Всяка година едно и също нещо – по това време на годината стягам багаж и със самолет или на 4 колела се отправям към световната волейболна столица. Но сега програмата ми е различна – арената на волейболните спектакли е на ... 5-6 спирки от вкъщи с трамвая. Последното десетилетие, а и миналата година в Гданск, си мечтаех някой ден величия като Бернардо Резенде, Андреа Анастази, Джиба, Ендрес, Марлон, Леон, Курек, Приди, Стенли и т.н. да се съберат не някъде в чужбина, а в София за финалите на Световната лига. И ето, че мечтите стават реалност, но ... в тях България – играчи, ръководство, фенове и журналисти, са един отбор поне на полето!

Последните години все нещо малко ни разделяше от голямата победа, от медала, от златото, а сега самите ние май се лишихме от възможността да берем плодовете на домакинството си на Световната лига. Преди година един непознат ми писа „Българите сме странно племе - трябва да изгорим, за да се издигнем като феникс от пепелта! Затова вярвам, че ще дойде и нашият волейболен Видовден и напук на всички ще успеем - ей така, защото наистина сме добри и ни бива! Въпрос на време е да го докажем! Вярвам в това!”. 10 месеца по-късно същият този истински привърженик на родния волейбол пак ми сподели мнението си и му благодаря защото така за пореден път доказвам поне на себе си, че тези мои думи си заслужават и че са много хората, за които каузата е една и съща – българският волейбол! Уникален спорт, който от години е радост за цял един народ!

Доста от нас вече се измориха от престрелки, празни думи, делба на пари, изказвания с валидност от 7 минути, обвинения, слухове, нахални изказвания на самозвани и самозабравили се „колеги”, от волейболния панаир, в който волейболът, играта и момчетата останаха на заден план. Изморих се от това в следващия ден какво ново ще „разберем”, кой ще стане още по-черен, кой ще реши да упражнява красноречието си, от това да няма почивен ден в този сценарии на волейболна сапунка.

Не стига, че волейболните национали се лишават от най-скъпите и съкровени моменти със семействата си, преживяват контузии, стискат зъби и се опитват с победите да правят цял един народ щастлив, а сега дори не могат да намерят спокойствие и време да мислят за тактиката срещу най-добрите в света съперници, пък на всичко отгоре ги оставихме да играят в тиха зала мачовете си. През последните години някои родни волейболисти загубиха ореола си (поне в моите представи), други пък упреквани за какво ли не, се оказаха в пъти повече мъже! Май обаче има и национали, които бързо позабравихме ...

Сега обаче е времето отново да влезем в залата не за друго, а за да бъдем катализатора на победите ни! Националите ни не заслужават празни места по трибуните! Имат нужда от положителната енергия на хората, която ги пали и мобилизира! Може като играчи, опит и моментно състояние да отстъпваме на гостите от Бразилия, Куба, САЩ, Полша, но пък ако затваряме атаките по правата на Германия или се подсигуряваме в задно поле, с наелектризираща атмосфера в залата, може и да можем пак да попаднем под върха и в пряката битка за 1 000 000 долара (въпреки че парите не са най-важното в тази ситуация) и с по-различно самочувствие и проветрени глави да тръгнем към Лондон. Нали и именно с тази публика се слави България във волейболния свят?! Пък ако и това да можеш у дома да видиш играчи, които са печелили всичко като Джиба примерно, не е повод да си в Арена Армеец, не знам дали въобще си волейболен фен!

Аз имам своята българска волейболна мечта! Вярвам, че тя ще се сбъдне, но в целия си златен блясък!