Несправедливо, биха възкликнали някои.

Подхлъзване, падане и топката вече е далеч. Изправяш се и тръгваш обратно, но всичко е притихнало, свършило. „Коп“-ът смутено подслушва молитва до Аллах. Един тункван войник сипе благодарност след благодарност. Вярващият получава наградата си в миг, когато много малко вярваха в него. След това става, и то бързичко. Личният триумф не е по-важен от спартанския строй.

Несправедливо.

Грешката още отеква в съзнанието, макар кълбото вече да подскача от крак на крак. „Синята“ мъгла отсреща обвива всяко кьоше, потулва пролуките и като стриктен хигиенист замита всяка следа от атакуващ футбол. Казано накратко – не ти оставя шанс. На всеки се случва да сбърка, но времето лети по друг начин, когато на ръката ти стои капитанската лента. При това не от вчера или онзи ден, а вече цели 10 години. Цяло десетилетие, донесло много радости, ала все така преминало в сянката на голямото чакане. Неумолимият ход на времето подмени хронометрите с календари, но през тази година - победа след победата, след победата и моментът за нулирането зрееше в душите на феновете… Тогава дойде вторият гол и надеждата се пръсна на хиляди парченца.

Несправедливо.

Тази думичка може да опише по хиляди начини неделята на „Анфийлд“. Несправедливо бе  точно идолът Стивън Джерард да подари първия гол на Челси. За някои ще е несправедливо и Ливърпул да стане шампиона на Англия с най-малко изиграни официални мачове в рамките на един сезон. Несправедливо изглежда с два гола за две седмици да съкрушиш повече мечти, отколкото някой друг е градил с цели 30. Несправедливо е да те числят към великите футболни умове, когато Специалното ти умение не надхвърля това от коренно различни като потенциал състави да изстискаш една и съща дефанзивна слуз. Крайно несправедливо,твърде недостойно дори, е да се съдят победителите. Накрая все пак се броят не петичките и аплодисментите, а точките, вкараните и допуснати голове, преките двубои – нещата опират до цифри. Те внасят малко ред в играта, която не изключва всякакви алогични тактики и развръзки. Затова би било несправедливо да се очаква нещо различно от „резервите“ на Моуриньо, след като „титулярите“ изнасят същите представления мач след мач. Не по-малко несправедливо ще е ако феновете на мърсисайдци се питат: „Какво ли щеше да бъде, ако бяхме подходили по-предпазливо?“, не и когато отборът оглави класирането тъкмо заради своя шеметен и понякога почти самоубийствен стил.

Точно в този миг за Ливърпул животът може да изглежда като низ от несправедливости, но върху това трябва да се опрат Брендън Роджърс и неговите момчета. Не бива да им пука колко етажа е имал автобуса на Щастливия. „Несправедливо“ не е тяхната думичка, защото сега просто не е моментът за примирение. Един човек го показа през 2005 година насред Истанбул с отчаян изстрел с глава, повел отбора към обрат. Малко обаче си спомнят, че същият тип започна офанзивата към онзи финал с гръмовно воле срещу Олимпиакос. Той беше и който се подхлъзна пред Челси, но веднага стъпи на крака и се затича обратно,  защото е

недопустимо да се отказваш!

Стар морски закон е, че капитанът напуска кораба последен. Може и да не настигна Демба Ба, може и да не изигра най-силния си мач, но отстъплението не беше, не е  и няма да бъде опция. Съжаление безспорно има, защото 24 години без титла са прекалено много, а петицата наднича иззад ъгъла. Краят на кариерата за кавалера с „осмицата“ също приближава.

Той обаче знае пътя – право към окото на бурята, с високо вдигната глава и в преследване на златното небе.