Легендарният Константин Папазов – Тити гостува в предаването „Код спорт“ по ТВ+. В началото на седмицата едно от най-известните имена в баскетбола ни навърши 50години. Тренира като дете, но сам разбира, че няма да стане голям състезател. “Просто нямах талант” - кратко отговаря Тити. И мнозина смятат, че той се е отказал от магията, наречена баскетбол, но напротив. Става президент на баскетболния Славия, където треньор е Росен Барчовски, а на полето с “белия“ екип е Георги Младенов. По-късно го пленява треньорската професия и последователно води отборите на Левски, Лукойл-Академик, мъжкия национален тим на България и отново “сините”. Преди две години на специална пресконференция обяви, че се отказва от треньорската професия. И мнозина си помислиха, че ще изчезне от светлината на прожекторите. Но артистичният му талант от времето, когато участва във филма “Неочаквана ваканция”, не е забравен. Преди половин вековния си юбилей гостът ни обиколи всички рейтингови реалити формати. Чест събеседник в телевизионните студия, коментиращ актуални теми.

 - Тити, каква е равносметката за тези 50 години?

- Трябва да бъда благодарен на съдбата. Прекрасни родители са ме създали, възпитали и са ме научили да бъда това, което съм. Имам прекрасно семейство, което отново смятам, че е Божи дар. Невероятна съпруга и още по-невероятни две деца. Ако излезем от семейството, има една огромна любов, наречена баскетбол. Пак е съдба, защото съм син на, Бог да го прости, бивш треньор по баскетбол. Първият голям успех на Димитровград е свързан с баща ми през 1963-64 г., когато са трети в първенството на България. След това стана съдия. Това е причината от много малък да съм в баскетболната зала. Крушката винаги има опашка.

- Най-голямата битка, която си спечелил за тези 50 години?

- В моята кариера като треньор съм изживявал безспорно всички отделни 13 успеха, които моите отбори и аз с тях съм постигнал. Има две неща, които се открояват извън успехите и са свързани със събития, които са донесли друг вид емоции, по-силни дори от тях. Най-силната емоция в моя живот до момента и това, с което е предопределена съдбата ми до края живота ми, е 15 февруари 2015 година в „Арена Армеец“. Пожелавам на всеки да има поне един миг от това, което аз изживях там. Само за миг да го почувства. Може би това е най-голямата награда, защото е спасение, макар и моментно, на един баскетболен отбор. Естествено с оглед на ситуацията в страната е нещо съвсем закономерно да се случва. Изключвам семейството, но това е денят, който никога няма да забравя. Дори не си спомням всички дати на моите титли. Като ги прехвърлям мачовете са забравени, но 15 февруари никога. Другата дата е юбилеят на Левски, който също ми донесе много емоции, но там беше по-различно. В единия случай спасяваш нещо. Отдал си се напълно и си дал сърцето си за тази кауза, и това е имало смисъл.

- Ще успееш ли да спасиш баскетбола в Левски или мисията изглежда невъзможна?

- Той е спасен в моето съзнание на 15 февруари. Сега предстоят по-добри дни. Трябваше просто да има търпение. Оттогава минаха повече от две календарни години. Имаше много трудности и само аз знам какво ми е коствало. Благодаря на всички, които са ми вярвали в този период, защото имаше такива, които не повярваха. Такива, които рецитираха в съблекалнята и после избягаха, но за всичко си има Господ.

- На колко врати си почукал досега за мисията Левски?

- Аз съм много нахален, когато става въпрос за баскетбол. Не мога да искам за себе си никога, но за да бъде спасен Левски, съм готов на всичко. Искам да благодаря на хората, които се появиха декември миналата година в Левски. Те стоят далече от камерите и нито за момент не търсеха бърз имидж и присъствие. За съжаление в българския спорт единственият еквивалент на реципрочност на финансирането е да се повиши имиджа ти. Българският спорт е тотално сбъркана схема. За съжаление при премиер, който е изключително добре настроен към спорта, според мен българският спорт е най-упадащият отрасъл в нашата държава. Но аз съм абсолютен оптимист. Аз съм човек, който страшно много вярва в Господ. Смятам, че дори и тези трудни дни, които изживявам, плащам за шестте години с Цветан Василев. В живота има баланс. Не може да си само на върха, за всяко нещо трябва да се плаща. Ако такива години не са много, а са една-две, помагат много да си направиш равносметка. Допускал съм грешки, но съм убеден, че се завръщам по-силен от всякога.

- Твои са думите, че нямаш „капчица талант“ за баскетбол като състезател и изведнъж – президент на БК Славия и успешен треньор. Как се случи всичко това?

- Неслучайно много от добрите специалисти в спорта са хора, които в годините не са били достатъчно добри състезатели. Аз наистина съм полагал максимални усилия за това. Правил съм всичко по моите възможности. Но има реалности, които не могат да се прескочат. Тази огромна амбиция обаче е останала в мен. Бях на 19 години, когато стоях на пейката зад Крешимир Чосич, Бог да го прости, на наградата на София и следях всяка негова дума. Знаех и исках да стана треньор. Неуспехът и нереализацията на баскетболния терен води до тази голяма амбиция. Може би за хубаво, когато през 1988 година станах възпитаник на Национална спортна академия, станаха промените. Имам един гениален приятел и съдбата ме отведе в Германия покрай забогатяването и лесните пари. Аз съм момче от скромно семейство, не съм имал възможности. Винаги съм бил комбинативен. Взимал съм касетки от аерогарата за 1 долар, което правеше 4,50-5 лева и ги продавах на оказиона по 8. Така съм изкарвал пари.

- В онези години имаше участие в казино в Македония. Колко време беше между ролетката, масата за блекджек и баскетболната зала? Как ги съчетаваше?

- Тетово е на 268 км от София. В седмицата отивах по два-три пъти дотам и се връщах да гледам тренировката на Славия. Ненормално, но има неща, които нямат обяснение. Когато ме повикаха в Лукойл да подписвам договор, ме попитаха как ми е ЕГН-о, за да ме проверят в ДАКСИ. Казвам - 670717 и те се пулят. Аз съм извънземен и нямам последните четири цифри.

- Кога усети, че вече те приемат като треньор? Отначало всички бяха настроени…

- Най-нормалното. Дори майка ми, ако трябва да бъдем обективни, не трябва да вярва на тази лудост. До вчера си бил президент. Изведнъж гледаш един мач на 8 юни 1998 година по единствената телевизия, която тогава предаваше мачове от НБА – DSF. Беше девет точки на полувремето за Юта. Казах на Маги, че ако бият Чикаго – ставам треньор и така и стана.

- Кой е баскетболистът, с когото ти е било най-приятно да работиш?

- Отново ще повторя, че съм галеник на съдбата. Имал съм уникалния шанс да работя с най-големите баскетболисти на България. С риск някой да се засегне, започнах кариерата си с най-големия гений. Този човек наистина е вундеркинд в баскетбола – Георги Младенов. За съжаление типично по български, човек, който сега трябваше да е най-високо в йерархията на българския баскетбол, не е там. Това е пак Божи дар, защото няма човек, който да смята, че изведнъж от днес за утре ставаш треньор. Отиваш в Америка, купуваш четири-пет книги, не знаеш и една дума на английски. Имал съм шанс да работя и с Тодор Стойков. Това са двете най-големи звезди от последното поколение.

- Как работи с Георги Младенов – една легенда, която трудно приема чуждо мнение?

- Сутринта преди втория мач го изгоних. Всички бяха в шок. Беше много болезнено за Георги, но имаше своята цена. Оттам нататък всички знаеха, че може да са ми най-добрите приятели, но на терена аз съм Господ, а отвън съм най-големият им приятел. След родителите съм им най-близкият човек и това може да го кажат всички – зъбобол, полиция… Един американец бе арестуван на Съдебната палата да прави любов. Аз ставам в 3 часа, за да ходя в районното. Но на терена трябва да знаят кой кой е. Имал съм уникалния шанс да се уча от гения на баскетбола в света.

- Говориш за Желко Обрадович, който е и кръстник на втория ти син. Как се сближихте с него?

- Всичко става от небето. През 1999 г. отборът на АЕК, воден от Душан Ивкович, трябваше да играе с Варна. Тогава не беше толкова напреднала технологията, още нямаше DVD-та или поне на Балканския полуостров не е имало. Радко Йосич работеше в България. Дойде при мен и ми каза: „Дуда те моли, ако можеш да направиш анализ...“ Вероятно не е много коректно от гледна точка на това, че се сблъскват с български отбор, но бях направил детайлен анализ от три-четири страници. Във всички случаи знам много по-добре от Душан Ивкович силните и слабите страни на отбора на Варна. В знак на благодарност Ивкович покани мен и Радко Йосич една седмица да гледаме тренировките на АЕК. Същата година Обрадович бе треньор в Панатинайкос. Още първата вечер се запознахме в градината на „Хилтън“. Аз го харесвах от първия момент, в който станах треньор, защото дори тогава всички оценяваха какво е направил и постигнал. Същата година в Париж като треньор на националния отбор на Сърбия му подарих една ямболска в синя бутилка. Сигурно той не помни, но аз го помня. Когато бях поканен от Обрадович да гледам тренировка на Панатинайкос, мислех, че летя. Няма да забравя първия урок. Извадих една тетрадка да пиша, той я затвори и каза, че трябва да обядваме. Каза нещо много важно, което го прави различен от другите – „знание може да вземеш отвсякъде, но за да станеш добър треньор трябва да имаш яйца и дупе. Ако не го можеш, по-добре не почвай.“ Това е голямата разлика между Обрадович и останалите.

- Много страст хвърли в треньорската професия, но как взе решението да се откажеш през 2015 година?

- Единственото спасение за отбора в този момент бе това. Това е професия, която е много приятна, защото твоето хоби се превръща в професия. Имаше и емоционално, и психическо изпразване. А и трябваше да стана президент, за да може с моя авторитет и моята дума, да запазя отбора. Докато аз бях президент, играчите вярваха, че нещата могат да се спасят. Затова и сега се завърнах – изтече този период.

- Как реагира съпругата ти Марги, когато разбра, че ще живеете малко по-спокойно? Олекна ли ѝ, че повече няма да „изригваш“ на баскетболната площадка?

- Марги е един от подаръците на Господ. Всъщност ѝ казвам обратното: „Марги, ти явно си много добър човек, щом Господ те е наградил с мен.“ Но истина е, че тя е моят подарък от Господ. Едва ли някой друг може да търпи тази лумпено-баскетболна… Цяла седмица се гледа Евролигата, а събота и неделя се гледа българското първенство и се говори само за баскетбол. Е, естествено, отделяме внимание и за любов.

- Защо често реагираш бурно към твои колеги? Имаше скандали със Сашо Везенков, Росен Барчовски…

- Мисля си кое ще е по-различно сега, тъй като съм с две години по-мъдър в баскетболното треньорство. Не го казвам като оправдание, но в нито един от случаите не съм бил грешен. Във всички случаи съм бил 100% прав. И ако съм имал възможността да контролирам емоциите си и изказа си, щях да бъда още по-силен. Език мой – враг мой. До ден-днешен щях да бъда треньор на Лукойл, но пък нямаше да съм изживял 15 февруари, така че...

- Грешка ли беше, че реши да се кандидатираш за кмет на София от Демократическата партия?

- Наивност, която обаче ме е научила на две много важни неща. Две бяха причините. Едната не мога да я кажа, защото е свързана с човешка трагедия. Другата беше, че ми бе категорично обещано, че аз ще бъде треньор на Лукойл. В мен бяха инвестирани доста средства от страна на г-н Златев. Бях един месец в Америка, за да се уча. Реално сезон 2006/2007 бях 30 дни в НБА, един месец в Тел Авив при Макаби и близо три месеца в Атина, когато Желко Обрадович спечели финала срещу ЦСКА. Когато са инвестирани толкова средства в мен, от порядъка на 60 хиляди евро, е повече от ясно, че трябва да бъда треньор. Бях в Турция, денят бе 18 юни и по същото време баща ми получи инсулт. Обади ми се мой близък бивш играч да ми каже, че Желко Лукаич има среща в 10 часа в Пирот с Везенков. Викам му: „Ти не си добре. Какъв Лукаич? Аз съм треньор.“ Тогава бях треньор на националния отбор. Отидох на среща с Тодор Добрев. Аз съм партньор с Румен Чандъров във връзка с един имот на Никола Славков – как може да се изчистят взаимоотношенията между общината и Румен. Тогава ме попитаха дали бих се кандидатирал за кмет на София? Само пет минути по-рано щях да отговоря: „Ти не си нормален!“ Много съм честен, повече от тези, които сега управляват. Може би това е едната грешка. Също имаше мотивация вътре в мен във връзка с една човешка трагедия и да отмъстя за това, че не съм станал треньор на Лукойл. Голяма грешка, но съм си научил урока. Знам, че бях единственият достоен биткаджия в тази надпревара. Единствен в нощта на пресконференциите поздравих спечелилия кмет. Със сигурност знам, че оттук нататък най-голямата ми грешка в това участие бе, че когато човек се кандидатира и иска да спечели вота и доверието на хората, не трябва да атакува слабостите на своя опонент, а да изложи на преден план своите качества.

- Нямаше ли известен период, в който Бойко Борисов те гледаше лошо?

Съдбата ни срещна. Тогава единствен го поздравих. Той спечели с 54%. Казах, че 54% от София ще се събуди щастлива, а пожелавам на г-н Борисов да управлява по такъв начин, че другите 46%, които не са го подкрепили, да ги спечели. Това значи, че София ще бъде добре. Видяхме се на 18 февруари на рождения ден на Мъгърдич Халваджиян. Около четири-пет месеца по-късно. Леко ми трепереше гласа, като видях, че идва. Постъпи много джентълменски. Водихме разговор като двама големи мъже. Всички твърдяха, че той е реваншист. Към мен не е бил реваншист, напротив – подал ми е ръка. Аз съм поел ангажимент, че повече срещу него няма да излизам на битки.

- Мислиш ли, че бизнесът също е твое призвание? Разкажи историята за вратовръзките от Сингапур…

Истината е, че ако питате жена ми, бизнесът не е моята сила, защото аз смятам, че трябва да се вярва на хората. За мен не подписът е важен, а думата. Това е коствало на семейството 400 хиляди евро с друг бизнес с кокошки. Но да се върнем на вратовръзките... Отново в основата е моят приятел Суно, който има изключително креативен и комбинативен ум в тази посока. Малко на ръба на закона през 1990 г. отидоха да правят някакъв бизнес в Индонезия, където виждат вратовръзките. Взехме ги и дълго време ЦУМ бе зарит от тях. Носихме ги по летищата в четири-пет огромни кашони. Помня, че тогава имах ¼ от инвестицията и ¼ от печалбата. Спечелихме 4000 долара, аз прибрах 1000 долара. Парите стояха в джобчето на ризата и постепенно намаляваха. Останаха 550. На 1 май същата година отидох в казиното и първата вечер спечелих 400 долара и си викам: „Егати глупака, ходих до другия край на света за 1000 долара, а тук колко е лесно.“ На другия ден бях пръв в казиното. Отваряше в 9 сутринта, а аз бях отпред 15 минути по-рано. Но вместо да спечеля 400, всичко от ризката отиде. Отивам в „Александър Невски“ и се моля: „Господи, моля те, искам само да си върна моите 450 долара.“ Върна ми ги, но докато ги върне, научих много работи.“

- Кой е любимият ти сън? Какво искаш да сънуваш и то да стане реалност? Ще те подсетя - завещание от Щатите…

Това не е сън. Искам го, но не се случва. Чакам да се обадят от Американското посолство. Не ми ли знаят номера на телефона? Човек трябва да мечтае. Мечтата ми търпи развитие, защото с повечето пари се разраства. Мечтата ми е да ми се обадят от американското посолство и да ми кажат: „Г-н Папазов, елате на една среща.“ Там да ми кажат, че съм наследник на 250 милиона долара.

- И на един отбор от НБА.

- Не, аз си имам мой. Нали се разбрахме, че след 15 февруари нямаме право на избор. Понеже не ми звъннаха за тези 250 милиона, развих историята. Това е господин с българско потекло, за да има връзка завещанието с мен. Има много бизнеси, които оставя в наследство на други, а за мен оставя ресторантьорството. Разработих го така, че да има шест ресторанта в Америка и шест в Европа. Първоначално бяха само американските. Общо взето градовете се знаят – Лос Анджелис, Лас Вегас, Маями, Ню Йорк, Бостън и Атланта. Свързани са пак с баскетболните контакти, които имам. Започваме Европа, естествено с Истанбул, Москва, Париж, Лондон, Мадрид и Франкфурт. Тези ресторанти имат доходност между 250 и 300 хиляди долара на месец, умножено по 12 ресторанта. Това вече са допълнителните пари. Тези 250 милиона се пазят, а с другите се финансира баскетболният отбор на Левски, вероятно в един момент и футболният отбор на Левски и така. Но това не е сън, а реална фантазия.

- За какво мечтаеш на 50?

- На 50 се чувствам като на 25-30 години. Според Марги на акъл съм на 15 години. Значи искам на 70 да се чувствам като на 50 и според Марги да съм се качил на акъл до 30. Искам и да съм със същото тяло. Доскоро не обръщах никакво внимание на сина ми, защото съм се притеснявал, че моето присъствие в залата, докато тренира и играе, ще бъде минус. Така ги чувствам нещата. Аз не съм болезнено амбициозен родител. На последното републиканско показа потенциал. Оттук нататък единствено започвам да мисля как да му помогна да стане добър баскетболист – това, което не съм станал аз.