Детелин Далаклиев, последният ни световен шампион по бокс, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Преди 10 години той триумфира на първенството в Милано с шест спечелени срещи, след което заслужи приза „Спортист на годината“ за 2009 г. Сред най-ценните му отличия са трите златни медала от първенството на Европейския съюз. Носител е на Купа „Странджа“, най-стария боксов аматьорски турнир в света.

Участник е на две олимпиади, а голямата му болка е, че не успя да стъпи на почетната стълбичка на най-големия спортен форум. След като взе диплома за треньор, продължи обучението си в направлението „Спортен мениджмънт“. Последният му проект е свързан с основаването на негов клуб в родния Плевен.

- Дидо, здравей! Какво прави в момента последният световен шампион по бокс на България?

- Аз съм един нормален човек, както всеки друг. Излязох от бокса в последните три години, защото претърпях контузия, а и отделно вече усещах, че не бях на голямо ниво и не исках да попадам в сфера, в която не се чувствам конкурентен. Какво правя? Гледам си децата. Изучих се, завърших „Спортен мениджмънт“ и в момента се боря да си направя моя школа в Плевен.

- Само там ли смяташ да прилагаш спортния мениджмънт? Мениджмънт има, но спорт има ли?

- За мен спорт в България има и винаги ще има. Има доста деца, които искат да тренират. Спортът винаги ще е в човечеството, но трябва да се намери границата между бизнеса и спорта. Мисля, че това най-много пречи в момента в България.

- Твоята специалност е точно за това.

- Да, тя е точно за това, но тук говорим за разлика между спорт и професионален спорт. Много хора не са запознати, че професионалният спорт е съвсем различен от спорта като цяло на аматьорско и държавно ниво.

- Ти бе сред лицата на 42-ата Гала по бойни спортове, която се организира по традиция от „Max Fight“ – кое те накара да приемеш предложението им?

- Искам да благодаря на “Max Fight”, че ме потърсиха и са видели в моето лице човек, който обича спорта, иска да се занимава с него и да се развива. Дори съм поласкан, защото има хора, които по някакъв начин разбират и виждат кои са истински шампиони и кой иска да развива спорта. В момента нямам кой знае каква работа и приех. За мен беше щастие.

- Накъде върви българският бокс? Има ли таланти, които да върнат славата на един от най-успешните български спортове?

- Винаги ще имаме боксьори. В бокса има много талантливи деца, както в националния отбор, така и по клубовете. В момента може да има някаква криза, но все пак във федерацията по бокс се работи доста здраво, носят се медали, имаме европейски шампиони при юноши и при мъже. Въпрос на време е. Много е трудно, всички европейски отбори вече напредват с много голямо темпо. Но мисля, че пак ще дойде времето, в което ще имаме олимпийски и световни шампиони. Всички работим за това и искаме боксът като традиция да е номер 1.

- Да, но след теб вече 10 години нямаме световна титла.

- Да, аз съм последният от 25 години. Преди мен нямаше 15 години. Сега си обяснявам колко е трудно да станеш световен шампион. Това е голямо нещо. Трябва да си докоснат от Господ. Но сме оптимисти, че ще имаме нови световни шампиони.

- Не малко от нашите големи спортисти са започвали с футбол. Мисля, че и твоята история е такава…

- Футболът ми е любимият спорт. И до ден-днешен постоянно гледам футбол. Искам живот и здраве синът ми да стане футболист. Тренирах, обичах футбола, играех футбол, дори и сега играя всяка седмица по два пъти, но просто така ме завъртя животът. Още не мога да си обясня как станах боксьор. Отидох до боксовата зала съвсем случайно и започнах да си тренирам не за да стана състезател, а просто ей така. Бях доста слабичък и исках малко да потренирам за здраве. Но ме накараха да отида на състезание, макар че не исках. Хората са видели нещо в мен и така се получи, че станах боксьор.

- А имаше ли идол в бокса? Искаше ли на някого да приличаш?

- По спорта ме е запалил баща ми. Той гледа спорт по телевизията денонощно. А по бокса се запалих от Даниел Петров, когато стана олимпийски шампион в Атланта. Когато излезеше българин на ринга, си казвах, че ще бие. Бяха голямо поколение боксьори. Човек може само да иска да прилича на тях!

- Спомняш ли си къде спечели първия си медал?

- Първият си медал от голямо състезание го спечелих през 2001 г. в Сараево на европейско първенство. Няма да забравя, че тогава бях взет в националния отбор като аутсайдер, но само аз взех медал на това първенство.

- А защо аутсайдер?

- Знаете, че в бокса са категории, а тогава имаше други момчета. Още растях и трябваше да играя на 48 кг, обаче като дете не можех да свалям килограми. На 51 кг имаше друг титуляр. Накрая директно се качих на 54 кг, за да участвам. Взеха ме на лагер в по-горната категория, тренирах много здраво. Няма да забравя първото ми ходене на Белмекен. Не можех да спя, а само чаках да стане 7 часа сутринта и да почна да тренирам. Да заслужиш анцуга на България, а не да си го купиш от магазина, беше нещо голямо.

- Без съмнение световната ти титла през 2009 г. е върхът в твоята кариера. Тогава ти беше капитан на националния отбор. Спомняш ли си най-тежката среща в Милано?

- Бях капитан на националния отбор доста години. Но нямам нито една лесна среща. Може отстрани да е изглеждало, че е било лесно. Не само на световното първенство, а всяка една среща съм я играл с голям хъс и желание за победа. На световното нямах лесен мач и съм единственият български боксьор световен шампион с шест срещи от 55 човека. И единственият българин победил Узбекистан, Куба и Русия. При най-тежкия жребий в най-тежкия момент за мен, защото имах дискова херния, заради която 10 дни преди световното не можех да тренирам, а лежах и бях на инжекции! Но просто отидох там, колелото тръгна и го направих. И на финала имаше драма – водех си и всичко беше нормално, но 20-30 секунди преди края стана равен резултатът. Играх с кубинец, който е вицеолимпийски и световен шампион, но го бих. На самото състезание усетих, че това е моят момент.

- В същата година си обявен и за Спортист номер 1 на България, като изпревари Йордан Йовчев и Станка Златева. Вярваше ли, че ще получиш признанието на българските журналисти?

- Един път съм участвал в Спортист на годината и станах първи. Винаги ми е било мечта. Това е едно от най-големите признания, защото в България трябва да се пребориш с много добри спортисти. За мен това беше като втора световна титла. Но не съм и помислял, че след 15 години чакане за световна титла, може журналистите да ме пренебрегнат. Мислех си, че ще стана Спортист на годината и се случи. Смятам, че го заслужавах.

- От шампионатите на Стария континент в Ливърпул и Пловдив имаш сребърни медали, а от този в Пула – бронз. На кое от тези три състезания пропусна шанса да стъпиш на най-високото стъпало?

- За Пула не искам да говоря, защото тогава бях малък и имам чувството, че се задоволих с медала. Оттогава си казах, че не искам да се задоволявам с нищо, а искам да съм на върха. Толкова години съм се мъчил за това нещо. В Ливърпул ми дадоха 5:5 с моята „черна котка“ Люк Кембъл, който го направиха така и олимпийски шампион, и вицесветовен, и европейски. Беше останал един англичанин от всички, а европейското първенство беше в Англия. На финала дадоха резултат 5:5, но той беше с повече удари. Тогава ми беше много тежко, но не толкова, колкото ми бе на олимпиадата в Лондон, защото там го победих, но хората знаят как да го направят победител и го направиха. Тогава бях най-съкрушен. До ден-днешен ми е мечта да имам медал от олимпиада, но не можах.

- Кога си се чувствал най-ощетен от съдиите?

- Точно тогава. Но много пъти съм бил ощетяван. А когато израснах, започнах да го приемам като част от играта.

- Кога за последно се качи на ринга като състезател и лесно ли взе решението да се откажеш от любимия си спорт?

- Не помня точно кога, но беше преди две години и половина. Не взех лесно решението. Даже бях контузен и играх така година и половина без да казвам на никой какво ми е състоянието. Сигурно сгреших, но когато вече не можеш, трябва да вземеш това решение. И сега някой, който е излязъл от бокса, ми казва: „Ей, сега ще се завърна.“ А аз му отговарям: „Недей да правиш тази грешка, защото няма как. Ти си мислиш, че можеш нещо, но де факто…“ Никога не съм си мислил, че съм пълнеж или посредствен боксьор. Винаги съм искал да бъда нещо повече от другите. Видях, че вече не съм конкурентен и така взех решението. 12 години поддържах 54 кг, после смениха категориите на 56 кг. Още оттам започнах леко да буксувам. Сигурно ми дотежа и това, че като световен шампион всичко беше върху мен. Вече не можех да свалям килограми и качих до 60 кг, а там не ми беше мястото. Такива са нещата.

- Как се роди идеята за книгата ти „Никога не се предавай“?

- Не беше моя идея. Едно момче от Плевен, което пише книги и пише в един сайт новини, ме потърси. Каза ми: „Моля те, дай да направим една книга. Това ще бъде интересно на хората.“ Първо не исках от суеверие, че като напиша книга, ще стане нещо и ще ми спре спортната кариера. Обаче в крайна сметка се навих. Започнахме да се виждаме, когато бях на лагери, му пишех. Дори малко избърза, но много хора са доволни. Сега като се сетя има още много работи, които да се кажат. Да се направи книгата и по-добре, пак само с лични средства. Много хора си мислеха, че ще изкараме някакви пари, а с всяка една продадена книга де факто дадохме средства на едни деца с болести. В книгата няма нито една измислица.

- Твърди се, че си бил на крачка да емигрираш в САЩ, така ли е?

- Бях там близо година, играех за един отбор. Това беше, когато станах световен шампион. Да, бях на крачка, защото не ми бяха казали да направя тази крачка – да стана професионалист, когато вече съм световен шампион. При мен дойде един от добрите мениджъри, който искаше да играя професионален бокс, да живея в Лос Анджелис, но така ми е било писано. Имах някаква болна тема за олимпиадата. Исках да изчакам до 2012 г., да дам всичко от себе си. Започнах да тренирам много повече от преди да стана световен шампион, но нещо се случи и не можах да го направя.

- Какво е мнението ти за тежката категория сега – Антъни Джошуа, Тайсън Фюри, Кубрат Пулев?

- В момента има някакво добро ниво. Особено Джошуа, всеки един англичанин е пълен професионалист във всяко едно отношение. Те гледат нещата толкова детайлно, че просто не мога да повярвам. Хората са доста напред, да не говорим и за американците. А Фюри е много талантлив боксьор. Според мен е труден, защото е бърз и играе истински бокс. Кобрата е на голямо ниво и израсна. Последната среща му беше тежка, но го бях предвидил, защото съм ходил в Америка и знам какво е, когато си нов там – всичко е различно. Свикнал си цял живот да тренираш в 16 часа, а там е през нощта. Трябва ти доста време да се настроиш. Там е много по-трудно. С всеки един боксьор във всяка една зала ще ти е трудно.

- На какво искаш да научиш децата в твоята школа?

- Искам да ги науча първо да бъдат хора. Като влязат някъде, да кажат: „Добър ден!“. Да махнат това, което казва българинът – бий, за да те уважават. Не ми е приоритет, защото когато влезеш някъде и кажеш: „Здравейте! Как сте?“ и се държиш нормално, хората не те взимат на сериозно. А когато влезеш и ги нахулиш, дори може да те почерпят. Дали ще станат спортисти или не, това не може да се каже, но да имат някаква цел в живота. Да искат да подражават на нормалните хора, да знаят по два езика, защото няма голям шампион, който не е човек.  

- Имаш ли любимо място за почивка?

- Да, вкъщи.

- А остава ли ти време?

- Да, в последните години доста си седя вкъщи. Дори почнах да се изморявам, защото съм свикнал постоянно да съм някъде. Жена ми ми се сърди и казва: „Какво да направя, че постоянно си бил на път и сега не ти се мърда никъде?“ Не обичам да тръгна, да карам бавно, да спра, да се огледам, да изпия едно кафе… Не съм от този тип хора.

- Дидо, благодарим ти! Сега ще чакаме да излизат таланти от твоята школа, с които да правим интервюта!

- Има немалко време. Тепърва започвам да я ремонтирам. Искам да благодаря на кмета, че най-накрая се сдобих с едно място, което е малко, но ще стане за тренировки.