Каквито и правомощия да дават Наредбите на Съюза на европейските футболни асоциации (UEFA) на домакина на един футболен мач, провеждан под негова юрисдикция, то едно решение показа още една абсурдна страна в мисленето на нашенските управленци, „мениджъри” и човеци, на които им е поверено да командват една определена сфера от обществения живот в България.

Много често подобни решения се оправдават с идеята да се отвърне на вече нанесен удар и това важи с пълна сила, когато става въпрос за политически опоненти или спортни съперници! Да, но аргументацията не винаги е самодостатъчна, за да бъде преглътнат поредния удар по и без това сринатата управленска система и липсата на справедливост в България. Всъщност в страната процъфтява система за демонстриране на въоръжената сила на властта, без правно основание, като най-често правото се оказва заложник на личностни интереси, на някой или друг в страната или извън нея. И всичко това е скрито зад лозунга за „всеобщото благо, демокрация и просперитет на народа”!

Чл. 39. от все още действащата Конституцията на Република България разпорежда, че всеки има право да изразява мнение и да го разпространява по един или друг начин, стига това право да не се използва за накърняване доброто име на другиго.

Нека тук да припомня и какво казва Чл. 5. от същия този основополагащ документ за страната ни:

(1) Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат.

(2) Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие.

И така, нима някой може да ми забрани да заявя, че съм привърженик (дори самият аз да не харесвам особено футбола), на който и да е отбор, чрез носенето на фланелка, шапка, шал или какъвто и да е символ на любимия ми клуб, на негов мач.

Не разбира се! Това е антидемократично, нецивилизовано и насилствен опит да се накърни волеизявлението, но и достойнството на отделните граждани в тази закърняла и порочна република. По-жалкото обаче е именно, че в България всеки може да прави каквото поиска напълно безнаказано, а това се отнася с особена тежест за проводниците на републиканския разпад, с изключение на дирижирани от тях примери за публично порицание.

И понеже повечето процеси са обратими, така е и с хаоса, който сами допускаме да задушава и притъпява сетивните ни системи. Допускаме да се примиряваме и да казваме, че нищо не зависи от нас, а всъщност е точно обратното. Просто не искаме да зависи от нас, така е по-лесно, неангажиращо и достатъчно, за да оцеляваме под една или друга жалка форма. Истинската сила е скрита, тя не е в това, което ни се сервира на готово от вестникарския реп, чрез телевизионния или радио приемник, или в Интернет.

Максимално прецизното запознаване с дадена информация, от страна на всеки от нас, е само част от процеса на противопоставяне, част от изправянето срещу идеята за диктат на елита, който иска да управлява едно манипулирано общество от безлични и безгласни индивиди.

Дали, все още можем да спрем новите „законотворци”?