Голямото книжно настъпване

Минала седмица две литературни премиери бяха сред безспорните културни, но и спортни събития на годината! Вижте специалното ревю на Ники Александров в медията за култура Площад Славейков.

Не се стряскайте! Предстоят ви срещи с две големи фигури от историята на родния спорт и футбол, предстоят ви брутални истини, често съпроводени от нецензурни думи. Но така е и в самия футбол. Ако не го знаете и не сте подготвени – напуснете стадиона, затворете книгите. По време на футболен мач се псува яко – на трибуните псуват играчите, треньорът, президентът на отбора. Играчите го правят зверски – тези от единия отбор пустосват противниковите, често обаче самите съотборници не си поплюват един-друг. А пък всички вкупом – и фенове, играчи, треньори, президенти псуват съдиите. По такъв начин, че всеки път се питаш кому изобщо е нужно да се хваща с това – да бъде футболен рефер. Но всеки луд с номера си. А Христо Стоичков и Димитър Бербатов са едни от най-лудите глави, чутури направо, които са се пръкнали по нашите ширини. И които донесоха толкова много радост на България, донесоха сълзи, носеха понякога и тъга…

Защото така е в самия спорт – не е измислен все още механизъм, при който даден спортист да има единствено положителни мигове в своята кариера. Тя често прилича на онези неразбираеми за неспециалиста графики, които излизат на екрана, докато кардиологът преслушва сърцето ви. Някакви чертички – а нагоре, а надолу, от време на време някакви странни звуци издава апаратът, о боже, развален ли е, или пък ми има нещо? Това представлява и пътят – от заводския тим на Ицо и свинския мехур на Бербо до това да се пльоснеш по задник току пред носа на Нейно величество Кралицата или да минеш през улиците на Манчестър начело на открития бус, по време на парада, посветен на великата, историческа титла, натрила носа на омразния съперник. И за последен път ви предупреждавам: ако не носите на попържни, не четете тези две книги. Отидете на опера или на театър. Макар в последно време и от сцената често да се разнася подобен език.

Години наред за Стоичков и Бербатов излизаха откъслечни истории. В жълтите медии, като част от други произведения. Или техни вече по-откровени интервюта в края и след кариерите им. За единия излезе луксозен фотоалбум, за другия – неофициална биография, но и двете бяха преди години. А се оказва, че и до ден-днешен на двамата се случват случки, които си струва да бъдат разказани. И така: няма, няма, пък изведнъж и двамата се появиха с гръм и трясък и с прецизен литературен шут нахлуха едновременно в книжарниците.

И двете автобиографии са великолепни за жанра си. Смея да го твърдя, чел съм немалко чужди такива. Особено онези, британските, са пълна досада – в двадесет страници се описва някакъв мач от 1964-а година или някакъв гол с пълна дисекция на няколко листа. Стига бе, егати скуката. Тези хора нямат ли нещо по-интересно за споделяне. Не им ли се случват любопитни неща?

Поради всичко това „Христо Стоичков. Историята“ и „По моя начин“ на Димитър Бербатов са уникални прецеденти. От моя личен опит с точно това литературно разклонение бих ги сравнил единствено с животоисторията на Златан Ибрахимович. Явно наистина това може да се получи само при глава, която нищо не слуша.

Та да се върнем на нямането – няма, няма и изведнъж – бум! Ето ви накуп 800-850 страници с абсурди, лафове, гафове, бъзици, щуротии, идиотии, истини, честност, мъжкарство, с голове, с титли, отличия, спомени, носталгия, с много футбол. Цитирам самия Стоичков по повод един успех на Барселона:

„Победа, бърза като заешки секс!“.

Казармен лаф, ама напълно описва ситуацията. Едната премиера бе миналия понеделник, другата няколко дни по-късно. Едната бе най-грандиозната премиера на книга, която някога се е състояла в България, другата би по-опашки дори онази на влогъра Емил Конрад, дето трябваше да ровичкам една минута, за да си припомня името му. Близо осем часа Бербатов стоя като поп и разписва. Двете премиери напълно описваха различните характери, каквито са двамата футболисти-писатели. Затова нека за кратко раздалечим двете томчета едно от друго.

източник: LAP.bg

Христо Стоичков. Историята

По хронология и по старшинство трябва да обърнем първо внимание на Камата. Неговата история, написана в чудесното съавторство на Владимир Памуков, не е просто официалната биография на Стоичков. Тя е отвъд това предназначение. Това е историята на българския футбол от средата на 80-те до преди няколко години. Личността, която често бе в хорските усти с някои свои необмислени изказвания по повод родината си, е същата, която през тези над две десетилетия е олицетворявала именно България в най-позитивна степен. Надграждайки скандалната маска, за която самия Ицо признава в книгата си, позволява на най-разпознаваемия ни символ в тези страници да наговори всичко, което му е на душата. Именно откровението, че години наред е включвал и изключвал тази маска, поставял я е на лицето си и в гласа си, донякъде нарежда пъзела на неговата личност. То ние си го подозирахме, ама друго си е да си го признае. Всъщност, нищо по-различно от подобните признания на редица знаменитости. Явно това е единственият възможен изход да запазиш нормалността за себе си, да оцелееш: като натиснеш бутончето и избереш от вътрешното си дистанционно съответната програма за конкретния човек срещу теб или ситуация.

В спомените си Христо е честен до нерв, като това неизбежно засяга мнозина. Тук на дистанционното са му свършили батериите и разказвачът и журналистът взаимно решават да не ги подменят. Да го захвърлят, да няма маски. Да може да си каже, че Царя е чиляк или на друго място честичко да го нарича Горския. Как е набил канчето на Милен Велчев и изобщо да цитира с удоволствие рефрена, който един оркестър му е пял на ушенце в Етрополе:

„Христо Стоичков хапва печено прасе, да го духат от НДСВ“.

Класик!

Много хора ще усетят белези от хапливите зъби на Кучето Стоичков, вероятно ще ги оправдаят със скандалния му имидж. Е, то какво да очакваме точно пък от този? Да де, ама освен това прочитаме толкова премълчани истини, научаваме как много пъти черното е било всъщност бяло по пътя му от Харманли до Маями през Европа, Япония, ЮАР и Арабския полуостров.

Удивителното в цялата книга като главно впечатление е наличието на толкова много срещи, личности, запознанства. Че кой друг би могъл да си позволи да отдели едва един-два абзаца за запознанството си с Папата, че дори да припомни как е успял да го бъзне на тема „шефа му, оня там горе“. Още един-два абзаца за Пласидо Доминго, един за Лили Иванова, няколко реда за Пеле… Толкоз, просто няма място, няма време, иначе отиваме на 2000 страници.

Десетки култови истории около златното поколение. От волния живот в САЩ по време на световното до драстичното решение как една сутрин в 5 часа, след нощен запой, няколко наши национали решили да си направят гости, да позвънят на вратата на президента Желю Желев. Ей така, влезли в резиденцията, потропали и цъфнали срещу президеншата Мария Желева. След минути и бай Желю обул панталона и нашите герои намазали сутрешна закуска и кафенце за избистряне на главите. А да, дребна подробност е, че това се е случило в ранната утрин преди квалификацията срещу Германия през 1995 година – впоследствие превърнал се в един от най-паметните мачове в цялата история на българския футбол. И юнашката дружина, пак повтарям, позвънила на вратата на държавния глава в 5 сутринта, наби яко каските на швабите няколко часа по-късно. Това е Историята. Това са реалните събития, белязали най-щастливите времена за нашия национален отбор, за България. Белязали също златните години на Златната топка.

Често ще се превивате от смях. Мнозина популярни българи имат някаква история, свързана да речем с Ванга. Как пророчицата нещо им е предвидила. И то се е сбъднало. При Стоичков нещата стоят по малко по-различен начин. Една вечер той и друга легенда, волейболната Любо Ганев, си купонясвали скромно. Ганев, популярен освен с волейболните си качества и с това, че много обича да пие кока-кола, след десетата си поред за вечерта се оригнал толкоз мощно, че прозорците затреперали и прогнозирал, че един ден Ицо ще стане тартор на великата Барса! И то се случило. Най-вероятно заради тайните съставки на колата.

източник: LAP.bg

Моят личен хумористичен епизод-фаворит е когато Ицо търсел по терена на Камп Ноу по време на тренировка да уцели по голямата тимберица Луисчо. Става дума за големия треньор Луис Ван Гаал. Яко го хапеше щъркелът! Така го описва Камата, като пред медиите в Испания го сравнява с Ван Гог – този, съвременният бил отрязал ухото на самата „Барселона“. Луда работа! Стоичкова работа.

Но отново и отново „луд за връзване“, се пресича и заменя с размислите на един все по-мъдър човек, баща, вече и дядо. Селянчето, което превзема Испания, Европа и света. Историята е почти филмова, което вероятно се дължи и на много професионалното списване. Има и сериозна, юридическа част, където за първи път се публикува адвокатското писмо, невидяло бял свят преди много години относно данъчния скандал, в който бе замесен Христо Стоичков. Ще намерите и от онази щипка соц-реализъм – просто основните мигове от стартовата кариера на Камата се случват във времената, когато партийните функционери си мислеха, че след като разбират от обществен строй, колко му е да разбират и от една проста игра с топка.

източник: LAP.bg

Премиерата на „Христо Стоичков. Историята“ се превърна в истинско социално събитие, събрало трима президенти накуп и множество други значими фигури от родния спорт. Дойде и онзи прословут съдия, когото играчът настъпи в един от първите си месеци в Испания. Тогава, в началото на 90-те години на миналия век, медиите там направиха гигантска история от този случай, нарекоха го „Настъпването на века“. Нашичкият, в търсене на справедливостта, така зверски настъпи главния съдия на дербито с „Реал“, че онзи взе да вие. И да се върти като пумпал по терена. Стоичков изгърмя за шест месеца, а този момент, според самия него, е променил коренно начина му на мислене, на поведение, на почти всичко. Преди дни Урисар Аспитарте дойде специално за събитието, опрощавайки публично онази Ицова дивотия.

източник: БГНЕС

Димитър Бербатов. По моя начин

Няколко дни по-късно видяхме и другото грандиозно настъпване на книжния пазар у нас. Близо половиндневна непрестанна опашка пред книжарница за нова книга от същия жанр. Ден, след като бе обявено, че на предишната предстои ре-тираж. Две български книги, спомени и истории от успели родни футболисти. Мразени или обичани – без значение, фигури от глобален мащаб. С две идеално изпипани издания, твърди корици, богат снимков материал и стотици страници в гонене на успеха.

„По моя начин“ на Димитър Бербатов изчетох след тази на Стоичков. Имаше известен риск еднаквостта на тематиката да натежи, пък и макар да е покорил Англия по възможно най-добрия начин – титла и голмайсторски приз, Митко няма толкова богата витрина като Златната ни топка. Какво толкова ще ни разкаже? Още повече, че Берба бе с едно 15 години по-напред във времето, а това е съществена разлика. Стоичковите подвизи в Испания стигаха съвсем периферно до България, тогава през 90-те нямаше интернет, нямаше социални мрежи. Не гледахме на живо мачовете му. Докато Златната ера на Бербатов вече бе в домовете на всеки фен – цялата Англия, от „Тотнъм“, през „Юнайтед“ до „Фулъм“.

Всеки уикенд гледахме как нашият играе, как вкарва, как елегатно ги навързва по терените. Ако ще ни преразказва вече видяното, хм, ще има ли ефект? Пък ако добавите и неприкритото от самия него затворено поведение, саможивство, непопадане в потока на скандалните жълти новини. Някак инстинктивно с подобни очаквания запрелиствах началото.

Съавторството на тази книга е на друг колега – Найден Тодоров, който години наред поддържа близки отношения със звездата. Резултатът е повече от сполучлив, справянето с материята се е получило на максимум. Текстът е четлив, а най-голямата изненада идва от следния извод: в книгата на Бербатов има повече… псуване! Стоичков, известен с това, че реферите в Испания бързо научиха от неговите уста какво означава „Мамата…“, залага сякаш повече на лафове, на типични за всяка ситуация шеги. Докато Димитър е до такава степен оголен, откровен и чувствителен, че няма как самият той да не възкликне след конкретна случка по съвсем неподправен начин: „Ебаси!“. Когато на едно място прочетох, че като по-млади футболисти са си „мерили пишките“ един-друг, кой е по-добър с топката, си рекох:

„Брех, тук дори Стоичков би употребил нещо като „мерихме си ония работи“.

Този пример е изключително христоматиен за цялата биография на Димитър Бербатов. Тази прямост грабва и по никакъв начин не отблъсква.

В „По моя начин“ изключително важно място заемат началните стотина страници, посветени на детските години. Силната връзка с близките, с роднините се явява като определяща цялостния характер на бъдещата световна футболна звезда. Берба вече е голямо име в Германия, когато продължава да се връща в родния край, да отскача с дядо си до неговото село Марикостиново, да слуша внимателно неговите съвети как да пипа топката. Докато Стоичков ни потапя в зловещите години на социализма, където е трябвало да се изтърпят прищевките на онези с пагоните, Бербатов е израснал като юноша в един не по-малко абсурден и болезнен период в нашето общество – първите демократични години. Времената на тотален недоимък. Когато освен любимите футболисти, закачени на постери над леглото, идоли на момчетата бяха мутрите от първите т.нар. застрахователни компании. Еле пък в Югозападна България – люлката на цялата тази нова „демократична“ бизнес дейност.

източник: Сиела

Уникален е епизодът как с един от най-добрите му приятели са създали, на ужким, подобна фирма в училище – ОРФ-1 – Организиран рекет и финанси. Единицата е разбира се, за да всява прилика с ВИС-1. И къде на ужким, къде на сериозно са щели да изядат такъв пердах, че до днес щяха да усещат болежките.

Продължава...

Целият текст на ревюто може да прочетете ТУК