Роберто Паломар, Марка

След като изгледахме двата мача за Суперкупата на Испания, предполагам сме съгласни, че във футболно отношение Моуриньо се е развил като дете, на което свалят памперса, защото започва по-добре да контролира своя сфинктер. Моу излезе от пещерата, в която го изпратиха миналогодишното 5:0 и неприемливият му подход към сблъсъците с Барса в Шампионската лига. Реал започне да практикува амбициозен футбол, съобразен с потенциала и традициите на този клуб. Вече ходи изправен, след като бе лазил на четири крака.

Реал Мадрид изигра два добри мача срещу Барселона. Отне топката от каталунците и показа игра, достойна за своя стандарт, макар че често на „белите” им липсва яснота в завършващата фаза. Моуриньо доказа, че може да управлява играта, а не да действа като котва за кораб, изложен на лашкането при силно вълнение. Тези негови усилия не се превърнаха в победа, но определено Моуриньо направи крачка напред.

Значителният напредък в играта се заличава, обаче, всеки път, щом португалецът си отвори устата. Когато напусне полето на своите специфични треньорски функции, той просто става отвратителен. От пръста в окото на помощника Тито Виланова до пресконференцията му малко по-късно. Ето тук Моуриньо прави две решителни крачки назад. А балансът и еволюцията за Реал в крайна сметка са равни на нула. Отборът се връща точно там, където е бил доскоро.

И ако подобрението в играта на Реал все така бъде придружавано от посредственост във всичко останало, до което се докосва Моуриньо, нищо добро не чака Флорентино Перес.