Съвместна публикация на в-к 7 дни спорт и Gong.bg

Безспорното културно събитие на миналата седмица, бе дебюта на новия сингъл на Слави Трифонов „Нема такава държава”. Със сигурност това парче, целящо да доближи статута на онези бунтовни хитове от зимата на 1997 година ще се върти много в ефира. В тази песен популярният водещ е наточил здраво перото – общо взето всички са под ножа. Няколко часа по-късно, след излъчването му по телевизията, гледахме и финалното галапредставление на вътрешният роден футбол за отминаващата 2010 година. В Микрево, местният тим посрещна гранда ЦСКА. Кадрите от югозапада, атмосферата, всичко около придвижването на „червените” за този мач спокойно могат да се вмъкнат в евентуален рефрен „Нема такъв футбол”. Алибито за тази изключителна марка, 100% български натурален продукт, обозначен с етикет „БГ-Футбол” е, че след като цялата държава е такава, каквато я вижда Слави Трифонов, то какво сме тръгнали да се вайкаме за една малка част от нея.

Наистина ми хрумна, ако се напише подобен сингъл за футбола ни, и съответно трябва да се прави клип, то няма как да не се почне със сцени от трибуните в Микрево. Даже няколкото самобитни оркестъра, единият от които май носел името „Алф”, могат спокойно да заместят Ку-Ку Бенда на Трифонов. Ще бъде хем по-екзотично, хем по-естествено, хем по-Кустурица, ако реши звездата да търси подобен ефект. Филмът „ЦСКА-то на отиване с влак, а на връщане пеша до Микрево и обратно” носи в себе си натюрела на родният футбол. В най-положителният смисъл на явлението. Без да се влага ирония, най-малкото защото армейците по никакъв начин не носят вина за екстравагантното си придвижване, тази мила родна картинка казва всичко. От играчите на Радуканов само след два дни ще се иска да се противопоставят на Хълк на „До Драгао”. Бегай, няма как да стане. Ако нещо откраднат в Португалия, то ще бъде единствено плод на очакваното крайно несериозно отношение от страна на вече класираните напред домакини. Същото важи и за Левски. Сините пък ще закрият окончателно календарната година в студа в четвъртък. Ще бъде студено във всеки смисъл, най-вече поради напразно раздуханата жарава на надеждата. То не бяха бос, други шефове, треньор и играчи които едва ли не се кълняха на феновете, че второто място им е в кърпа вързано. Оказа се, че по-скоро са им вързани очите. И самите те не виждат цялостната картина на положението. А то включва цялата цветова гама от лошо ръководени клубове, лоши стадиони и терени в България, слабо ниво на футбол, неадекватни треньорски рокади, необмислени трансферни недоразумения внос от чужбина, съмнения за черно тото в почти всеки мач, все по-западащ интерес от трибуните, все по-спадащи коефициенти на евроучастниците ни. И още десетки примери могат да бъдат дадени, за да разберем най-сетне, че трябва да си седнем на дупетата ида мирясаме. А за да се чувстваме живи, може спокойно да вземем по един духов инструмент, може и обикновена свирка, по подобие на агитката на Малеш, и да духаме, духаме, докато ни почервенеят бузите. Защото целият български футбол е едно постоянно надуване на бузите, надуване на различни по големина балони. И в крайна сметка всичко се спуква.

Всъщност по-скоро не „Няма такъв футбол”, а „Има такъв футбол” и той се играе в България. В София, в другите големи градове, в по-малките градове, в Микрево и в останалите селца. Той е чаровен, той е естествен, той е скромен като качества, той е доста поизостанал от световните стандарти, той е съмнителен, но това е – българският вариант на футбол и заобикалящата го среда. И няма никакъв смисъл да се напъваме и да се опитваме да го приравним с този, който често гледаме по домашните си телевизори. Когато най-сетне осъзнаем това, ще усетите колко по-леко ще си живеем. Като онези мургави фенове от Микрево, които си надуват духовият инструмент пред ЦСКА-то и им дреме на капата.