Кингсли Шинеду е футболист от Нигерия, който прекарва последните няколко години от кариерата си в Кабо Верде, търсейки своето място „на терена“. Произхождайки от бедно семейство, което няма възможност да го издържа, той не губи мотивацията си за игра и продължава да мечтае някой ден да изпълни най-голямото си желание, а именно да бъде титуляр в мач от Шампионската лига в Европа.

Той споделя своята футболна история с нас, пълна с мечти, надежди, предателства и фалшиви обещания. Сурова реалност, с която много от нигерийските непрофесионални футболисти са принудени да се справят.

Ние сме голямо семейство. Имам четирима братя и четири сестри, но съм единственият, който се занимава с футбол. Не мога да го обясня, но чувствам, че винаги съм искал да играя и все още ясно помня времето, когато баща ми подари първата топка. Но въпреки това, родителите ми изобщо не ме подкрепяха. Те настояваха да продължа с образованието си и да ходя на училище – аз доста често пропусках часове, защото играх с децата на улицата.

​

Кингсли Шинеду

източник: Димитър Василев

Израсъл съм в северната част на Нигерия, наричаме я Хауса. Игбу е източната част, а западната – Йоруба. Северната част е мюсюлманска, източната – Християнска, а западната е смесена.

Да играеш футбол в Нигерия не е лесно. Много от талантливите играчи живеят изключително бедно и скромно и нямат възможност да търсят спонсори, които да ги промотират. Така умират футболните мечти.

През 2002 семейството ми се премести да живее в източната част на страната и аз трябваше да посещавам ново училище. След занятия обаче баща ми не ми позволяваше да стоя вкъщи, а настояваше да си намеря работа. Той искаше да се захвана с нещо, да си намеря професия, за да изкарвам някакви пари и да помагам на семейството. Така станах чирак и започнах да уча занаят. Проблемът обаче – нямах достатъчно време да играя футбол, затова често бягах от работа, за да тренирам. Съответно и често бях наказван за това – наричаме го „ седене на стената“ – облегнат с гръб към нея, сякаш седене на стол, но без да има нещо под мен. Трудно се издържат 30 минути в тази поза.

Първият ми по-сериозен турнир по футбол беше когато бях на 17 години. Не съм сигурен кой го организираше, но беше състезание между различните отбори на църквите. Треньорът ме помоли да играя и аз се съгласих. Той също ми обеща да ме изпрати в друга част на Нигерия, за да играя в Рейнджърс ФК. Така реших да прекратя чиракуването и да се отдам на футбола, което в последствие се оказа грешка, защото треньорът не спази обещанието си. Въпреки това аз успях да намеря координатите на отбора и щях да играя в младежката лига.

В Нигерия нещата стоят по следния начин – за всяка една услуга трябва да си платиш, или пък да предложиш нещо в замяна. По това време страната ми играеше квалификационен мач за световното първенство за юноши под 17 години с Република Конго. Мениджърът на националния отбор ме попита: „Какво ще направиш за мен, ако те промоцирам в националния отбор“? Без да знам какво има предвид отговорих, че бих направил всичко възможно по силите си, за да играя. Треньорът отвърна просто и ясно – „няма проблем“.

В мача отбелязах два гола и асистирах за един. Краен резултат 3-2. В този момент си казах, че щом треньорът ме е видял и ми е позволил да играя, може би наистина съм добър футболист и ще напредна с футбола...

Оказа се обаче, че нещата изобщо не стоят по този начин. В последствие разбрах, че мениджърът на отбора е гей. Въпреки че играех добре, той искаше да спи с мен, за подпиша договор. Реших да не си „жертвам тялото“. Не знам каква е ситуацията в Европа, но в моята страна това се счита за прегрешение и позор.

Нигерия не успя да с класира за световното първенство за младежи...

В последствие дойдох да играя в Кабо Верде. В интерес на истината не бях чувал за този остров преди и бях подведен още от самото начало. Когато ми казаха остров (англ: Island), аз останах с впечатлението, че ще играя в Ирландия (англ: Irеland), в Европа. Бях много разочарован, но същевременно ме убедиха, че футболистите тук взимат добри заплати, около 1500$. В този момент родителите ми също така започнаха някак си да вярват в мен и да ме подкрепят, защото виждаха, че мога да играя и често хората дори на улицата ме разпознаваха и спираха за автографи.

Пристигайки в Кабо Верде обаче аз отново се озовах без отбор, в който да играя, защото се оказа, че поканата ми от Спортинг ФК е фалшива. Така без много алтернативи пред себе си, трябваше да подпиша контракт с ФК Виктория и да играя във втора дивизия за 120$ на месец. Нищо и никаква сума пари, като се има предвид, че тук трябваше да плащам и наем и какво ли още не... но страстта да играя футбол все още не беше угаснала.

ФК Виктория беше силен отбор и ние влязохме в „А група“. След сезона друг футболен отбор се свърза с мен и ми обещаха малко по-висока заплата. Нямаше как да откажа, защото ми трябваха пари, за да успявам да си покривам разходите в страната.

В момента сезонът свърши и аз не искам да оставам в Кабо Верде вече, защото тук няма бъдеще за мен. Всъщност страната има много по-сериозни проблеми. Един от тях е корупцията. Пари за футбол има, но те никога не достигат до предназначението си.

Искам да се върна в Нигерия, но за съжаление нямам пари за самолетен билет. В страната ми има и други футболни организации, които се занимават с деца. Най-голямата е Академията на Пепси, в която много таланти започват развитието си. Аз не съм играл в нея, защото, както вече споменах, трябваше да си намеря работа, за да помагам на семейството ми.

Мечтата ми да играя в Европа е все още жива. Дори бих се радвал да играя в малки отбори в България, защо не. Знам, че дори във вашата страна има скаути, които ще ме забележат, ако се представям добре. В Нигерия няма скаути.

YouTube каналът на Кингсли Шинеду

* Текстът е резултат от програмата за обучение на журналисти Beyond Your World.

ДИМИТЪР ВАСИЛЕВ