Христо Стоичков даде интервю за предаването "Код спорт" по TV+ часове след бенефисния мач "50 години номер 8", за който дълго ще се говори.

- Христо, как се чувстваш? Емоциите са големи, не си спал.

- Искам да благодаря на всички хора. За мен беше чест, отговорност, неизживяно детство. Да видиш толкова много хора на стадиона в такова време...Само мога да им кажа едно голямо благодаря. Адмирации към тях. Показаха още един път пред света, че нашата нация не се предава пред никого и пред нищо.

- Не можа и природата да ни победи. Никой не напусна стадиона.

- Няма такова нещо. Феноменът футбол няма побеждаване. Хората го доказаха с обичта, с аплодисментите към всички мои колеги, които бяха на терена. В лошото време нито един човек не мръдна. Даже аз по едно време си викам, че няма да излизам, а ще се прибера за малко вътре. Видях обич към моите колеги, към мен, която в годините може би прерасна в това голямо уважение. Когато бях футболист и в националния отбор, и в ЦСКА, и в „Барселона“, и в „Парма“, и в Япония, и в Америка. Тези неща в годините се усъвършенстват. Милион пъти съм казал, че без тяхната подкрепа ние никога нямаше да постигнем тези резултати. Да, имали сме качества, но в трудните моменти, когато трябваше да ни подкрепят, когато отборът трябваше да бъде вдигнат, те бяха първите, които застанаха на барикадата. Те вдигаха духа на отбора. Затова искам най-сърдечно да благодаря за това, което преживях в петък. Едва ли някога ще се повтори в България.

- Никога не си плакал толкова на терена...

- Беше ми тежко. Празника го направих заради хората, а не заради Христо Стоичков. Вече направихме един такъв мач в Барселона, когато се отказах. Сега беше мое задължение към държавата, към тези хора, за да могат да видят толкова много звезди на едно място. Докарахме световни шампиони, европейски, „златни“ обувки, „златни“ топки. 20 май беше много специален ден за мен. В последните няколко месеца загубих двама от най-големите ми и най-верни приятели. Каквото и да говорим оттук нататък за Трифон, той ще си остане вътре в мен. Нямаше сила в света, която да ме спре, да не спра в третата минута мача и никой повече да не облече неговата фланелка. Няма шанс! Просто той остава завинаги! С фланелките, които дадох на неговите деца, той остава чист, защото никой нямаше да играе с тези екипи. Естествено при положение, че Йохан ми е бил толкова години треньор и до последните няколко дни бях с него, преди да ни остави... Това са двама човека, които ме напуснаха. Те никога повече няма да се върнат. В съзнанието ще бъдат, ще гледам видео, ще си спомняме неща за тях. Животът е такъв - продължаваме. Трябва да се сещаме. На мача трябваше да го напомня като мой дълг, като мое задължение и да покажа голямо уважение към тези хора.

- Знаеш ли, че това е най-истинският мач на приятелството, защото това е единственият двубой от тези бенефиси, който не е платен. Нито един играч няма хонорар, за да дойде. Има само приятелство.

- Тези, които искаха хонорари, вече ги няма. Завинаги. Изпаднаха от компютъра. Те повече никога няма да бъдат допуснати до мен. Тези, които бяха на стадиона – от Аржентина, от Чили, от Колумбия, от Мексико, от САЩ, от Европа за мен още един път показаха какви личности са. Независимо, че през годините сме имали борба на терена, някой е побеждавал, друг е губил...Но уважението, което показаха, защото ако тръгна до ги изброявам всичките няма да ни стигне времето, но все пак Малдини, Хорхе Кампос, Феликс Фернандес, Бенариво, Каморанези....

- Имаше хора, които дойдоха в седем вечерта на мача и си тръгнаха в седем сутринта като Папен.

- Ето това е уважението. По една или друга причина закъсняха – метеорологични условия, самолетни закъснения. Смяна на полетите с един, втори, трети. Показаха, че футболът не се купува. Нашето поколение не се продаваме. Намериха сили да дойдат. Неслучайно Кампос първия ден изтърва самолет, трябваше да го прекараме отнякъде другаде. Каза: „Христо, аз съм виновен, че го изпуснах.“ И Хорхе Кампос си купи самолетния билет. Да, момчетата тук го оправиха да си получи дължимото. Но той показа, че всеки, който е виновен, си плаща сметката. Показа, че иска да дойде. Това е приятелството. Това е да обединиш хора, да изживеят тези трудни моменти, както беше за Йохан. Те също го преживяха. Някои от тези момчета емоционално им излязоха сълзите. По-голямо приятелство от това няма. Който, каквото иска да ми разправя – пари, коли, жени, самолети...Показахме, че приятелство не се купува.

- Кой от твоите съотборници от четвъртите в света ти допадна, демонстрирайки най-добра форма?

- Всичките. Иначе някой ще каже: „Аз съм по-добър“. Всички бяха в добра спортна форма. Само ще кажа едно голямо благодаря на всички мои колеги и ще спомена едно име, защото Наско заслужава уважение. Знаем само преди няколко месеца какво стана. Имаше проблеми, но намери сили, макар и за десет минути, и излезе на терена. Разбира се и Данчо, и Краси, и всички.

- Бербатов направи филм, без да иска авторски права.

- Нали?! За мен беше чест, че съм имал възможност да работя с Димитър. За мен е чест, че това момче успя да стигне големия футбол. За мен беше отговорност също да поканя Мартин Петров. Също да поканя Гошо Миланов. Трябва да има последователност и да изживеят това нещо. Видя какво беше в съблекалните. Те не знаеха какво става.

- Георги Миланов не искаше да влезе.

- Вика ми: „Бате Ицо, не мога ли да нося една торба, една чанта?“ Казвам му: „Не, бе, ти ще играеш, защото вие сте едно поколение, което трябва да се застъпва, трябва да показвате..."

- Имаше много хора от стария ти екип – Сашо Динев, доц. Запрянов, масажиста...

- Да, Цецо и Иван също. Може би само едно име забравих. И затова искам да кажа едно голямо извинявай на бате Нечо, нашия готвач от Варна. Но аз ще намеря време да стигна до него, защото той има специален подарък. Но просто заради всички неща, които се случиха около мача, ми изхвръкна името от главата. Но всеки греши в този живот. Аз ще намеря време да стигна до него, защото този човек се е грижил за мен. Длъжен съм да отида, да му се извиня, да получи това, което е заслужил не като готвач, а като приятел.

- Както навремето Чики Бегиристайн най-точно те описа, че даваш всичко за приятелите си, но искаш вярност и лоялност.

- Това е най-важното. Мисля, че парите не са много важни. За някои са важни, но за мен – не. Когато си силен, смел и не прекланяш глава пред никого, когато те уважават и аз мога да уважавам.

- Д-р Илиев и д-р Мазнейков докладваха ли след мача дали всички са здрави?

- Те бяха трима доктори – д-р Лилов, който отговаря за нашата ветеранна медицина в България. Д-р Илиев и д-р Мазнейков също бяха там. За съжаление преди няколко години ни напусна другият голям доктор – д-р Гевренов. Но както винаги, там е и Цанко масажиста. Напуснаха ни хора, които са били с мен, но това е животът. Доц. Запрянов поведе колоната с осем масажисти. Старата гвардия. Вика: „Този път ще направя само един масаж и то на теб."

- Какво ти предстои?

- Тръгване за Америка. Предстои ми много важен месец. Знаеш, че за първи път сме домакини на Копа Америка за 100-годишнината на турнира. Прибирам се да си подготвя пътуване. Програмата е много тежка, защото сме разделени на много екипи. Всеки Божи ден програмите са на живо – от три следобед до два през нощта. Едгар Мартинес, който също е тук в България, заедно с Олег и с Мигел Анхел, сме направили така, че всеки тим да знае какво трябва да направи – по часове и по минути.

- Екипът на „Код спорт“ ще очаква да те изпратят на европейското първенство във Франция.

- Дано ме изпратят. Ще бъда щастлив да стъпя отново на този стадион, на който през 93-а година един петел спря да пее. Пак можем да си спомним нещо.