Минути след края на Евро 2008 в главата ми е пълна блъсканица. Незабравими спомени, специални моменти, големи мачове, отлични футболисти и един заслужен шампион. Има едно нещо, което е способно да трогне дори и след десет години.

Видяхте го нали? Серхио Рамос посвети медала, купата на покойния Антонио Пуерта. Стори го непринудено и същевременно безкрайно уверено. Испанците не бяха 23-ма, а 24-ма. Антонио Пуерта беше с тях. И той стана шампион. Отново триумфираха заедно, както преди.

Всъщност това поколение на Испания си е „златно” от ранна възраст. Купите и медалите при юношите и младежите завоювани от тази генерация са много.

Но да се върнем към Серхио Рамос. Той скри медала под тениската, за да видим всички ние Антонио Пуерта. Да не го забравяме. Да знаем, че има и тежки моменти. Да демонстрира, че този шампионат беше за добри, толерантни, обичащи и празнуващи хора.

Спомняте ли си новина за бой между агитки? За пребити фенове? Не, този филм не го прожектираха. Всичко беше просто една игра, едните печелят, другите губят, но всички си обичат отборите и държавите.

Франция и Италия се провалиха. Въпреки това не ги целиха с яйца и домати, както би станало преди няколко години, след печално завръщане в родината.

Ако не бъркам, червените картони на първенството в Австрия и Швейцария бяха само три. Швайнщайгер блъсна играч и го наказаха. Турският вратар Волкан Демирел направи същото. Ерик Абидал спъна Лука Тони в наказателното поле и бе дисквалифициран. Само толкова! Играта се изчисти до съвършена степен.

Евро 2008 може да се ползва като учебник. За отношения между запалянковци и състезатели. За отлично съдийство. И за бърз, динамичен и честен футбол.