Съвместна публикация с в-к 7 дни спорт

Пиша този текст, докато в азиатската част на Истанбул още се чуват сирените на автомобилите, веят се жълто-сините флагове и се скандират имената на любимите момчета от Фенербахче. Един от турските грандове стигна за първи път в историята си на подобно стъпало в Шампионската лига. Направи го, отстранявайки двукратния носител на Купата на УЕФА. Севиля взе второто си отличие миналата година в Глазгоу след изпълнение на дузпи, в сряда вечер щастливи след дузпите обаче бяха турците. В същото време Фенербахче, които са шампиони на страната си, не могат в три поредни мача у дома да вземат победа. Една от загубите им костваше и отпадане в турнира за купата.

Така е там - конкуренция, интрига и пълни трибуни. "Фенерите" може да са вече в компанията на големите осем в Европа, но са с равен брой точки със Сивасспор в надпреварата на местната Суперлига.

Как и защо се случва всичко това? Ако не разберем, ние сме безвъзвратно слепи за всичко около нас. Какъв е проблемът? Прашясало мислене, стари и непотребни закони, мухлясали като синьо сирене и най-тъжното - липсата на каквото и да е желание за промяна. Как така турският парламент намира време да разглежда и гласува редица закони, облекчаващи развитието на футболната индустрия в страна, като в същото време има далеч по-сериозни теми като проблемите с кюрдите например? Смешници, би възкликнал нечий наш болен мозък. Пишман депутати, народът ги избира, те седят в парламента и си говорят за футбол. Но хората поне за нещо си говорят, докато у нас никой си няма представа за какво си говорят години наред.

Отдавна и никой не ги слуша. Случилото се с Фенербахче нито е прецедент, нито ще бъде за последно. Ситуацията с четири наши съседи на Балканите ни праща категорично в пета глуха от петима състезатели. Достатъчно говорихме за Турция, там нещата са на светлинни години напред. За Гърция става още по-неудобно да се търсят сравнения. Неудобно, тъй като трябва да се червим от срам. Настоящ европейски шампион, с постоянно високо клубно присъствие в Европа. Пълни стадиони. Стигаме и до Румъния - всъщност и трите страни нали знаете къде ще ритат през месец юни? Ние ще си навяхваме голите палци с мачлета по плажовете, те ще са при големите пари и голямата игра на европейското първенство.

На север ситуацията също е болезнено различна - там дори медиите със спортна ориентираност са доближили най-добрите световни стандарти. Има конкуренция във вътрешното първенство, трибуните отново са пълни. Дори в Сърбия, която с тези темпове скоро ще остане с размерите на корабно платно, е сравнително по-поносимо. Местните играчи са не в добрите, а в най-добрите европейски тимове. При подобна обществено-политическа ситуация в България първенството отдавна щеше да бъде спряло, а футболистите щяха да са на опашките за хуманитарни помощи от ООН. Понякога сериозно си мисля, че просто не обичаме достатъчно тази игра. Не смея да твърдя, че мнозина направо я мразят, но определено чувствата ни към нея не са като към голямата любов в живота.


Тъй като споменахме преди малко манталитета ни като една от основните пречки или пръчки в колелото на промяната, искам да вметна една от неговите най-уродливи прояви. Улисани в тоталната си безпомощност да хванем юздите на модерното мислене, ние дори не можем да надраснем нивото си на елементарна толерантност към различното. Към другото, към чуждото, към това с друг цвят, с друга религия.

Преди няколко дни например открито в телевизионен ефир част от феновете на водещите ни тимове заявиха с пълен глас, че не желаят чужденци в националния отбор. Някаква обоснована позиция извън декларацията не бе заявена. Всеки има право на мнение, разбира се, поне до тази цивилизационна спирка сме стигнали. Повече от прозрачен бе обаче истинският мотив на феновете. Той бе анти-черен. Сега имаме Лусио Вагнер в държавния тим, задава се Ибрахима Гай, така че има синьо-червен баланс, давайте, сега е моментът за атака. Не съм убеден, че ако например съответните сръбски любимци Люпко Петрович и Миодраг Йешич бяха национални селекционери, щеше да има подобно джафкане. Малко преди това, на една обикновена контрола в Благоевград, местната публика скъсва от подигравки на крещящо расистска основа тъмнокожите играчи в ЦСКА. Става ясно, че дори да е изминало близо десетилетие от новия век, манталитетът ни е от времето на масовото завличане на цветнокожи роби към плантациите за захарна тръстика в Америка преди столетия. С подобна нагласа няма как да си в Европа.Е нали вечени приеха! - би казал байчото, сръбвайки ракийка и замезвайки салатка, горд от еврочленството си. Да, приеха ни, но до момента участието ни в ЕС е като това в Шампионската лига.


Докато приоритет в мисленето ни продължава да бъде отричането и вечното подигравателно отношение към останалия свят, скъсана ни е работата. Къде играят две от най-големите фигури от близкото минало и дори настояще на Бразилия? В Турция и в Гърция, нали? Вместо да призовават за някаква чистка, в сайта на Фенербахче вече има и бразилска секция на португалски език, тъй като наличието на играчи и треньор оттам вече е значимо. Онази вечер именно благодарение на двата гола на бразилеца Дейвид турците се домогнаха до големия си триумф. И защо ли не в Бразилия, а в една балканска страна, Хърватия, плачат за контузията на някакво родено в Рио де Жанейро футболистче? Защото именно то има огромен дял и хърватите да са на Евро 2008. Малко черничко, ама носи фланелката, която преди време обличаха големи фигури като Бобан, Ярни, Бокшич, Давор Шукер, Солдо, Пършо и Просинечки. Абе тия толкова ли си нямат родни таланти, та са опрели до някакво взето от плажовете бразилче, което дори не е играло професионален футбол в родината си? Смешници, а? Родоотстъпници! Ако само се замислим колко смешно е всичко отстрани...


Манталитетът и желанието за промяна са вързани едно с друго със здрави корабни въжета. В България обаче сме пуснали възможно най-дълбоко собствената си котва. Тази, която ни държи далеч от съседите дори. Изобщо и не поглеждаме към останалите световни пристанища.
Всъщност саловете имат ли котви?