Оцелелият вратар на Шапекоензе Диего Фолман разпространи емоционално послание във връзка с годишнината от трагичната самолетна катастрофа, която погуби почти целия отбор. На 28 ноември светът бе разтърсен от жестоката драма на един тим, пое по пътя на мечтите си. Съставът от Шапеко летеше за финала за Копа Судамерикана срещу Атлетико Насионал. Мач не се състоя, а Шапекоензе бе обявен за шампиона турнира за 2016 година.

„Трудно е да се опишат чувствата, които се изпитват днес. Доста са конфузни. Хиляди спомени връхлитат, обгръща тъга по приятелите/братята. Седем месеца бях в Шапекоензе, но ми се сториха много повече. Имахме страхотна връзка, обичахме, бяхме колеги и се познавахме само с поглед. Шегувахме се, пеехме, играехме и бяхме една голяма фамилия“, започна Фолман в емоционалната си публикация, която онагледи и с разтърсващ колаж.

„Пазя всеки един от вас дълбоко в сърцето си и в спомените си. Пазя всяка усмивка, всеки миг, който изживяхме заедно. Моите братя, които са ме подкрепяли безброй пъти! За вас и за моето семейство се усмихвам, когато сърцето ми е тъжно. За вас и за щастливите мигове, които имахме заедно. Избирайки тях, избирам радостта, която живееше във всеки един от вас“, продължи стражът, който е с ампутиран крак след трагедията.

Вратарят на Шапе се завърна на терена с протеза

„Аз се родих отново и сега се уча да живея и да продължа напред. Борих се 56 дни за живота си. През тази година научих неща, които преди смятах, че не съществуват. Усещам, че Бог е до мен във всички тези дни. Когато заспивам чувам шепот: „Всичко ще е наред“. В същото време, моето семейство ме подкрепя, дава ми сили с моите приятели. Цялата тази любов и подкрепа ми помагат много да се възстановя. Никога да мога да се отблагодаря на всеки, които се е молил за нас“.

„Любов, мъка, благодарност, Бог, Фамилия, приятели е това, което ме крепеше в тези 12 месеца. ВЕЧНА МЪКА!“, пише още Фолман. 

 

É difícil falar, os sentimentos hoje encontram-se confusos, envoltos de lembranças, recordações de momentos, saudade de amigos/irmãos. Fazia sete meses que eu estava na Chapecoense, mas parecia muitos anos. Tínhamos uma conexão, um amor ao próximo, éramos parceiros, nos conhecíamos pelo o olhar. Brincávamos, cantávamos, jogávamos e éramos sim uma grande família. Eu guardo cada um dentro do meu coração e das minhas lembranças. Guardo cada sorriso, cada detalhe que vivemos juntos. Meus irmãos vocês me sustentam inúmeras vezes! É por vocês e pela minha família o sorriso no rosto, mesmo que muitas vezes o meu coração esteja triste. É por vocês e pela alegria que tinham que eu continuo sorrindo. Louvar vocês é louvar a alegria que cada um tinha dentro de si. Eu renasci e estou aprendendo ainda a viver e seguir adiante. Eu lutei todos os 56 dias internado para ficar vivo. Nesse um ano eu aprendi coisas que antes passavam desapercebidas, como poder caminhar ou tomar um simples copo de água. Eu senti Deus todos os dias junto a mim. Quando eu adormecia eu escutava ele sussurrar no meu ouvido: vai ficar tudo bem! Ao mesmo tempo que Deus falava comigo, minha família me sustentava, me dava forças junto dos meus amigos. Eu sentia toda energia emanada a mim, eu sentia o carinho de todos. Toda forma de amor e carinho ajudaram muito no meu processo de reabilitação. Nunca haverá palavras suficientes para agradecer a cada um que orou por todos nós. Amor, saudade, gratidão, Deus, família, amigos, reciprocidade, resiliência, palavras que me sustentam nesses 12 meses. SAUDADES ETERNAS!!!🙏🙏🙏🙏🙏🙏

A post shared by Jakson Follmann (@jaksonfollmann) on