Ако някога сте се вълнували толкова много от спортните успехи на България, че да крещите от радост или да плачете от яд, значи знаете какво преживяха онези 3000 души в зала „Универсиада” снощи.
Баскетболистите ни победиха Босна с една точка. Само една точка. Недостатъчно за съжаление. Недостатъчно, за да останат живи надеждите ни за класиране на Евробаскет 2007. Остана болката от разочарованието да тлее до следващата събота, когато Босна приема Унгария в последния мач от групата на евроквалификациите.
Вратата към Испания хлопна пред очите ни, точно когато националите водени от Тити Папазов бяха сложили ръце върху бравата. Сега един тънък лъч светлина се прокрадва през ключалката. Уви, ключът вече е във Босна.
Но светлината остава!
От снощи и аз като много други предполагам, си представям какво щеше да се случи, ако последните 40 секунди се бяха развили различно…
Но, вероятностите вече нямат никакво значение. Само фактите са важни. И знам, че може сега да са недостатъчни като удовлетворение, но като че ли могат да намалят болката и съжалението.
За да има смисъл тази малка крачка напред. И да направим втора. Към светлината от ключалката на следващата врата. Защото такава пак ще има.
Скоро!
„Публиката ме направи щастлив”, изрече Тити снощи и благодари за емоционалната подкрепа на хората, който пяха… и после плакаха заедно с него и играчите.

Затова знам, че има смисъл!
Заради еуфорията на феновете в „Универсиада”, заради разветите български знамена, заради тръпката да предчувстваш успеха.
Има смисъл!
Заради неистовото желание в очите на капитана Тодор Стойков. Защото знам, че болката в голямото му сърце, само ще го накара да се хвърля още по-ожесточено в поредната битка на терена.
Заради неоспоримото доказателство на таланта на близнаците Иванови. Защото Деян и Калоян показаха, че са тръгнали по верния път на ярките фигури в баскетбола. И може да имат още доста да извървят, но ще го правят гордо и от името на България.
Има смисъл, заради вида на Филип Виденов зад резервната скамейка на отбора ни. Изправен, макар и с патерици, но и достатъчно съпричастен със съотборниците си, че да му се иска да влезе да помогне.
Заради искреността, с която един американец прегърна идеята да играе за България. И заради готовността на Родерик Блекни да сподели нашата емоция...и лудост може би.

Настина има смисъл да вярваме в този отбор!
Защото дори само за 2 часа снощи, а и в предишните два мача от допълнителните евроквалификации те накараха зрителите да мечтаят за триумфа.
Накараха ни да вярваме, че бъдещето ни е по-добро от посредствеността. Но и ни показаха волно или не, че за всичко се иска много работа и себераздаване.
Има смисъл!
Просто заради Тити Папазов. Заради упоритото му желание да бъде добър, въпреки ударите, които понася. Или напук тях…
Заради огромната му любов към баскетбола и заради твърдата самоопределеност - „Българин!” Заради стремежът му към самоусъвършенстване, заради месеците, които прекара учейки се от светилата на треньорството в баскетбола и пак заради това, което показа, че е научил.
Има смисъл и заради онези – другите, свити някъде в ъглите на зала „Универсиада” снощи. Онези с мишите душици, които едва ли някога ще преодолеят завистта и злобата, но именно заради тях истинските личности ще изпъкват!

И дано да има смисъл надеждата, че в българския баскетбол все пак има хора, които са осъзнали, че националния ни тим си има треньор и той се казва – Тити Папазов!
Ако не вярвате питайте всеки един от онези 3000 души, които скандираха името му по време на сблъсъка с Босна. Пък, ако искате питайте и самите босненци, които оцениха по достойнство селекционера на съперника. А това не е много лесно, като говорим за баскетболисти от бивша Югорепублика.
Но за тях поне е сигурно, че уважават – първо качествата и второ – отдадеността към баскетбола.
А ние?