За първи, а може би и за последен път, ще използвам възможността, която ми предоставя работата в медиите, за публикуването на нещо лично. Следващите редове няма да засегнат проблемите в Левски, ситуацията в ЦСКА, европейското участие на Лудогорец, новата Първа лига, драмите в националния отбор...С две думи няма да говоря за „елитния“ ни футбол, но пак ще стане дума за футбол, защото той е в основата. Тук е мястото да спрете да четете, ако се интересувате само от гореспоменатите теми.

Краят март 1994 година (точната дата не я помня). Еуфорията от гола на Емо Костадинов е поотминала, но с нетърпение очакваме Световното първенство в САЩ. С приятели от училище пътуваме в автобус от градския транспорт в Пловдив...отиваме на някакво извънкласно обучение, след което сме свободни. Автобусът минава покрай стадион „Тодор Диев“. Един от аверите се сеща нещо и казва: „Искате ли да ходим на мач днес. Играе се полуфинал за Купата на България“. Денят ни е свободен и бързо се съгласяваме. Времето е хубаво и по-късно през деня се насочваме към стадиона, където срещаме тълпа от хора. Влизаме. Трибуните са пълни – седящи и правостоящи. За хлапета на по 12 години е истинско предизвикателство да намерим място, от което да гледаме мача. Почти ежедневните катерения на скалите около Бунарджика ни дават възможност да „превземем“ желязната конструкция на светлинното табло и се настаняваме на покрива на съседните бараки. Видимостта е лоша, но ние сме там. Спартак Пловдив (тогава в Б група) играе мач преди финала за Купата срещу Пирин. Седмици по-рано „орлетата“ побеждават в Благоевград с 1:0, но интригата е жива. Спартак играе много по-добре, но пропуска положения и в крайна сметка резултатът е 0:0. Пирин си осигурява финал с Левски, а за Спартак остава разочарованието и битката за влизане в А група. За мен остават спомените от първия мач, който посещавам сам – без баща ми (който преди това нееднократно ме водеше на стадион „Христо Ботев“ в опитите си да ме направи „канарче“). Екстравагантната „ложа“, която избрахме, допълнително повиши адреналина от изживяването. След този мач реших – моят любим отбор ще бъде Спартак Пловдив, а връзката ми с футбола (който до тогава предимно играех с момчетата на двора, следях по телевизията и рядко на стадиона) стана наистина здрава.

Следващите няколко седмици не пропуснах мач на Спартак в Пловдив. Отборът побеждава с лекота и в края на сезона си осигурява място в А група за първи път след шампионската титла през 1963 година и последвалото насилствено обединение с Ботев Пловдив и реалното първо заличаване на клуба.

Дойде лятото и знаменитите победи на националния ни отбор в САЩ, но въпреки тях аз мислех за предстоящия сезон на Спартак в А група.

И той дойде много бързо. Традиционното ми лятно пребиваване „на село“ отложи връщането ми на стадиона, а Спартак направи 1:1 с ЛЕКС (Ловеч). Още втория кръг бе време за дерби. Стадион „Христо Ботев“ бе пълен, а мачът Ботев – Спартак бе удобен момент да натрия носа на баща ми. По-големите ми братовчеди (ботевисти) ме заведоха на митичната трибуна „Изток“, а аз стисках палци за моите. Това не даде резултат, Ботев победи с  4:1, но май тази загуба бе предизвестена. Дали имаше разочарование или не - не помня. Помня обаче мач номер 3 – на „Девети Септевмри“ срещу ЦСКА и 4:0 за Спартак. Това вече бе друго. Сезонът бе луд. В 10-тия кръг на гости в Пловдив дойде и бъдещият шампион Левски и отнесе една от трите си загуби в първенството. В крайна сметка Спартак завърши 6-ти и получи право на участие в турнира Интертото. Аз отново бях прецакан, защото новото лятно „на село“ ми попречи да гледам на живо мачовете с Айнтрахт и литовския Панежис, който Спартак победи с 3:0.

Хубавата част от историята свършва някъде тук. Може би 6-7 месеца не стигнаха на „брокерите“ да построят нов стадион „Тодор Диев“, чийто проект „английски тип“ все още стои някъде в канцелариите. Той си остана със стърчащите основи, които в последствие отидоха за скрап. Финансовата криза бързо извади Спартак от А група, последва  стремглаво падение надолу до третото ниво на българския футбол. През сезон 1997/1998 отборът дори изпада от Югоизточната В група, но обединение със Сокол 94 (Коматево) спасява нещата (до вчера).
Винаги ще помня сезон 1998/1999. След обединението с коматевци и с Тенчо Тенев старши треньор Спартак прави силен отбор. Конкурент за първото място във В група е отборът на Берое 2000 (отломки от Берое, който също преживява криза). Незабравими пътувания в Казанлък, в Димитровград, в Стара Загора, в Смолян, в Сопот, Първомай, Чирпан и почти всеки град, в който Спартак гостува. Пътувам сам, а понякога и с двама-трима приятели, а понякога се налагаше Тенчо Тенев да позволява да се прибираме с клубния автобус поради липса на друг транспорт.

Този сезон е и първият ми досег с журналистиката. Мач на Спартак е първият, който коментирам по радиото. Някъде там вече се бях запалил по футбола по радиото. С интерес следях мачовете от английското и немското първенство благодарение на момчетата от радио TNN в Пловдив Владо Григоров и Росен Александров. Тогава интернетът бе рядкост, а резултатите научавахме само на телетекст (ако имаш модерен телевизор) или по радиото. Някъде там реших, че искам да се занимавам именно с това. Запознах се с Росен и Владо (може би съм бил от тези, досадните слушатели), но реших, че трябва да съм нахален.

Баща ми тъкмо се бе сдобил с първия си мобилен телефон. Огромен Бенефон тежащ, колкото тухла. Преди един мач в Асеновград му го измъкнах, обадих се в радиото и предложих да се включвам и да казвам резултата – естествено аз щях да ги набирам. Мачът Асеновец – Спартак от споменатия вече сезон бе първият ми опит за коментар в радиоефир. Нямам никаква представа как е изглеждал. Само знам, че след мача пловдивчани бяхме нападнати с камъни от агитката на Асеновец, а Бенефонът послужи, за да известим полицията. Последваха още няколко „коментара“ на мачове (не питайте как после обяснявах на баща ми високите сметки). Точно тези мачове запалиха искрата, която не изгасва до момента. В последствие Росен ме покани в споменатото радио TNN и всичко започна...

През сезон 2005/2006 Спартак отново се върна в професионалния футбол, като заигра в Източната Б група. През този и следващия сезон имах удоволствието дори да работя за любимия си клуб в ролята на пресаташе. Финансирането на отбора бе поето от триото Крум Мандуров (който дълги години бе истински стожер в клуба), Андрей Павлов (лека му пръст) и Георги Колев (за когото ще стане дума по-долу). Всъщност през споменатия сезон и година по-късно, два пъти Спартак бе на лагер в Разград преди мачове със Светкавица. Тренировките на терена, който повече приличаше на нива, бяха истинско мъчение. Тогава си помислих, че за първи и последен път, по футболен въпрос, посещавам Разград (сега като се сетя за това и си повтарям – „никога не казвай никога“). Спартак имаше дори амбиция за А група, която така или иначе не се осъществи. Професионалният ми път ме отведе в София, а интересът към Спартак остана леко в страни от камбанарията на професионалните ми задължения.

Последните години (най-вече след оттеглянето на Крум Мандуров) се оказаха истинска мъка за Спартак Пловдив. През 2011 година отборът доброволно напусна професионалния футбол, след като завърши на трето място Б група. Не бяха изпълнени условията по концесията на намиращият се на перфектно място в Пловдив стадион „Тодор Диев“. 

Стигна се и до вчерашния ден - 11 август 2016 година. Гробокопачите на Спартак Пловдив Георги Колев и Тодор Симеонов (посредствен футболист и се оказа тройно по-посредствен ръководител) решиха, че представителният отбор трябва да бъде закрит – без обсъждане, без търсене на варианти, без нищо. Просто така – дни преди старта на първенството един шампион бе умъртвен. Изпадна в кома за пореден път! Дали ще оживее? Може, но само ако споменатите по-горе „ръководители“ се изпарят възможно най-бързо.

ПОКЛОН ПРЕД СПАРТАК ПЛОВДИВ!