Легендарният играч на Милан Звонимир Бобан даде ексклузивно интервю за предаването "Код спорт" по TV+. Хърватинът има в богатата си визитка редица отличия, сред които Шампионската лига, Суперкупата на Европа, четири титли на Италия, бронзов медал от Мондиал '98. В момента е заместник генерален секретар на ФИФА. Работи с г-жа Фатма Диув - първата жена висш функционер в 112-годишната история на футбола. В личен план бившият хърватски национал е щастливо женен за Леонарда. Двамата минават през много мъки за свое дете, осиновяват четири - Мария, Габриел, Марта и Рафаел. След двадесет години чакане, през 2009 година, се ражда биологичната им дъщеря Ружа. Сега голямото семейство живее предимно в Милано. Хобито на Бобан е тенисът, а сред най-добрите му приятели е емблемата на хърватския тенис Горан Иванишевич.

- Г-н Бобан, не Ви ли харесваше повече да сте журналист? Завършил сте история в Загребския университет и бяхте главен редактор на "Спортске новости", бяхте и колумнист в "Гадзета дело спорт"? Освен всичко коментирахте и за "Скай спортс", за RTL и за хърватската телевизия? Не грешим за медийната Ви кариера, нали?

- В света на спорта отпечатък винаги оставя активната кариера. Като футболист живееш в един нереален свят, който е специален заради това, което е. Той е нещо голямо, нещо фантастично. Правиш това, което си мечтал като дете, отдаваш се на детската си любов. Когато играеш, си някак си извън реалността, но това е най-хубавата част от живота ми. Когато кариерата приключи, осъзнаваш, че светът всъщност е по-различен. Но аз се справям. Боря се. Това, което се случи след това с мен, а именно журналистиката, ми даде много като култура и знания. Бях председател на Управителния съвет на "Спортске новости". През целия си живот преди това бях вярвал, че все пак ще имам време за учене, за развитие, тъй като аз много уважавам и обичам знанието. Не харесвам хората, които се хвалят и изхвърлят, но е много ценно да трупаш знания. Човек, който учи цял живот, е скромен човек. Искам да си остана такъв. 

- За 9 години в Милан триумфирахте в Шампионската лига, спечелихте Суперкупата на Европа, бяхте четири пъти шампион на Италия. Кой е най-хубавият Ви момент в Милан?

- Най-хубавият спомен е от първия ден в Милан, когато видях, че Ван Бастен седи до мен на масата и ще обядваме заедно. В този момент една моя детска мечта се сбъдна. А що се отнася до най-важния момент за клуба и в моята футболна кариера, то това е триумфът срещу Барселона през 1994 г. във финала на Купата на европейските шампиони. Победихме с 4:0. А ако говоря за постижение, което ме характеризира като ценен за тима играч, ще назова 1999 г., когато изненадващо спечелихме скудетото. По това време вече бях прекарал доста време в Милан, бях се утвърдил, играех с №10 и бях обявен за играч на сезона. Това значи много за мен в личен план.

- Вярно ли е, че в Милан сте си организирали и турнири по борба като на финала почти винаги сте били вие и Андрей Шевченко?

- Сигурно имате предвид бой с ръце. Да, беше съвкупност от няколко бойни спорта. В тези моменти бяхме като момчета. Това са мъжки работи. Знаете, че малко изглупяваме на тази тема. С Шева завършвахме наравно. Той беше много здрав, много силен. Всичко това се случваше в съблекалнята. По този начин се майтапехме, отпускахме. Това е и мъжка надпревара, понякога дори надпревара до болест. Всичко беше по приятелски, забавлявахме се.

- Бихте ли назовали най-добрия си партньор през годините на терена в Милан и хърватския национален тим?

- Най-добрият беше Марко ван Бастен, след това Барези, Малдини и още много - Савичевич, Гулит. Но Марко е с една крачка пред всички останали. 

- А в хърватския национален отбор?

- Между многото гениални играчи изпъкваше Давор Шукер. Невероятен играч, невероятен талант с чувство за играта. Алек Бокшич също така бе на високо световно ниво, постигна много. Не успя да даде толкова, колкото останалите за националния тим, тъй като страдаше от контузии. Но той също е голям играч. Трябва да спомена и Роберт Просинечки. Той е мой футболен спътник през целия ми живот, но също така е много добър играч. Не успя да постигне всичко, което талантът му позволява, но има своето място в историята. Той е невероятен характер, има харизма. В световния футбол той винаги ще бъде запомнен като голям.

- А кой е най-добрият треньор, с когото сте работили?

- Фабио Капело. Но от друга страна най-добрият психолог и човекът, с когото най-дълго време съм имал отношение като играч и който ме познава отлично, е Чиро Блажевич, треньорът на хърватския национален отбор.

- В едно интервю нарекохте Ариго Саки революционер във футбола. Такъв ли е?

- Със сигурност той е най-големият революционер в световния футбол. Футболът се развива по свой си начин, с различните треньори, различни състави и нови идеи. И така до момента на революцията на Саки. Без да се хваля, ще кажа нещо, което знам и наблюдавам. В много от модерните днешни треньори като Гуардиола и други се забелязва стилът на Саки. Той познава футбола в детайли, промени го по невероятен начин. Може би не знаеше достатъчно за топката и техниката, но четеше играта на терена. После други го настигнаха, но той беше достигнал лимита си и беше преобърнал футболния свят.

- Какво се случва днес в Милан?

- За съжаление следя какво се случва, въпреки че имам много задачи във ФИФА. Работя по един проект, който е от изключителна важност за световната централа. Но Милан е голямата ми любов. Сега ситуацията е доста объркана. Не се знае какво ще стане с новите собственици. Те ли ще продължат, старите ли ще се върнат. Жал ми е, защото Милан заслужава да бъде стабилен клуб.

- В националния тим на бивша Югославия играхте хървати, сърби, черногорци, босненци, словенци, македонци... Войната и разпада на федеративната република повлия ли на Вашите отношения? Останахте ли си приятели или не?

- Никога не е имало проблем между индивидулностите, това беше политически проблем. Няма нормален човек, който да постави политическите решения пред отношенията си с другите хора. Това би било пагубно за интелигентните хора, за поне малкото човещина, която всеки от нас трябва да притежава. При нас нищо не се промени. Остана си същото. До Деян Савичевич прекарах десет години. Той ми е като брат. И все пак всеки имаше своя поглед, своето разбиране или неразбиране за ситуацията. Но всичко това вече е зад нас. Мисля, че сме тръгнали по добър път и старите отношения могат да бъдат възстановени. 

- Кой е най-близкият Ви човек от тима на Югославия, с който станахте световни шампиони за младежи до 20 години през 1987 г.?

- Имам много приятели от това поколение, но човекът, който беше до мен през цялата ми кариера е Роберт Просинечки. На 13 години започнах в Динамо и оттогава до днес той е в живота ми като приятел. 

- Интервюирали сме за нашето предаване Роберт Просинечки и Давор Шукер. И двамата казаха, че най-кошмарният им мач е загубеният с 1:2 полуфинал с Франция на Мондиал '98. Така ли е и за Вас?

- За мен със сигурност е най-горчивият момент, защото виновникът това да се случи съм аз. Сбърках една топка в опасната зона, която не би трябвало да объркам. Така че им дадох възможност да вкарат. Имам горчив опит, но животът е такъв. Сега и да го мисля, няма смисъл. Това беше една футболна грешка, но и след нея животът продължи.

- Преди двубоя в отбора сте се смеели, че Тюрам никога не е вкарвал гол и сте провокирали дявола и точно на Хърватия той вкара два!

- А не, това си го говорехме после, не преди това. Не би имало смисъл да обсъждаме такива неща преди мача.

- През 1994 г. България също стигна полуфинал на световното. Симпатизирахте ли ни и какво мислите за онзи наш отбор?

- Помня повечето ви играчи, но над всички беше Стоичков. Той е друга величина. Аз много харесвах Лечков, защото беше интелигентен играч, комплексен, разбираше играта. Но Христо беше друга работа, имаше огромен талант. Беше невероятно бърз, дързък, решителен. Всичко това го извиси на невероятно индивидуално ниво. Но да бъда честен, по това време вече бях в Италия и имах много приятели в националния отбор на Италия. Вие играхте с тях на полуфинала и няма как да кажа, че съм викал за вас. Да, тъй като нося славянска душа ви симпатизирах, но в този мач конкретно бях за Италия. Седем мои приятели бяха в отбора.

- Най-впечатляващите играчи в света през 90-те години?

- Вижте, аз деля футбола така: до Пеле, до Марадона. Всяка епоха има своите великани. Мисля, че бразилецът Роналдо е от тази величина. Когато Меси завърши кариерата си, ще бъде четвъртият в деленето на футболните епохи. Има още много големи грачи, извънредни таланти с невероятни кариери, но те са под тези четиримата. Роналдо, Марадона и Меси имат нещо повече от всички останали.

- Кой Ви импонира най-много от сегашния национален тим на Хърватия и от Милан?

- Лука Модрич е невероятен играч, чете ситуациите на терена преди всички останали. Играч, който води съотборниците си след себе си във всеки един детайл от играта. Дори в моментите, в които не личи на пръв поглед, че той дърпа конците, той всъщност прави точно това. Модрич е рядък талант, усеща футбола. Има огромен технически и умствен капацитет. Вече дълги години играе на високо ниво и ще продължава да го прави. Със сигурност той е най-добрият хърватски футболист. Но има и други. Перишич, а от младите Пяца е брилянтен талант. Ковачич също. Много важен е Ракитич, но Модрич определено изпъква над всички.

- А кой най-много прилича на Вас?

- Трудно е, но може би отново Лука. Само че трябва още малко да се подстриже. Имаме и много разлики, но аз ще наблегна на приликите в характера - "горене" в играта, "хвърлянето" на терена, жертвоготовността в името на отбора. В тези неща много си приличаме.

- Барса или Реал? Меси или Роналдо?

- Пред кого е тази дилема? За мен Меси е най-добрият играч в света. Роналдо е брилянтен, невероятен играч. Има огромен потенциал, физика, постоянен е. Обожавам и него, но Меси има нещо повече от всички останали. 

- Не се ли върти днес футболът изцяло около парите?

- За съжаление те излизат на преден план. Преди всичко е бизнес. Вече дълго време хората се питат накъде отива този спорт. Много от тях се отдръпнаха, дистанцираха се от футбола. Мъчно ми е. Хората като мен във футболните институции, журналистите и всички онези, които работят нещо във футбола, трябва да се спрем и да се замислим за ценностите. За това живеем ли или вече не живеем. Никой вече не пита играчите дали обичат клуба, за който играят. Ясно е, че ако е добър даден футболист, до пет години той ще смени клуба. Няма чувство за принадлежност, което не е добре. И тъй като животът е комплексен, не казвам и че трябва да сме на другия полюс, да сме фиксирани само в едно, да се чувстваме обвързани до лудост. Но би трябвало да има по-добри отношения, респект, уважение към клуба, цветовете му и фланелката. И за това не са виновни само играчите, а всички ние. Играчите са прекалено млади и незрели, за да бъдат винени.

- Датата 13 май 1990 г. и мачът Динамо Загреб - Цървена звезда също са част от славната ви кариера. Отвърнахте на удара на полицай, който нападна на терена вас и един хърватски фен. Цяла Югославия се фокусира в този случай. Ако мачът беше в края на кариерата Ви, щяхте ли пак да постъпите така?

- Не искам да говоря по тази тема.

- Футболът на Балканите върви надолу най-вече като класа на отборите, които навремето често "хапеха" западноевропейските грандове. Какво трябва да се направи, за да се вдигне отново нивото на водещите отбори в региона?

- Преди всичко е въпрос на ред, организация и инфраструктура. Не ни достигат базови неща. Знам, че именно в това се състои проблемът от разговорите, които водя с хора от ширините на бивша Югославия. И не само. Когато нямаш условия, трудно развиваш футбол. Нашите играчи са невероятно талантливи, генетично им е предопределено да достигнат висините във футбола. Но това касае индивидуалните постижения. Хърватският национален отбор е едно изключение. От нашето поколение беше направен един модел, култ, който е жив и до днес. Играем добре, но клубовете ни не вървят. Така е при другите около нас. Като отборна игра не се получава, въпреки че има много добри играчи. Налице е старият проблем. За да се променят нещата, са необходими много труд и правилна стратегия, ред и инфраструктура. Както казах и преди малко, липсват ни основни неща. В този смисъл Балканите си остават Балкани.

- Помните ли някой ваш мач в България или сблъсък с наша звезда по европейските терени?

- Помня. Един път бях в Пловдив. Градът е много, много красив. Вкарах гол за Югославия, победихме с 1:0. Бях на 15 или 16 години, значи вероятно мачът е бил през 1984 г. Представете си само колко съм стар. Спомням си отлично Пловдив, бяхме за няколко дни, харесах го много.

- А спомняте ли си мач срещу българска звезда?

- Играх срещу Христо - за негово съжаление и моя радост. Милан срещу Барселона. Няколко пъти сме се изправяли един срещу друг и когато беше в Италия, в Парма.

- Може ли да Ви помолим за един поздрав към зрителите на "Код Спорт". Имаме в колекцията Моуриньо, Румениге, Фьолер, Малдини, Масаро, Хаджи, Шукер и други мегазвезди. За нас ще е чест и поздрав от вас!

- Гледайте футбол, обичайте футбола. Това е една чаровна игра. Нека новата футболна база бъде едно добро послание за целия български футбол. Построяването му е голямо постижение, за което честитя на футболния ви съюз.