Волейболната легенда Николай Иванов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Дълги години той бе титулярен разпределител на България, а с гордост носи и капитанската лента. Световен шампион за младежи от шампионата в Кайро през 1991 г. Тогава страната ни спечели за първи и засега единствен път злато в колективен спорт от първенство на планетата. С мъжкия състав има над 250 мача, като участва на седем европейски и три световни шампионата, както и на олимпийските игри в Атланта през 1996 г. В последствие пое към треньорската професия.

Иванов бе част от щабовете на Камило Плачи и Иван Сеферинов в мъжкото и женското направление. За последно бе селекционер на женския национален отбор на Румъния, когото класира на европейското първенство през тази година.

- Ники, здравей! Ще продължиш ли да работиш с националките на Румъния, след като приключи успешно мисията и ги класира на европейско първенство?

- Трябва да уточним следното нещо – имаше разговори преди и по време на квалификациите за евентуално продължаване на работа. Но това го оставихме за след като мине този цикъл и предстоят разговори. Нямам подписан договор и вече каквото преценят от тяхна страна. Аз направих, каквото можах. Отборът е класиран, ще участва на европейско първенство. Времето ще покаже най-добре.

- Би ли сравнил българския национален отбор и този на Румъния? Кой е по-качествен?

- Ситуацията там, която видях и усетих, е много интересна. Като качество на състезателки и като ниво на отбор според мен еднозначно българският тим е по-добър. Имах възможност да работя и с нашия национален отбор. Затова правя този паралел. Но пък от друга страна, българският шампионат е меко казано не достатъчно силен за сметка на техния. В Румъния има доста чужденки, които вдигат нивото и първенството е на едно много прилично ниво. Имат отбор, който играе в Шампионска лига, други два състава продължават в другите европейски турнири. Нивото на клубния волейбол в сравнение с нашия е по-високо, но на национално ниво отстъпват чувствително.

- Как виждаш развитието на българския волейбол? Няма ли много голяма поляризация между мъжкото и женското първенство? Като че ли при мъжете интригата е постоянна, докато при жените всичко в ясно.

- Има го това нещо и то не отсега. Този процес е от много дълго време. Въпрос на много сериозни анализи е защо се получава така. Но все ми се струва, че това рефлектира с показаното с националния отбор. За разлика от женския ни национален отбор, мъжкият тим е в топ 10 в световен мащаб. Докато за жените това не може да се каже. Мъжкият състав е участвал и на олимпийски игри, не е пропускал световно първенство, докато при жените има периоди, в които участието е малко деликатно. И друг път съм казвал, че първенство с шест-седем отбора, от които три имат дублиращи състави и пращат девойките си да играят, е несериозно, за да искаме развитие на високо ниво. А при мъжете виждате тази вълна и в последните 6-7 години има някакво развитие. Още повече развитие в организационен план, в спортно-технически план. В последните години се вижда и привличането на чужденци. Не можем да отговорим на зададените финансови изисквания на супер класните ни състезатели и е нормално те да ходят да играят в чужбина в топ отбори. Но средната ръка волейболисти спокойно могат да играят в България, с което ще повишат нивото, ще създадат конкуренция, която знаем ражда и качество.

- На какво се дължи триумфът на Хебър (Пазарджик) за купата на България? Защо Нефтохимик (Бургас) изпадна в криза?

- Триумфът на Хебър не ме изненада. Последните две години те тръгнаха с ясна цел и визия какво искат и как да го направят с всички компоненти, съпътстващи един спортен резултат. Лесно можеха да купят място и да участват директно в Суперлигата, но те не го направиха. Извървяха си пътя от „Б“ група с добра селекция за това ниво, класираха си отбора. В следващия момент повишиха организацията в клуба. Разбира се, всичко е свързано и с финансова поддръжка, но подобриха финансовите си параметри. Това позволи да се привличат по-качествени състезатели, които да отговарят на Суперлигата. Изградиха един сериозен щаб, създадоха конкуренция между състезателите. Виждаме във всеки един мач, че когато един не върви, влиза друг, който помага да излезе колата от тежката ситуация. Аз лично смятам, че постигнатото от тях е съвсем закономерно. На другия полюс е случилото се в Нефтохимик. Те имат страшно големи амбиции, винаги ги заявяват. Имат практиката, когато нещо не се получава, на пожар да се купуват състезатели, защото няма проблеми от финансово естество. Но пък за изграждането на един отбор е нужно време и не всеки път се получава. Видяхме познатата схема – преди купата привлякоха състезатели, но те или не бяха подготвени, или не бяха добре адаптирани. Надяваха се пак да минат между капките, но този път не се получи.

- Вярваш ли, че някога отново български отбор ще има класата за топ 4 в европейските турнири? Може ли да се случи или е фантастика вече?

- Не, не бих казал, че е фантастика. Имаме много примери в Европа. Въпросът е, че този отбор трябва да се обезпечи и да си дойдат качествените наши състезатели, които играят в чужбина. Един прост пример – да се върне Цецо Соколов в някой отбор, да дойде Виктор Йосифов, Георги Братоев или Георги Сеганов. Да се вземат двама класни чужденци и нещата са готови. Но това вече е въпрос на развитие, защото това, което наблюдаваме в женското първенство не е хубаво. Трябва да има конкуренция, както в руското, френското, италианското и полското първенство. С тази конкуренция се вдига общото ниво. Когато е ясно от самото начало на шампионата какво ще се случи с един отбор, се губи смисълът. 

- Правилно ли родната федерация по волейбол върна на поста селекционер на мъжкия национален отбор Силвано Пранди? Каква промяна очакваш?

- Може би привличането на Пранди е добър ход от страна на федерацията, защото е авторитетна личност. Човек, на който му се случва приказката. От показаното през последните една-две години виждахме, че в отбора нещата не са на това положение, на което ни се иска. Една смяна с такъв авторитетен човек може би ще събуди малко играчите и ще ги принуди отново да се влагат. Не е тайна, че в европейския и в световния спорт, когато нещата зациклят с едни хора и едно ръководство, не се получава. Затова има и толкова много трансфери на треньори, на състезатели и във футбола, и в баскетбола, и във волейбола. На състезателите им е необходима мотивация, защото когато я загубят е много лошо да наблюдаваш едни хора, на които телата им са в игрището, но главите ги няма и ефектът е нулев.

- С назначаването на Пранди отново изплува една постоянна тема – завръщането на Матей Казийски. Смяташ ли, че Пранди ще направи мисията възможна или всичко ще си остане постарому?

- Колко години вече станаха? Може би шест или седем. Винаги съм отговарял по този начин на въпроса – познавайки го, за мен темата Матей Казийски в националния отбор е приключена. Не трябва да забравяме, че когато Матей започна в националния отбор, аз все още играех. Така че имам някакви наблюдения върху него не само отстрани като коментатор и анализатор. Мисля, че неговото завръщане не подлежи на някакъв коментар. От друга страна, е нормално Силвано Пранди да търси разговор с него и да иска той да се върне. Но мисля, че там нещата са приключили.

- Защо се стигна до провала на шампионата на планетата, на който бяхме домакини? Кои бяха слабостите, които излязоха много ясно на преден план? Има ли вина националният селекционер Пламен Константинов?

- Не бих казал, че това е провал. Просто нашите очаквания бяха завишени. С това домакинство да търсим топ 6, да отидем в турнира в Торино… Може би се създаде една психоза в обществеността, че едва ли не ние разполагаме с отбор, който наистина трябва да бъде в топ 6. Реалността е съвсем различна – ние нямаме отбор за топ 6. Спрямо ресурса, който имахме и направеното, мястото, което заехме е оптимално. Може би с една идея можеше да се отиде по-напред, но не можеше да се скочи трупешката напред с двата крака, както направиха бразилците, италианците, поляците и т.н. Какво да кажем за французите? За тях е провал, защото влязоха в турнира като един от главните фаворити, играеха най-качествения волейбол. Имах възможността с Димо Тонев да коментирам техни мачове в Русе и да гледам на живо как играят тези хора. Бяха уникални мачове на много високо ниво. В следващия момент обаче този отбор не продължи и отпадна къде-къде по-назад. За тях може да е провал, иначе за нас не бих казал. А що се отнася до Пламен Константинов – не може да се каже кой е виновен. Свикнали сме, като не се получи нещо, да търсим вината. Не, напротив! Просто трябва да направи един обстоен анализ и да се види. Все пак е работил четири години и може би е единственият треньор в последните 15-20 години изкарал един пълен цикъл. И вече на базата на цифрите, защото сега лаишки да си говорим – Пламен не пусна този, онзи не искаше да играе под негово ръководство… Просто е nonsense. След анализа може да се коментира аджеба той ли има някаква вина за слабите резултати на отбора или примерно състезателите толкова могат. Но това трябва да стане само на базата на цифрите и на показаните резултати.

- Да поговорим малко и за твоята кариера – преди да влезеш във волейболната зала си играл футбол и баскетбол. Защо тези два спорта не успяха да те спечелят? Да не би да е като при Любо Ганев, защото там се е тичало, а във волейбол не?

- При мен ситуацията беше малко по-различна. Футболната ми история беше такава, че родителите ми бяха против. Майка ми беше много против това нещо и аз ходих малко инкогнито няколко седмици. Но зачестиха отсъствията, а не можех всеки път да казвам, че си играя с децата на съседната улица. В момента, в който разбра, че ходя да играя футбол, получих остра забрана – „Не! Много е опасно! Ще ти счупят краката! Това не е за теб!“. Така приключи моята футболна кариера. След това се появи баскетболът. За разлика от днешното време, децата играеха. Имаше т. нар. скаути, които обикаляха училищата и кварталите, гледаха каква физика имат децата, колко са пъргави, колко са високи и ги привличаха в отделните спортове. С баскетбола всичко беше точно, вървяха нещата, докато в един момент отидохме малко по-рано на тренировката и в съблекалнята – лапешки истории, взехме да се пръскаме с вода. Треньорът дойде, развика се, взе да прави изкуствени скандали. От днешна гледна точка като се замисля – хората отишли да играят, а ти ги санкционираш, защото се пръскали 10 минути преди тренировката с вода. Подходи малко грубичко. Като започна тренировката отдели тези, които са се пръскали да стоят на стената с вдигнати ръце. И аз бях сред тях, стоях минута-две и си казах: „Просто не е познал, дотук беше.“ След това пак със съученици отидох във волейболната зала и нещата си дойдоха на мястото.

- Разкажи ни за световното първенство за младежи в Египет, където спечелихте златото.

- За мен това беше една многопластова приказка. С всеки изминат ден се обогатяваше. Без да сме искали, с течение на времето се създадоха някакви ритуали, които се спазваха. На тренировките се правеха едни и същи неща, настроението беше много високо. Казах и на помена на Светослав Стойчев, че той съумя да създаде добър климат. Бяхме в много деликатна възраст, всеки имаше бръмбари в главата, всеки се мислеше за най-големия, най-знаещия и най-можещия. Беше супер!

- Не беше ли тогава твоята преквалификация като разпределител от посрещач в националния отбор?

- Не, моята преквалификация се случи малко по-рано. Беше през 1989 г. на световното за юноши до 18 години. Сигурен съм, че много от хората, които следят волейбола това нещо не го знаят, защото се пропуска като факт. Младата аудитория едва ли знае, че България има и бронзов медал от световно първенство за юноши до 18 години – 1989 г. в Дубай. Преди това имахме една квалификация в Москва, класирахме се и в този период стана трансформацията.

- Разкажи за първия си период в ЦСКА – защо избра офертата на „червените“ пред тази на Славия?

- Почнах да играя в Миньор (Перник), който по това време беше сила. Миньор е люлката на волейбола, ако трябва да върнем нещата назад в исторически план през 60-те, 70-те и 80-те години.

- Но пък ЦСКА е институция.

- Така е, спор няма. Точно заради това, растейки в един клуб, който наистина имаше история, традиции, условия – зала за детско-юношеска школа, друга официална зала, за мен беше окей. Перспективите бяха добри. Но в следващия момент ЦСКА дойде за едни контроли в Перник. Играхме и показах какво умея. След това почнаха да се осъществяват някакви разговори и имаше желание от тяхна страна да отида в ЦСКА. В София може би са поляризирани хората – кой е от ЦСКА и кой от Левски, но и в провинцията хората си поддържат местния отбор, но също така са или от ЦСКА, или от Левски. В моя случай, за моя голяма радост си бях от ЦСКА, защото баща ми ме водеше на мачове на „армейците“. Когато съм имал възможност, винаги съм следял какво се е случвало в ЦСКА. След като ме искаха да отида при тях, не можеше да кажа: „Не, не, не ща!“ При положение, че знаех какво е ЦСКА дори и във футбола, дори и във волейбола. Знаех, че няма лесно и ще трябва да мина през много трудности, но връщайки лентата назад, и грам не съжалявам за това мое решение. Сега може да им се струва смешно на хората, но в онези години ние имахме проблеми. Семейството ми имаше заплахи. Заплашваха ме непрекъснато, че ще ми намалят поведението. Сегашните ученици биха се изсмяли, но тогава беше неприемливо да ти намалят поведението. Влиза ти в характеристиката и все едно си друга категория човек. Стигна се дотам, защото Миньор също имаше някакви властови позиции. Опитаха се да повлияят на майка ми и на баща ми на работните им места, че ако тръгна за София, има възможност да останат без работа. Беше сериозно, но благодаря на родителите ми, че те заеха една позиция и ме подкрепиха. Изтърпяха си създадените проблеми, но въпросът е, че стигнахме до добър край.

- Кои са най-ярките ти спомени с екипа на ЦСКА? Кои бяха фигурите, които видя в съблекалнята на „червените“?

- Много дълга и обширна тема, но като дойдох през 1986 г. в пионерска възраст всички най-големи имена, в които в последните 30 години бяха дали нещо за българския волейбол, бяха в ЦСКА - Боре Кьосев, Пламен Христов, Любо Ганев, Милчо Миланов… Споням си, че когато беше бенефисът на Златанов, ние бяхме децата, които подавахме топките на игрището. Да се докоснеш до такива светила – един грандиозен спектакъл, който остава в съзнанието ти много дълго време. Тренирахме на Четвърти километър в залата, която вече не съществува, а долу на „Червено знаме“, където е настоящата „Васил Симов“ беше само за мъжете и за жените. Когато подавахме топките, гледахме с респект и уважение към тези хора. Никога не ми е минавало през главата, че времето така ще се развие, че с голяма част от тях ще бъда в един отбор, ще играя заедно с тях и ще създам приятелски отношения, които поддържам и до ден-днешен.

- Играл си в Италия, Турция, Русия, Полша – къде се чувстваше най-щастлив? Къде беше най-успешен?

- Като резултати и като място, на което наистина градяхме нещо, беше Турция. Условията там бяха феноменални, хората се грижеха за нас във всяко едно отношение. Успяхме да покажем този отбор на сцената. За пет години три пъти станахме шампиони, изгубихме един финал и веднъж станахме трети. А дотогава този отбор бе просто пълнеж, участваше просто да влезе в плейофите. Успяхме да ги покажем на картата, да ги заявим. Играхме добре и в европейските турнири. Една от причините да се разруши отбора и да се спре финансирането беше това, че „Индезит“ беше главен спонсор на Шампионска лига, а нашият отбор беше „Беко“, което се правеше в нашата фабрика, която беше до залата. Това беше една от причините да дръпнат ръчната. Чувствахме се комфортно в Турция, условията ни за живот бяха много добри, създадохме много приятелства, не сме имали никакви проблеми. Отношението на турците към нас беше на много добро ниво. В Русия също не беше лошо, въпреки че вече там отидох в по-късен етап, с две малки деца. Много се пътуваше, беше нещо страшно. Отиваш да играеш контролна среща на 700 километра! Каква контролна среща? Ти повече пътуваш, отколкото играеш. По четири часа и половина пътуваш със самолет, за да играеш мач от първенството.

- А в Италия чувал ли си това, че България може да победи всеки, но никога не може да изкара първенство на ниво от началото до края?

- О, да. Това е от много години. Също така и че българите като единици са много силни, но не могат да направят колектив. Това са италиански приказки още от края на 80-те и началото на 90-те години. Да ви кажа честно, не са далеч от истината. Хванах две или три поколения и усетих разликата. Ако трябва да направя паралел на индивидуалните качества на тези състезатели, които бяха 90-те години, не може да се сложи никакво сравнение като техническа грамотност във всички елементи с волейболистите, които почнаха да играят след нас. Но пък тези волейболисти може би имаха малко повече в главата и усетиха, че само заедно могат да направят нещата, докато ние бяхме пълни индивидуалисти. Всеки си дърпаше черджето към него, всеки си мислеше, че той е най-великият, че като направи 25 точки е голяма работа, въпреки че отборът загуби с 0:3. На нас това не можа да ни влезе в главата и пропуснахме много възможности, защото в този период Сърбия я нямаше, французите ги биехме за добър ден. Промени се географията на волейбола. Тогава холандците не можеше да ги пипнеш, а сега къде е Холандия? Има цикличност. Тогава по една или друга причина не успяхме да използваме шансовете.

- Продължаваш ли да колекционираш кибрити?

- О, да! Даже създадохме един клуб. Тодор Толев беше главният организатор на това събитие. Той живее в село Студена и направи една сбирка. Беше изровил хората от нашия регион, които се занимават с това колекционерство. Създадохме клуб на събирачите на кибрити. Той има сериозна колекция, а аз в сравнение с него съм доста по-скромен. Интересно е, защото е нещо по-различно.

- Имаш ли мечти, цели, мишени в професионален план?

- Всеки човек трябва да има някакви мечти и цели, да се стреми към някакво развитие. Спортната кариера е много хубаво нещо, но то е до време. След това всеки сам трябва да прецени къде може да се трансформира и къде да се развива. Ако остане в спорта, под каква форма ще бъде – дали мениджър, ръководител, треньор или пък в журналистическата сфера с коментари и анализи. Смятам, че всеки човек трябва да се стреми към развитие. Доста често срещано е професионални спортисти, които нямайки мечти и желание да продължат нататък, след спортната си кариера изпадат в едно много лошо състояние. Последните години, когато играех в ЦСКА, разликата във възрастите беше много голяма, буквално играехме със синове. Те бяха на 17-18 години, а ние по 37-38. Винаги им казвах, че трябва да изберат какво искат да направят или докъде искат да стигнат. Показвах им примери – ако вървиш по този път, може да стигнеш дотам, ако тръгнеш по другия, това е положението. Също им казвах, че насила можеш да вземеш, но не и да дадеш. Всеки си избира, но в зависимост от мечтите, желанията и потребностите, стига до там, докъдето му е капацитетът.

- Интересно ли ти беше зад микрофона?

- Да, допада ми това нещо. Аз се занимавам с такива неща. Даже и със създаването на сайта volleycomment, където коментирам и пиша анализи. Една територия, където смятам, че нещата са малко по-задълбочени и по-чисти от чистата журналистическа гледна точка. Те трябва да информират хората, но ако хората искат да разберат защо дадено нещо се е случило, там е мястото, на което да го видят. Стремя се да помествам информация, свързана с науката в спорта, с методика, с чистата теория. Съгласете се, че не можем да искаме някакво развитие от младите състезатели, които не знаят теоретически дадения спорт. Примерно не знаят методологията на изучаването на дадените елементи. Това е повсеместен проблем, не е само във волейбола. Децата вече имат много предизвикателства пред себе си и не могат да се вглъбят и да се отдадат на 100% на това нещо, за да развият потенциала си. А всяко едно дете има потенциал и носи някакъв талант в себе си. Но трябва да се създадат предпоставките това нещо да се развие.