Като за световно или като за…последно. Така ще играят утре баскетболистите на ЦСКА и ЛукОйл Академик. Или поне това се очаква. Защото вече няма друг път…и може наистина да е за последно. Поне за този сезон.

Шампионът е на крачка от нова титла у нас, което автоматично би означавало, че играчите в червено може пак да отстъпят с наведени глави. Нещо, което им се случи на няколко пъти през годината. А от това боли. Може би времето лекува и всяко чувство избледнява, но там някъде винаги остава мисълта, че си загубил или, че си победил. Първото не ти дава мира, особено когато си бил близо до триумфа. Усещал си успеха в ръцете си, а той ти се е изплъзнал. Второто пък носи увереност. Не гаранция за победа, не сигурна рецепта как да надвиеш съперника си. Просто знаеш, че можеш. Правил си го и пак би го повторил. Ако имаш шанс, разбира се.

В петък един срещу друг за трети път във финала ще излязат двата най-силни отбора в България. И двата най-заслужили. Защото въпреки всички катаклизми или търкания и в двата тима, те са отражението на състоянието на баскетбола у нас. Те са огледалото, в което виждаме разочарованията и надеждите си. Те са онова, с което се гордеем.

Интрига има, но мнозинството смята победителя за ясен и шампион отново да е ЛукОйл Академик. Малцина вярват, че евентуален успех на ЦСКА не би бил просто отлагане на неизбежното. Но интрига наистина има. Има я онази приятна тръпка на нетърпението. Онова приятно чувство да отидеш в залата напрегнат. Пък, ако ще да е само за още един мач. Кой знае… Може така да говорим и след утрешния двубой.

Дали чашата е наполовина празна или наполовина пълна е прекалено сложна тема. Тук важното е, че има нещо в чашата. Въпрос на гледна точка. И май е по-добре да се съсредоточим върху хубавото. Като за световно…или като за последно.