За тъгата, победата и непобедимата душа

Над 21 часа ти трябват да стигнеш с автобус до Прага. Защо до там ли? За да видиш отблизо старта на волейболистите ни на Европейското първенство. Преходът е тежък, на 4 часа имаш 15-20минути почивка и разтъпкване, но само мисълта, че скоро ще те осветят светлините на О2 Арена, че ще застанеш на метър и половина от полето, където високите момчета от България ще мерят сили с най-добрите на континента, са по-силни от умората и тежестта в краката.

А тези 21 часа на 4 колела са нищо в сравнение с 5-те месеца всекидневни тренировки поне по 4 часа в залата. Толкова труд, схеми, щанги, контузии, пренебрегване на личното и . . . фал в първия мач и то срещу Словакия. Шок - загуба на една много ключова точка! Хиляди лишения и накрая си надигран от определяния като непретенциозен отбор на бившия помощник на Андреа Анастази - Емануеле Дзанини. Неприятно, но не е за първи път, ами Финландия през 2007-ма?!

Вярата, смисълът и блясъкът се връщат след ден, след успех над европейския №1 Полша, а после и напук на сметките срещу Германия. Победната серия спира след 3:0 срещу Естония. Просто тежестта на Владимир Алекно и Русия са невъзможни за родните състезатели. Сборная е като канара, въпреки рекордите на лег-пресата в българския фитнес.

Словакия ни обърка плана и сметките или по-точно волейболистите ни сами си го стовариха на плещите. А защо? Явно има нещо, което не е наред, защото след като си бил и Русия, и Сърбия, и Полша, и Италия, ти оставаш 6-ти, а те в Топ4 на Европа. Пък и поляците като съдомакин с Дания те спасяват и няма да се налага да играеш евроквалификации за 2013-та.

Иван Милкович цяло лято почиваше, но на 27-ото европейско и снощи във Виена постигна целта си - родната му Сърбия за втори път е с титла и злато. Да им завиди човек на плавите - имат си Новак Джокович, баскетболисти, волейболисти, ватерполисти, добри класни други спортисти, че и по-добър футбол. Ама и мисленето, и организацията им е по-друга.

Радо Стойчев искаше спортно-технически въпроси, а се наложи да отговаря за феърплея и смисъла на спорта. Но пък нелогичната му преди 2 месеца за феновете прогноза, че Италия е фаворит за финал, се сбъдна. А онези с калкулаторите и театралните заложби играха за бронза.

Равносметките и поуките са задължителни. Защо толкова топки просто пускахме, а не завършвахме и то не в един мач, а във всички, сякаш да не поемеш отговорността, ако не успееш? Защо сякаш бяха момчетата ни по-леки и отскокливи в София срещу Сърбия, а в Чехия само срещу Полша и първия гейм с Русия бе така? Защо така се пласираха и разпределяха топките? Защо закъснявахме на блок? Не бе ли нужна повече свобода в тима? Защо . . . ??? Има още въпроси. Едно обаче не трябва да се променя - стилът, мотото и вярата, рецептата: точка за точка, мач за мач, победа за победа!

Промени ще има, но те трябва да са градивни, не кардинални. Не ала българския пример с негативизъм, не ала във футбола. Хайде да не махаме треньора! Това е най-лесното, но кой ще го наследи?! Пранди не правеше смени и не взимаше почивки, сега Стойчев го може! Радо има подход, амбиция, взима най-доброто възможно, не гледа за себе си, а за общото. Защото, след като миналата година волейболистите ни не стигнаха до Рим, сега канселираха ходенето си до Виена, догодина трябва да са в Лондон!

А замисляли ли сте се какво е на играчите, които вместо да играят, гледаха финала по телевизията?! Този мач те преследваха месеци наред, лишиха се от семействата си от май досега, и без почивка, вече са или пътуват към различни точки на земното кълбо, където от утре са на тренировки вече с клубовете си.

Повярвайте ми, по телевизията е едно, още по-гадно е да се прибереш след 21 часа в автобуса и да гледаш от малкия екран мача, който си чакал да гледаш с участието на българските волейболисти. Той е във Виена, а ти и отвореният ти куфар сте в София.

Но един ден и това ще стане. Ще играем финал! Националите ни с всичките си кусури са мъжкари! Още по-настървени и амбицирани, че и на инат на всички и заради всичко, ще го постигнат.

Финалът бе изигран, медалите раздадени, светлините угасени, вкъщи си, сезонът на националите ни отмина. . . До следващия мач има само. . . 8 месеца. Тъжно е, но малката надежда, която дори кара лъжичката в гърлото да потръпне, идва от феновете и едно клипче - избрани моменти от изявите им, а като фон е песента, с която се явихме на Евровизия - „На инат“ и Поли Генова:

. . . о, аз знам, ще намеря сили в мен . . .

. . . няма да ме видят пак сломена . . .

. . . няма да отнемат моята вяра . . .

. . . ще намеря сила в мен

и небето да достигна, колко мога да постигна!

. . . има смисъл още да остана . . .

Да, ние можем да постигнем!

Сърбия е на върха и празнува след 6 победи от 6 мача. България е тъжна, раздвоена, изморена след 3 успеха от 5 срещи. Бихме най-добрите за статистиката, но медали за това няма.

P.S. към волейболните ни национали: До следващия лагер-сбор през 2012 година помнете една мисъл на Нелсън Мандела, която си пазех за Вас и за Виена: “Благодаря на Бога, за моята непобедена душа. Аз съм господар на съдбата си. Аз съм капитанът на душата си!”. Научете се и вярвайте, че сте непобедими!