя народ, към своите подрастващи поколения. То включва всичко – от здравето и дълголетието до престижа на нацията, самочувствието и т. н. Не може да не бъде политика. Въпросът е каква политика се води и къде са границите, които не трябва да бъдат преминавани. Вашият въпрос го разбирам по-специално. Сигурно визирате последните събития, които се развиват в света и които показват, че май линията на приличието е премината. Това е моето мнение.

- Свалиха маски и карти.
- Точно така и се започна една открита саморазправа, която не приляга. Особено като се има предвид, че сметката плащат спортистите, а не спортните ръководители и структури.

- Или политици…
- Те пък най-малко! За мен това е големият проблем. Всъщност големите ощетени са спортистите, при това най-добрите спортисти в света. На никой не му е безразлично да чува и да вижда санкциониране и отстраняване с едни доста неясни мотиви. Знам, че има много „за“ и „против“ всичко това, което става, но по нито един от тези въпроси аз поне не съм чул много сериозни и обосновани доводи. Наказват се или ще бъдат санкционирани за еди какво си и т. н. Нещо повече – тази година има отстъпление в сравнение с предходната. Имам предвид как се процедираше преди и по време на олимпиадата в Рио по отношение на провинилите се в допинга. В края на краищата трябваше да има конкретни и доказани виновници, които след това да бъдат отстранени. Сега ще се върна към моя спорт, където въпреки че имаше много сериозни обвинения, когато прегледахме всички предадени ни „съмнителни лица“, излезе че няма нито един с положителна проба. Е как да бъдат отстранени от игрите?

- Мнозина очакваха бойкот на Русия на игрите в Пьончан, но реакцията беше нещо като смирение. Как си я обяснявате?
- Не бих го казал смирение. За мен това е едно по-реалистично виждане и то на политическото ръководство на Русия. Дават си много добра сметка, че в края на краищата трябва преди всичко да се гледат интересите на спортистите, на хората, които правят спорта. Тези големи спортисти не само носят медали, а имат и една възпитателна мисия спрямо по-младото поколение и тя трябва да се реализира.

- Шефът на борбата, новият член на Международния олимпийски комитет и не е тайна - ваш възпитаник, Ненад Лалович е в комисията на МОК по допинга. Как му понася тази турбуленция заради забранените вещества и бракониерите в спорта?
- С Лалович се познавам от доста години. Той е умен човек, не че ми е началник. Доста интересно се внедри в средите на големите спортни ръководители и показа характер. Той бе един от малцината, който не прие на юнашко доверие всички обвинения в допинг миналата година. Напротив – той докрай отстояваше каузата, че ще накажем най-жестоко всички, които заслужават това и за които има доказателства. В края на краищата той се оказа прав. Сигурно е доста неугоден някому, но принципно прав. Именно от него за първи път чух, тъй като той е човекът на МОК в Световната антидопингова агенция (WADA), че той не е убеден в компетентността на този орган като цяло по ред въпроси. Срещу тези работи г-н Лалович въстана и мисля, че скоро време ще разберем и други неща. Там ще настъпят организационни и структурни промени по отношение на цялата система на борба с допинга. Никой не е против борбата с допинга. Трябва да се разграничат двете неща. Проблемът е, че в тази борба трябва да има мярка и правила. Игра без правила не е игра.

- Не знам доколко като висш световен функционер на най-древния спорт - борбата имате право да коментирате, но ще ви попитам. Преди близо 6 години МОК обяви курс за изваждане на борбата от олимпийската програма. Въпреки че по статистика – публика, зрители, реклами и прочие този спорт делеше 9-14 място от 25-те в олимпийската програма. Имаше нещо съмнително и накрая след тотална подкрепа от САЩ, Русия, Япония и други велики сили това безумие бе спряно. И какво се оказа, че в крайна сметка цялата тази история е, за да се смени шефа на световната федерация Рафаел Мартинети. Това също вид политика ли беше?
- Според мен, да. Не толкова мащабна, но политика, която искаше да покаже кой кара влака в международния спорт и че е доста рисковано и несигурно да се обявяваш в опозиция на МОК, когато не си и съвсем прав. Тогава също бях член на бюрото на международната федерация и истината е, че не си направихме никаква бележка за нещата, за които ни беше обърнато внимание. 

- Реално нищо от предложенията не се прие.
- Честно казано, да. На нас ни беше подсказано, че празните зали не са най-добрият аргумент, че телевизионното ни покритие не е достатъчно и ред други неща, на които ние не реагирахме. Също, че не се обръща внимание на развитието на борбата при жените. Още един намек, че не оказваме достатъчно помощ като международна федерация на африканския континент. Това са все стратегически задачи на МОК. Ние някак си ги подминахме като второстепенни неща, а и не обърнахме внимание на конкретни сигнали. Аз съм бил на 8-9 олимпиади, но в Лондон г-н Жак Рох дойде и за първи път стоя на състезание по борба 15 минути. За първи път не връчи награди, а обикновено президентът гледа един сеанс и връчва на най-интересната категория медалите. Това е писан и неписан протокол. Това, че той даже не пожела да остане и да дочака награждаванията, показва, че всъщност дали на нас като бюро, дали на световната общественост, дали на някой друг, но че има нещо, което не върви. И тогава не реагирахме.

- Бил съм на четири световни първенства по борба с пълни зали – в Атланта, София, Истанбул и Лас Вегас. И до един момент според мен Рафа Мартинети управляваше добре. Къде се скъса нишката?
- Нека не го датираме точно, но някъде след 2005 година. Аз познавам г-н Мартинети и твърдя, че беше полезна фигура в международния спорт. Не бива с лека ръка да кажем – „той загроби“ и т. н. Да, допусна много сериозни грешки, но той беше полезен човек. Но в момента, в който реши, че със собствен подход ще може да внесе промени в развитието на борбата като спорт и в системите, като използва единствено чрез съдийския апарат и неговите възможности да го управлява…. Там настъпиха много сериозни сътресения и вътрешни противоречия. Може би за широката публика не са били ясни, но там вече имаше съотношение между великите сили, които той решаваше еднолично. Раздаваха се медали понякога извън правилата на играта и ред други неща. Всичко това беше началото на нашето отстъпление крачка по крачка. Ще добавя и това, че очевидно не съм в състояние да кажа защо е имало някакво обтягане на отношенията между него и ръководството на МОК. Да не говорим, че той е швейцарец, живее в Швейцария.

- На 50 км от централата, както обичаше казва. Но сега в МОК са доволни – борбата работи с точната телевизия и маркетинг организация, консултантски фирми и спонсори. Това също е една друга игра…
- Друга игра е, разбира се. Това е играта да знаеш къде да си търсиш сметката и собствения интерес. Няма защо да се лъжем - борбата е от онази по-голяма група олимпийски спортове, които зависят от субсидиите, получавани от МОК. Това е истината. МОК дава доста добри средства на различните международни спортни федерации в зависимост от техните позиции.

- Къде бъркаме генерално в българския спорт? Кое от многото наследства от миналото, които се унищожиха във времето, се отрази най-лошо?
- Най-лошо беше първите 7-8 години след 1989 г., когато се отричаше всичко и всички. Преживял съм този период.

- Единствено нямаше народен съд.
- Само това липсваше! Да слушаш обвинения, да обвиняваш една спортна организация, че е комунистическа… Може да е получавала политическо въздействие от комунистическата партия, но в никакъв случай не е била патерица на властта и на тази идеология. Това беше първото за мен, когато се отрекоха много неща. Второто беше, че се разруши една система. Ние и сега не искаме много да го кажем. Не твърдя, че тази система трябваше да се запази досега, но беше по-разумно въз основа на тази стара система постепенно да бъде реконструирана и пригодена към съвременните условия. Но ние не направихме това. Ние казахме: „Не, това цялото се маха!“ и останахме с недоизградени механизми и досега. Виждате колко е тежко в определени моменти, колко трудно се взимат някои решения и колко трудно се изменят нещата, защото всъщност ние нямаме специализирана спортна система, която да работи. Очевидно там беше допусната много тежка грешка и реакцията и досега не е съвсем адекватна. Това е моето мнение.

- Какво мислите за управлението на Валентин Йорданов, който в началото на 2017-а се оттегли като президент на Българската федерация по борба след 18 години управление. Как работихте с него?
- Работил съм с Валентин Йорданов много добре от много отдавна. Той е продукт на българската борба от създаването си като млад юноша до момента, в който участвах в неговото награждаване като олимпийски шампион. Знам какво представлява той като спортист. Той е спортен феномен! В това няма съмнение и не го казвам, защото е българин и съм близък с него, а защото е факт. Може да бъде доказано с милион аргументи! Доста журналисти са дали достатъчно доказателства и са показали какъв е Валентин Йорданов. Като председател на федерацията той мина много тежък и труден период. Първо за самия себе си – от тепиха, от голям шампион трябваше да стане ръководител. Аз съм убеден, че това не стана толкова лесно и че той е преживял много затруднения. Второ – той стана председател на нашата федерация в един доста противоречив период.

- Направо да го кажем – минус 300 хиляди долара в касата, двегодишна забрана за домакинство…
- И с необходимостта всяка година да виси по разни инстанции, за да гарантира бюджет на собствената си федерация. Ако някой си мисли, че това става толкова просто и от раз, само защото се казваш Валентин Йорданов, ще сбърка. За мен той мина един много тежък период, но се справи много добре с нещата. Разбира се си запази високия дух на победител и всички знаете, че много-много трудно понасяше неуспехите. Аз съм по-възрастен от него и съм опитвал да му кажа, че не всичко, което е неуспешно, трябва да го пише на своя сметка. Приемаше, а и сега приема нещата като собствена болка, дори понякога да няма и най-малко отношение към това. За мен това беше един много добър председател на федерацията. В онези условия нашата борба успя да се запази в много прилична кондиция.   

- Кога сте бил най-щастлив като ръководител в спорта?
- Най-добре се чувствах в периода между 1978 и 1989-90 г., когато действително нашата борба вървеше с много високи темпове. Това бяха години, в които се гордеех и можех да се изпъча навсякъде, че съм българин и имам някакво отношение към спорта. Може да си международник, може да си всякакъв, но никога не можеш да забравиш кого представляваш и как гледат на теб не затова че си еди кой си и еди какъв си, а защото знаят какво стои зад гърба ти. А тогава зад гърба ми стоеше много голяма сила. Не обичам да се изхвърлям, но тогава за мен поне едно класиране на второ място след Съветския съюз, беше допустимото. Не допуснахме да бъдем побеждавани от САЩ, проверете статистиките и ще видите. Не можем да говорим, че Турция ни е била сериозен съперник. Вижте колекциите от медали и класиранията.

- Япония, Корея – това са все страни от първите 10 глобално в спорта.
- Така е, а ние се движехме втори-трети. През 1971 г. насред София на стадион „Васил Левски“ България стана световен шампион.

- На какви обороти работи Фондация „Български спорт“, с президент д-р Николай Божинов. Планирате ли да разширите дейността?
- За мен фондацията е едно от хубавите неща, които се случиха в българския спорт в последните 30 години. Да, тя е рожба на новите условия. Създадена е не по традиционния начин, тя е обявена като доброволна дарителска организация, която трябва да събере средства, за да ги вложи в определени дейности, които да бъдат в помощ на българския спорт. Нека не се разбира погрешно – фондацията няма възможност да събира такива средства, с които да развива спорта, но има възможност да помага на заболели спортисти, на квалификация на състезатели, на пропагандата на спортни резултати и ред други неща. Мисля, че фондацията работи сравнително добре. Утвърди се, има добра позиция. Специално за председателя г-н Божинов ще кажа, че е много умерен, разумен и спортен човек. Един от малкото примери за човек, произлязъл от спорта, фактор в бизнеса и намерил реализацията си в тази фондация.

- Има и мечта - да направи София елитен ски курорт, което ни се струва доста трудна задача. Предстои вашата фондация „Български спорт“ да раздаде наградите „Икар“. В анкетите Спортист №1 и Треньор №1 на годината винаги има един-двама щастливи, и седем-осем обидени, докато на наградите „Икар“ всички са доволни, всички са с призове, няма степенуване. Какво да очакваме тази година?
- Първо ще се върна малко назад – никога не подценявайте Ники Божинов. Той е човек, който не си оставя магарето в калта. След като има една мечта, той ще я гони докрай. Има достатъчно обективни предпоставки да стане това, което желае. Що се отнася до „Икарите“, присъствах на заседанието на журито, което ги определи. Няма да ви ги издам, за да не обидя журито. Но правилно беше решено, че в година като тази, не бива да бъдем прекалено много ларж на раздаване на награди. Второто беше, че като че ли в името на една по-разумна стратегия, е по-хубаво да се даде акцент върху младите, върху това, което идва като резерв, колкото и да е непривично да ги няма някои от големите имена. Мисля, че тази година наградите ще бъдат в този вид. Правим го заедно с Българския олимпийски комитет, те също връчват свои награди. Във философията на тези награди е заложено, че ние не искаме да противопоставяме големите. Големите са си големи, защото са направили резултати. Нека честно си зададем въпроса – кои сме ние, за да определим кой е по-по-най? Има кой да каже това. В този смисъл раздаването на награди по определени показатели като че ли излиза по-добро. Поне досега не съм срещнал някой, който да не се съгласява, но има много обидени от разни „десетки“. И това е нормално – ако един шампион се примири, че е станал трети, значи нещо не е като хората. Това го разбирам и не бива да се сърдим на спортистите. За мен не трябва да има прекалено много тържества, когато няма нужда и ако може да ги направим така, че да имат по-силно обществено звучене.