Баскетболната легенда Атанас Голомеев гостува в предаването "Код спорт" по TV+, където разказа за великата си кариера и за живота след спорта. 
- Какво прави сега една легенда на баскетбола?
- Вече влязох във възраст, при която най-здравословно е нищо да не правиш. Обръщам внимание на внуците. Те също започнаха да играят баскетбол, за което много се радвам. 
- Как се запали по голфа, след като бе влюбен в тениса? Не е ли малко пенсионерски този спорт?
- Бях сред тези, които мислят, че е пенсионерски, но отдавна хората са казали, че се почва от голямата топка, след това 20 години се занимавах с тенис, а сега - с голф. Върви се от най-голямата към най-малката топка. Бях категорично против голфа и казвах: "Остави го този спорт! Той е пенсионерски"! А се оказа, че това е най-техничният, най-интересният и най-непредвидимият спорт, който съм опитвал. Чудесен е за моята възраст.
- Доколко има връзка увлечението ти по голфа с едно от най-хубавите игрища в света - "Тракийски скали", в изграждането, на което ти участва?
- Приятели ме поканиха, тъй като видяха, че съм увлечен по голфа. В продължение на 12-13 години се занимавах активно със строителство и ме поканиха да оглавя този проект. Мисля, че не се посрамихме, а направихме нещо забележително. Такова нещо се среща много рядко по света. С този обект човек спокойно може да се отсрами пред света. Категорично "Тракийски скали" стана известен, популяризира се. От година на година се увеличава драстично с по 20-30 % посещаемост. Това показва, че вече влизаме в световните класации. 
- Не те ли вълнува какво се случва със спорта, който те направи известен и му посвети доста години?
- Не може да не ме вълнува, защото около 30 години от живота ми преминаха в него. За голямо съжаление това, което се случва в баскетбола е една функция на случващото се в българския спорт. Истината е, че държавата преди 20-25 години абдикира тотално от българския спорт. Факт е, че вече 25 години не може да прокараме закон за спорта, което е "А" и "Б" във всяка нормална държава. Това изключително много спъва развитието. Занемариха се тотално базите. Сега почваме да се оттласкваме от дъното. В продължение на 25 години почти нищо не направихме по отношение на инфраструктурата и така я забавихме, че когато вече я имаме, залите в Русе, в Пловдив и в София, не можем да ги напълним. Нямаме продукт, с който да ги напълним. Когато ни трябваха, ние ги нямахме. Сега ги имаме и няма с какво да ги напълним. Това, което се говори и за футбола, че нямаме такъв стадион...И да го имаме, няма с какво да го напълним. Много е тъжна картината. Усеща се някакво отлепване в последните години и то благодарение на сегашното ръководство на държавата - да се обръща малко по-голямо внимание на спорта, но не може с този бюджет да съществува български спорт въобще. Не знам точно какви са параметрите, но по мое време, когато бях шеф на федерацията, 17% бе подсигурен от бюджета на държавата. За другото трябваше да коленича наляво и надясно. Направих фирми, продавахме столове, дезодоранти, за да вържем бюджета на федерацията по баскетбол. Тогава казах: "Добре, защо да не се казва федерация Голомеев, след като събирам 80% от бюджета"? В нормалните държави всяка федерация си дава календара и държавата, в частност министерството на спорта, решава. При нас нещата се решават според точките от олимпиадата. Това е забравена практика в целия свят. Не може по точки от олимпиада да финансират спорта. Това е ужасно! С един бюджет от 100-ина милиона. Доколкото знам около 60 милиона е от тотализатора и 40 вади държавата.
- Около 70 милиона е бюджетът.
- Еми, Леброн Джеймс взима 100 милиона долара заплата, а ние говорим за спортна държава. Нещата са несъизмерими, но не може до такава степен да абдикира държавата. Доказа се, че едно евро, вложено в спорта, ти икономисва три евро от здравните разходи. На всеки, дори слабо интелигентен човек му е ясно, че ако ти спортуваш и се движиш поне 4-5 пъти в седмицата по един час, няма да се разболяваш. Убеден съм, че ако държавата даде едно евро, се връщат не три, а пет-шест евро. 
- Вярвал ли си някога, че София реално ще остане без баскетбол? Няма ги "Академик" (София) и ЦСКА - отбори, в които си играл. "Левски" е в тежка криза и се бори за живот.
- Естествено, че не съм вярвал. Но в един момент започнах да се замислям. Когато се върнах от Канада навремето, в "Академик" имаше четирима души, които бяха във ВИФ. Ние галено и шеговито им казвахме "анцузите". Другите бяха от всякакви други специалности. Имахме архитекти, инженери, журналисти, доктори, зъболекари, икономисти и т.н. Когато свърших с "Академик", в следващия период, всички бяха в НСА и се стигна до един момент, в който нямаше никой никъде. Нито един баскетболист с висше образование или следващ във висше учебно заведение. Това е крайно показателно. Баскетболът е академичен спорт. Там е създаден, там е меката. В САЩ всички гледат "колидж" баскетбол, а НБА е една забава. Хората, които обичат баскетбола, го гледат между другото. Един спорт, който е изключително колежански, да няма нито един студент, е катастрофа. 
- Шегуват се малко с "черен" хумор, че баскетболът е интелектуален спорт, но напоследък не му личи в България. 
- Категорично не му личи. Това са резултатите. Обратният път е отдолу - от училищата, университетите и тогава вече елитният спорт. 
- Защо винаги си твърдял, че си от "Академик", при положение, че си печелил титли и с другите два състава, в които си играл - ЦСКА и "Левски"?
- Отговорът е много елементарен - защото духът ми е академичен. Там съм се чувствал най-добре. В ерата, когато отивах в ЦСКА, ме арестуваха на мач на ЦСКА, остригаха ме и ме вкараха в спортната школа. Имаше известна доза принуда. Ти си войник - отиваш в ЦСКА. Студент си - отиваш в "Академик". Полицай си - отиваш в "Левски". С удоволствие съм играл навсякъде, не ги деля. Но аз и моите колеги най-свободни сме се чувствали в "Академик". Академичният дух беше показан. Станахме шест пъти шампиони. Имаше един изключителен отбор, с който се борехме с европейския елит, без никакъв проблем. Имаме победи и над "Реал" (Мадрид).
- Как се отнасяше към прякора ти "Змея"?
- С чувство за хумор, разбира се. Не е излязъл случайно. Истината е, че навремето много обичах да похапвам. Баскетболът е много динамичен спорт и календарът в България беше изключително запълнен, а човек трябва да се възстановява. По две тренировки, на Белмекен - по три тренировки, никога нямаше свободно време. Вътрешно първенство, европейски шампионати, турнири в чужбина...Обичах, а и трябваше да похапвам. Понеже винаги седях на късата страна на дългата маса и кой каквото не яде, прехвърляше към мен и оттам ми излезе прякорът "Змея". 
- Разкажи кога дойде предложението да играеш в НБА и защо всичко се провали?
- Това също беше един естествен процес. Имах щастието баща ми да работи в Канада и отидох там. Видяха ме още първата година. Аз бях изключителен доминант там като играч. Преди година ме поканиха, тъй като направиха зала на славата след толкова години. Бях в петимата избрани, защото все още рекордите ми не са бити. Имам 38,5 точки средно на мач в колежанската лига на Канада. Чудеха се какъв е този и когато един мой добър приятел журналист им казал: "Ами, погледнете в Уикипедия"! И те видели, че аз съм номиниран в 50-те най-добри баскетболисти за миналия век на ФИБА и тогава казали: "Сега вече ни стана ясно какъв е бил този човек и как случайно е попаднал в университет, защото рекордите още му стоят". 
- Днес ни звучи като научна фантастика това, че си бил топ реализатор през 1973 и 1975 г. на европейските първенства.
- И два пъти бях втори, и един път за юноши станах топ реализатор в Порто Сан Джорджо.
- Вярваше ли, че това може да се случи тогава?
-  Винаги съм участвал с нагласата, че можем да победим всички и сме го доказвали. Епизодично побеждавахме и американски отбори, световна купа в Колумбия и над руснаците имаме победи. Не се плашех от никой! А за да станеш реализатор, сам можеш ли да го направиш? Естествено, че съотборниците ми бяха чудесни играчи, каквито сега трудно се намират и в Европа. Така че не съм го направил сам. Нито съм го мислил. Не съм станал с някакви драстични резултати, като Никос Галис, който вкарваше по 30-40 точки. Тогава гръцкият отбор се базираше на двама-трима играчи, докато ние бяхме цяла генерация баскетболисти, които бяха много добри. 
- След "Ню Йорк Никс", където не се осъществява твоят трансфер, идва нова оферта...
- Тогава получих оферти от няколко американски университети и от "Ню Йорк Никс". Баща ми попита министерството, а те категорично отказаха. 
- Защо обаче не подписа с "Барселона"?
- По същата причина, защото щях да ликвидирам брат ми, баща ми, които бяха в сферата на външната търговия. Тогава това беше абсолютно табу. Трябваше да им отрежа главите. А "Барселона" точно тогава - 1973 г. направиха баскетболния клуб и шефовете много държаха аз да бъда основата, около която да се гради новият клуб. Сега виждате резултатите. 
- Значи Александър Везенков щеше да е вторият българин в баскетболния тим на "Барселона".
- Везенков е едно чудесно момче. Много възпитано и талантливо. Имаше уникалната възможност да отиде там. Направи добър избор. За него никога не е късно за НБА. Но Везенков аз лично никога не мога да го спрягам като българин, освен че майка му и баща му са българи. Той се роди и израстна без намесата на България. 
- Все пак от третия опит те пускат в чужбина - в турския "Адана". Какъв баскетбол се играеше там?
- Когато вече ми изпуснаха амортисьорите, беше лесно. И пак имаше условие от министъра на вътрешните работи: "Ако станете шампиони, тогава ще те пуснем". Вече на 33 години кой ще те вземе?
- Турското първенство сега е невероятно.Тогава какво беше?
- Хич не беше лошо, защото имаше много силни американци. Отидох в отбор, който беше влязъл в "А" група, в "Адана" и първата година станахме седми. Втората година бях и треньор, и играч - станахме осми или девети. Като реализатор, независимо от възрастта ми, пак бях сред доминиращите. Бях в тройката на най-добрите реализатори. Вестниците пишеха, че американците играели с краката, а аз - с главата. Но не е леко на 34-35 години възстановяването. И "Бешикташ", и "Ефес" (Пилзен), и "Галатасарай", и "Фенербахче" - всички бяха с по двама-трима американци и хич не ми беше лесно. 
- Срещу кой от съперниците ти ти е било най-трудно? Спомняш ли си пълните зали?
- Спомням си, защото ние пред празни не сме играли. Където и да отидем, залите се пълнеха до горе - и Бургас, и Варна, и Ботевград, и Плевен, и Русе. Влизаше се с полиция. Това е период, който едва ли скоро ще се повтори. В България не мога да кажа, че съм имал някакви трудни съперници, защото от 12 опита, 10 пъти станах шампион с три различни клуба. Значи не е било толкова трудно. В чужбина бих отличил Крешимир Чосич, Клифърд Люик, Боб Морс. Много силни играчи имаше и от руснаците, и от чехите.
- С кого най-добре си партнираше през годините?
- Бих отличил Георги Христов-Сапуна от Ботевград, ако говорим за националния отбор. Той беше едно явление в спорта, истински баскетболен интелект.
- Защо навремето сякаш бяхте в една компания всички елитни играчи, независимо дали играете в ЦСКА, в "Левски", в Академик"?
- Винаги сме били едно баскетболно семейство. Това беше начин на живот. Истината е, че навремето нямаше толкова изкушения, странични удоволствия - нямаше интернет, нямаше мобилни телефони. Като че ли повече време отделяхме и живеехме с играта. Докато сега децата са атакувани от различни страни и много по-трудно се палят за играта. Тук огромна е ролята на семейството, на родителите да изградят преди всичко някакви спортни навици в децата - да се движат и след това да се говори за високо спортно майсторство. Но живеем в трудни времена в това отношение. 
- Не беше от хората, които си лягат рано. Винаги съм се учудвал какво бързо възстановяване имаш след бурна нощ.
- Това е като завършек на предишния въпрос. Малко бяха удоволствията и гледахме свободното време да го запълним с някой купон, защото програмата ни беше много натоварена. Сега се стигна до моменти, в които националният отбор няма програма, няма един мач за година. Говорихме с Георги Глушков. Викам му: "Как е възможно това? Не може да нямате толкова контакти. Ако трябва, обадете се, аз ще ви направя контакти"! Поне на няколко турнира да се участва. Не може така от година на година - все едно не съществува. Да стигаме до това дередже - да играем квалификация за квалификацията за европейско първенство, което е 24 отбора. Това за мен е абсолютно недопустимо, катастрофа. Да треперим от Исландия, да ги бием в последната секунда. 
- Говорихме, че трудно се прави спорт в България. Трудно ли се прави и бизнес? Премина през строителството, после търгуваше със зърно...
- Ако трябва да бъда откровен, името много ми е помагало и не съм срещал сериозни затруднения. Отваряше ми всички врати в бизнеса, но със сигурност не е така с всички хора.
- Кое пречи на предприемчивите хора?
- Пречат много сериозните регулации, половината от които са абсолютно излишни. 
- Къде живееш през зимата?
- На топло.
- Колко килограма бе, когато се отказа от баскетбола и колко си сега?
- В интерес на истината бях 109 кг и сега съм толкова. Не съм мръднал. Имах един период, в който бях около 113-114 кг, но в последните две-три години си върнах състезателното тегло. 
- Има ли шанс да видим продължение на фамилията Голомеев в баскетбола?
- Мисля, че има, но вече няма да е под фамилията Голомеев, защото аз имам две дъщери и внуците ми са под друго име. Надявам се, че поне единият достойно ще ме замести. 
- Колко често си на голф игрището?
- Много често. Винаги, когато имам възможност. Поне четири пъти седмично съм там. 
- Какво иска още от живота Атанас Голомеев?
- Отдавна е доказано, че старостта не е хич хубава работа, но е единственият начин по-дълго да поживеем. Искам да се насладя на последните хубави години, в които човек може да бъде двигателно активен, защото след това картината е тъжна.