От утре почитателите на Рой Кийн у нас могат да си закупят автобиографията на легендарния капитан на Манчестър Юнайтед. Книгата „Второ полувреме“ще тръгне на българския пазар след страхотните отзиви, които получи в родната за футболиста Ирландия.

Четивото е продукт на сътрудничеството на Кийн със съавтора Роди Дойл, който има десет романа зад гърба си. Сред най-известните от тях са „Ангажиментите“, „Костенурката“, „Фургонът“ и „Кураж“. Преводът на български е дело на Захари Неделчев, а с меки корици цената на книгата е 20 лева (25 лева с твърди).

От издателска къща „Жануа“ публикуваха и кратък откъс с нейното начало:

Рой Кийн
ВТОРО ПОЛУВРЕМЕ
Роди Дойл

УВОД
Когато имаш физически проблем, това влияе на психиката ти. Не можеш да стигнеш до топката и си казваш, че щеше да успееш да го сториш преди десет години, макар че можеше и да не успееш. Има физическа болка, с която можеш да живееш всеки ден, но проблемът е, че тя се отразява на мислите ти. Все още се обръщам назад с мисълта дали не можеше да поиграя още една-две години. „Взех ли правилното решение?”, продължавам да се питам.
Моят съпруга ми казва: „Рой, не помниш ли? Ти дори не можеше да излезеш от колата си”.
Можех, но бе мъчение. Също като ставането от леглото. Но го забравях, защото толкова много обичах играта. Морковът винаги беше пред мен. Исках да играя още една година и си я бях заслужил.

ЧАСТ I
Той ми каза колко много ми се възхищава. Като всички топадвокати бе дяволски учтив. Помислих си: „Този е готин. Ще ми се размине леко”.

Популярната версия на тази история е, че се контузих – скъсах предна връзка, когато Алфи Хеланд ми направи шпагат. Хеланд ми каза да ставам и да не се преструвам. Затова следващия път, когато го срещнах, си го върнах. И сложих край на кариерата му. Макар че не се случи точно това.

Моята книга „Кийн” излезе през септември 2002-ра, само няколко месеца след световно първенство и Сайпан (в Сайпан, остров в Тихия океан, през май 2002 г. Рой Кийн влиза в лют спор със селекционера на Ейре Мик Маккарти по повод тренировъчните условия, начина на подготовка и очакванията към тима за Мондиал 2002. Макар и капитан, Рой Кийн е изхвърлен от състава за световното – б. р.), а откъси от нея бяха пуснати в поредни броеве на „Нюз ъф дъ уърлд”. Единият откъс съдържаше следния пасаж от книгата: „Още едно лайняно представяне. Те бяха готови, ние не. „Сити“ щеше да води, когато Теди заби дузпата двайсет минути преди края. Хауи изравни пет минути преди последния съдийски сигнал. Аз чаках почти 180 минути такъв сгоден случай или три години, ако го погледнете под друг ъгъл. Сега Алфи владееше топката на далечната тъчлиния, където се мотаеше. Бях чакал достатъчно дълго. И го ударих много силно. Топката беше там (така си мисля). „Вземи това, скапана п... И повече не ми приказвай за симулиране на контузии“, мислех си през цялото време. Не чаках мистър Елъри да ми покаже картона. Обърнах се и се запътих към съблекалнята.”
Това произведе множество заглавия, оказа се голяма реклама. Беше перфектно в известен смисъл и съм сигурен, че издателите от „Пингуин” не бяха разочаровани, нито пък продавачите на книги. Аз разбирам, че когато публикуваш дадено произведение, ти продаваш нещо, продаваш част от себе си. Но не очаквах шума, който се вдигна. Беше невероятно. Превърна се в кошмар по онова време. Книгата бе планирана - крайният срок и датата на излизането й от печат се знаеха година по-рано. Идеята бе да се появи, след като играя на мондиала.
Трябваше да бъде оптимистична книга след излизането от трудната квалификационна група и след една добра кампания в Япония и Южна Корея. Мисля си, че това наистина бе оптимистично произведение, само че аз не играх на световното първенство. Дори не можех да изляза от къщи с горкото си куче, без да ме преследват. И така продължи месец-два, нещата едва бяха почнали да се успокояват. И изведнъж фаулът срещу Хеланд се оказа най-новият скандал. Медиите го поеха веднага, те искаха още шоу. И нека да бъдем честни, аз им дадох нещо, което да дъвчат. Натискът върху Футболната асоциация от тяхна страна бе огромен. Настояваха да бъда наказан и ФА го направи. Отправиха ми обвинение за нарушаване на футболната етика, за умишлено нападение над Хеланд и за облагодетелстване от случката с описването й. Заболя ме от тези обвинения, особено от второто – идеята, че нарочно съм отишъл да контузя някого с надеждата после да продам повече книги.
Това ми причини страдания – не само психически, но и физически, повлия на съня ми, на апетита ми. Подготвях се за мачовете, но имах проблеми с бедрото си. Беше и емоционално уморително, защото се случи твърде скоро след Сайпан. Семейството ми, най-близките ми хора страдаха. Бях футболист, а се срещнах с адвокати...
Изслушването бе в Болтън, на стадион „Рийбок”. Не беше съд, но се чувствах като подсъдим. Мисля, че това бе грешка – произшествието на терена не бе разглеждано като футболен въпрос. Обвинението бе от Футболната асоциация, аз пътувах от Манчестър с двама адвокати. Това не ми се струваше редно. В колата, в която бяхме, цареше тишина. Не ги познавах достатъчно, нямаше позитивна енергия, нямаше уверения, че ще се преборят с обвиненията, отправени към мен. Целта беше да се ограничат щетите. За тях това бе още един работен ден, но за мен бе доста повече. Знаех, че ще загубя. Знаех също, че когато се прибера у дома вечерта, всичко вече ще бъде приключило.
Да стигна до „Рийбок” онзи ден ми бе толкова трудно... Чувствах се така, сякаш бях обвинен в убийство.
Сега си мисля, че ако бях отишъл до стадиона без тях, би било по-добър вариант. Може би трябваше да се видим направо там. Всъщност по-добре изобщо да нямах адвокат, а да бях влязъл само за да си чуя наказанието. ФА отправя обвинението и ФА произнася присъдата. Съдия и жури. Натискът обаче бе от медиите: „Футболната асоциация трябва да направи това, което е правилно за играта”. И преди съм бил в ситуации, в които са ме подлагали на кръстосан разпит. Мислех, че и сега ще ме изслушат. Но този път, влизайки, почти веднага почувствах атмосферата и си помислих: „Просто ми кажете наказанието”. В нито един миг не усетих, че те чуха моята гледна точка.
Футболната асоциация бе наела адвокат - убиец. Голяма клечка от Лондон - Джим Стърман. Той беше брилянтен във всяко едно отношение. Имаше ме, поднесен на тепсия. Исусе, заради един шпагат! Стърман бе фен на „Тотнъм“, сам ми го каза в тоалетната преди изслушването. Облекчавах се в писоара до него. Приказвахме си, както го правят двама мъже, когато са на такова място. Каза ми: „Мисля, че си голям играч”. Спомена колко много ми се възхищава. Като всички топадвокати и той бе дяволски учтив. Помислих си: „Този е готин. Ще ми се размине леко”. Но той ме разкъса на парчета, шибанякът. Това му беше работата, да ме разкъса на парчета. Мислех си, че щеше да е добре, ако беше на моя страна. Но, уви... Подложиха ме на кръстосан разпит около един час. Беше като в някакъв кошмар.
След като Стърман извади книгата, не спря да ми я показва. „Това Вие ли сте на корицата? Това е Вашата книга, нали така?“, питаше почти непрекъснато. Отговарях положително. „Заставате ли зад всичко, което сте казали в книгата?”, попита той. „Да”, отвърнах. „Значи това, което сте казали в нея, са Ваши думи…”, продължи разпитът. „Но тя е писана съвместно”, казах.
„Това е откровена книга. Вие сте го потвърдили”, атакуваше ме адвокатът на ФА. „Не съм имал това предвид. Не съм го казал в този смисъл. Не съм сигурен, че съм казал всички тези думи. Имах съавтор”, защитавах се аз.
Това не бяха сериозни аргументи и знаех, че ще изгубя тази битка. Въпреки това трябваше да се боря. Все едно бях на боксьорския ринг. Може да губиш, но какво ще направиш? Не можеш да свалиш гарда. Трябва да не спираш да се бориш.
Той бе много добър. Помня, че си мислех ядно: „Ти, шибаняко...”.
Неговата работа бе да ме представи като главорез, като маниак, като човек, който излиза с цел да контузи противниците си на терена. И той го направи – успя.
Помогна му и видеото.
„Можете ли да видите това влизане?”, обърна се той към комисията.
Те гледаха шпагата ми на забавен кадър – мили боже! Каквото и да гледате на забавен кадър, то изглежда по-лошо. Дори да си издухвате носа, изглежда ужасно, показано по този начин. Влизането ми, погледнато от всеки ъгъл, бе ужасяващо. По едно време исках да изрева: „Спрете шибаното видео. Кажете ми наказанието и да приключваме”.
Джим Стърман имаше лесен ден. Мисля, че той му се наслади като фен на „Тотнъм“, шибанякът му с шибаняк.
Помня, че си помислих: „Тук съм прецакан!”. Седнах.
Беше ред на Иймън Дънфи. Иймън бе моят съавтор и трябваше да дойде от Ирландия, за да бъде изслушан като свидетел. Той вече бе казал, че е използвал свои собствени думи, за да опише влизането ми. Преди да влезем вътре, мислех да го помоля: „Ако те питат дали според теб нарочно съм контузил Хеланд, кажи „не“.
Реших да не го правя. Не желаех да го обърквам, като поискам нещо толкова просто от него.
Стърман го попита: „Мистър Дънфи, мислите ли, че мистър Кийн нарочно е контузил своя колега професионалист – мистър Хеланд?”
За мой ужас трите думи, които Иймън му каза, бяха: „Без никакво съмнение”.
Така приключи случаят. Защитата ми излетя през прозореца. Иймън бе написал книгата, той бе моят свидетел. Според мен се е почувствал така, все едно че съдят него, а това бе почти истински съд. Той искаше да се дистанцира от мен. Можех да разбера гледната му точка - бе написал книгата, свършил бе своята работа. Аз я бях одобрил. Така останах съвсем сам. Това бе моята книга, моето име стоеше върху нея. Вероятно Иймън е решил, че може да го замесят като съавтор на книгата и просто искаше да се измъкне, да приключи с това. Бързаше да се прибере обратно в Дъблин.
Погледнах го и си помислих: „Е, сега вече определено съм прецакан”. На въпроса, който му зададоха, той дори не се опита да отговори уклончиво, да каже нещо от сорта на: „Мисля, че е така...”; „Може би...”; „Вероятно...”. Или поне: „Не мога честно да отговоря на този въпрос”. Думите му бяха категорични: „Без никакво съмнение”.
Като съавтор, поне така мисля, той е знаел какво е било в ума ми, когато е писал книгата. Не обвинявам Иймън. Ни най-малко. Но той не ми помогна... „Без никакво съмнение.” Господи!
Видях от изражението на Джим Стърман какво мислеше той: „Прекрасен отговор”.
Това беше част от играта, това е футбол. Все едно куче изяжда куче. Ритал съм доста футболисти. Знам каква е разликата между това да нараниш някого и да го контузиш. Не съм излязъл на терена, за да контузя Хеланд. Когато играеш, знаеш как може да причиниш травма на някого. Затова сега някои играчи се ядосват, когато видят определен тип влизания. Те знаят с какви намерения са направени. Не мисля, че който и да е футболист, играл срещу мен, и с когото съм имал сблъсъци – Патрик Виейра, играчите от „Арсенал“, момчетата от „Челси“ – не мисля, че някой от тях ще каже нещо толкова лошо за мен. Казваха, че съм неприятен, че обичам битките, но не смятам, че някой от тях би твърдял, че съм действал подмолно. Може и да бъркам, разбира се. Може би стотици ще кажат, че съм бил точно такъв. Влизал съм в твърди единоборства с много играчи, но никога не се е случвало да изнасят на носилка някого заради мен. Не казвам, че това е някакво постижение, но те винаги ставаха и продължаха да играят.
И в този случай нямаше преднамереност. Моята проста защита бе, че играх преди това срещу Хеланд три или четири пъти – от мача с „Лийдс“ през 1997-а, тогава скъсах връзки, до този през 2001-ва, когато го ритнах, тогава той беше футболист на „Манчестър Сити“. Играх срещу него и по-рано същия сезон, а той се спречка с Пол Скоулс. Ако аз съм такъв маниак и толкова много жадувах да му отмъстя, защо щях да чакам години за тази възможност? Можеше изобщо да не получа шанс. Футболистите идват и си отиват... Аргументът ми беше, че съм играл срещу него и преди, а не съм бил груб.
Гледах стари мачове, в които Хеланд ме рита. Той наистина бе абсолютен лайнар. Дразнещ, подъл. Инцидентът стана на мач срещу „Сити“, но аз играх срещу него още докато бе в „Лийдс“. А съперничеството между „Лийдс“ и „Юнайтед“ е огромно. Да не би да съм живял години наред с мисълта, че ще го хвана на тясно този гадняр и ще му го върна? Не, разбира се.
Беше ли се загнездил в ума ми?
Разбира се, че беше. Също като Роб Лий, като Дейвид Бати, като Алън Шиърър, като Денис Уайз, като Патрик Виейра. Всички тези играчи бяха в ума ми. „Ако ми се удаде шанс, ще ви ударя, мамка ви”, мислех си. Разбира се, че щях. Такава е играта. Моето място е в халфовата линия. Не съм някакъв десен или ляв бек, който може през цялата си кариера да не влезе остро на никого. Или някое крило, което никога не се контузва. Аз играя в центъра на терена. Но има известна разлика между това да изриташ някого и да контузиш някого. Всеки опитен играч ще ви го каже.
Хеланд завърши онзи мач и игра четири дни по-късно за Норвегия. Две години по-късно той се опита да каже, че е прекратил кариерата си заради онова влизане. Щял да ме съди... Това беше лошо влизане, но въпреки всичко той бе в състояние да играе след четири дни.
„Топката бе там, така мисля“, казах на разпитващите. Убеден съм, че двете думи, които ме провалиха, бяха именно последните - „така мисля“. Те оставят възможност за интерпретации на въпроса защо съм влязъл по този начин - дали ме е интересувала топката, или съм чакал с години възможността да контузя Алфи Хеланд. Знам, че топката бе там, сигурен съм. Той просто стигна до нея преди мен.
Така тези две думи ми костваха четиристотин бона.
Това бе един дълъг ден.
Решението или по-точно присъдата бе ясна следобед. Говореше се, че може би ще обжалваме, но мисля, че адвокатът ми Майкъл Кенеди спомена думата „приключване”: „Нуждаем се от приключване на това, Рой”, каза той. Аз също исках да приключим. Платих глобата и съдебните разноски. Глобиха ме 150 000 паунда, а разходите бяха над 50 000. Отделно бе първоначалната санкция. Наказаха ме и с двуседмичната ми заплата в „Юнайтед“ заради това влизане. Имах и забрана да не играя 4 мача. Сега Футболната асоциация добави още 5 към тях. Двойна санкция за едно и също нещо. Би трябвало да продам доста книги, за да избия всички разходи, ако някой е повярвал на смехотворните обвинения към мен за причината за инцидента. Но бях щастлив, че всичко свърши. Мисля, че това изтощаваше и мен, и семейството ми.
Мисля си още, че трябваше да отида на изслушването без никакъв адвокат и да си понеса санкцията. Така и така щяха да ме изкарат виновен, а и медиите бяха раздули достатъчно случая.
Съжалявам ли за това, което бе написано в книгата? По-скоро не, защото аз я одобрих, преди да бъде публикувана. Дали се бях фокусирал върху всяка дума? Очевидно не, защото не смятам, че бе моя идея да се добавят думите „така мисля”. Опитах ли се да контузя Хеланд? Определено не. Но наистина исках да го закова и да му дам да разбере какво се е случило. Исках да го заболи, да застана зад него и да му извикам: „Получи си го, п... скапана”. Не съжалявам. Но не съм искал да го контузя.
Дали го преследвах по време на двубоя? Да, но не само него, а и доста други играчи, мен също са ме преследвали. Това е част от играта. Има велики голове, велики спасявания, битки. Има обаче и някои неща, които не харесваме – гмуркането, маменето, грубите влизания. Те също са част от играта. Хората искат да ги избегнат, да се престорят, че ги няма. Но съществуват футболисти, които и днес тормозят по този начин колегите си на терена. Сиймъс Макдонаг, треньор на вратарите, имаше един лаф, един съвет, който даваше: „Когато излизаш при центрирания, тръгни грубо”. Никой не го казва публично, но ние не играем детски игрички. Сами виждате какво става в наказателното поле преди изпълнението на фаул или корнер.
Тогава Хеланд ме ядоса, крещя ми. Опита се го направи на два пъти, когато още бе в „Лийдс“. Преследваше ме, идваше зад мен, като целта му бе да остави отпечатък от бутонките си върху краката ми. Има неща, за които съжалявам, но случаят с него не е от тях. Хеланд олицетворява нещата от играта, които аз не харесвам.
Сега, като поглеждам назад, съм разочарован от останалите играчи на „Манчестър Сити“. Те не скочиха да защитят своя съотборник. Знам, че ако някой бе направил това на футболист от „Юнайтед“, щях да бъда пръв там. Вероятно те също са го смятали за лайнар.
Всеки ми казваше да продължавам напред и мисля, че го направих. Това бяха няколко трудни месеца. За мен най-важно бе да играя отново футбол. Този случай не компенсира нищо. Майкъл Кенеди каза, че ни трябва приключване и това проработи за мен. Вярвам, че ако направиш нещо грешно, трябва да си понесеш последствията. Никога не съм се чувствал като невинна жертва. Не трябваше да харча парите си за адвокати. Трябваше просто да кажа: „Случи се. Не съм искал да стане така, но очевидно е описано в книгата ми по този начин”.
Мислех, че става въпрос за оцеляване, за намаляване на щетите до минимум. Чудeх се защо бях там, но не много. Недоумявах защо имам адвокат. Въпросът не бе печалба или загуба, виновен или невинен. Може би щях да бъде по-щастлив, ако глобата бе по-малка. Но размерът й не ме изненада, защото натискът да ме накажат бе голям. Съдебните и логичните аргументи нямаше как да проработят - аз имах съавтор, който бе използвал свой собствен стил; това бяха думи на Иймън; аз вече бях наказан; моето право да говоря не бе уважено достатъчно. Като споменах за свободното слово, Стърман просто се изсмя: „Това означава ли, че аз мога да изляза на улицата и да обидя някого? Свобода на словото!”.
Той каза това още преди да сме започнали и добави: „Ако твоята защита се основава на свободата на словото, не ми пробутвай тези глупости”.
Стърман бе брилянтен. Но и имаше добър случай, разполагаше с видеодоказателство. Вероятно това бяха най-лесните пари, които някога е заработвал. Той дори не се изпоти.